Петър Бучков „Комунизмът си отива” прокънтя в централата на Европейския парламент и то изпълнено лично от Васко Кръпката пред аудитория от граждани в Брюксел. Звучи предизвикателно за родните ни медии, но бе отразено единствено по Българската национална телевизия със свенлив анонс в новините два дни след събитието. Става дума за случилата се на 13 октомври 2014 г. в Брюксел (прес)конфeренция „Комунизмът и несломеният човешки дух… двадесeт и пет години след началото на българския преход…” , като част на инициативата на българския евродепутат от ЕНП Андрей Ковачев „Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989”.
Организатор и домакин бе българският евродепутат Андрей Ковачев, а участниците бяха Даниела Горчева, Евгени Михайлов, Христо Христов, 93-годишният Дянко Марков – наш военен летец, изтърпял комунистическите гаври в лагера „Куциян”, бардът на надеждата за демокрация Едвин Сугарев и „кучето от крайния квартал” Васко Кръпката, който с кемпър докара бандата си „Подуене блус бенд” насред Брюксел.
Липсата на медиен интерес в страната ни България е доказателство, че комунизмът – да не кажем, че не си отива, но го прави „неусетно почти“ като в песента на Богдана Карадочева за младостта. Няма по-вулгарно от манипулативните облъчвания, че нещата щели да се оправят, като се сменели поколенията!
“Хей ти, не им помагай да погребат светлината!”
Върху този енигматичен рефрен на вечните Пинк Флойд бе изградено словото на Едвин Сугарев , което ви предлагаме в пълния му вид:
Едвин Сугарев в Брюксел:
„Понеже стана дума за музика и след малко ще слушаме Васко Кръпката, ще започна с музикален пример. В “Стената” на Пинк Флойд има едно парче, наречено “Hey уou”, което винаги ме е поразявало със своята сила и простота. В него се казва, в свободен превод: “Хей ти, не им помагай да погребат светлината!/ Не се предавай без борба!” Именно това “Don’t give in without a fight!” е онази духовна, насъщна за човешкото достойнство заповед, която ни помогна да издържим, да не се предадем в дългите и тягостни години на българския комунизъм – въпреки всички угнетения, които претърпяхме.
Изпитвал съм този усет, опиянението от усилието да устоиш, да не се предадеш – въпреки че битката няма как да бъде спечелена – поне в обозримо бъдеще. Това често са строго лични и не особено важни прецеденти, но аз съм убеден, че точно те градят осмислянето на един от най-важните жестове във вътрешния свят на човека – жестът да застанеш скрещу злото, въпреки всичко и въпреки всички, които те убеждават да не го правиш.
И тъй като Даниела Горчева поиска да говоря за самиздат, ще споделя един такъв момент. Спомням си деня, в който с Владимир Левчев разнесохме първите броеве на нашите самиздатски списания “Глас” и “Мост” – едни такива малки, смешни наглед книжки. Тогава дори ксероксите се контролираха от ДС, тъй че снимахме текстовете и ги изкопирахме на двустранна фотохартия – за целта работихме десетина дни в една баня, превърната в любителска фотолаборатория.
Раздадохме първия брой по време на тъй наречената “априлска дискусия”, в която задължително участваха всички членове на Писателския съюз. Опитвахме се да налучкаме тези писатели, които биха предали книжките и на други потенциални читатели – тъй като това е всъщност самиздатът – не нещо, което издаваш сам, а нещо, което само се пре-издава и разпространява от самите читатели.
Раздадохме по трийсетина книжки и после всеки тръгна сам да пуска останалите в пощенските кутии на интелектуалци, художници и артисти, чийто списък беше уточнен предварително. Помня с какво ликуване пуснах последния брой на моя “Мост” – успяхме, казвах си, разпространихме ги, преди да ни усетят. Прибрах се у дома и първият телефон, който звънна, беше на Румяна Узунова от “Свободна Европа” – новината вече бе стигнала до нея – и аз , задъхан от вълнение, продиктувах в ефир въвеждащата статия на “Мост”-а.
Спомням си деня, в който простреляха Симон Версано, защото пишел лозунг против Тодор Живков на стената на подлеза до Орлов мост. Разбрахме, че е откаран във Военна болрница, но никой не даваше сведения за състоянието му. Уговорихме се по телефоните – една голяма група хора да се събере на Попа, а след това вкупом да отидем до болницата и да поискаме свиждане.
Когато приближих, видях, че пространството пред паметника, винаги пълно с млади хора, е абсолютно пусто, а в градината отзад бяха насядали едни типове с напълно еднакви кафяви костюми – и се правеха на отдъхващи граждани. От отсрещната страна на Патриарха, пред сегашното кино “Одеон”, беше монтирана камера, насочена към Попа. Обиколих околните улици, преди да отида на уреченото място – беше пълно с камионетки и униформени милиционери, част от тях с кучета.
Бях отишъл по-рано и когато се върнах към паметника, там бяха само Калин Янакиев и тогавашната му приятелка Вероника Николова. Отидох при тях и направихме дълъг нос към милиционерската камера – и тогава изпитах това особено чувство на облекчение и свобода – на свободата да кажеш: ето ме, тук съм, няма да се предам без битка.
Изпитвах това чувство много пъти – просто времената бяха такива, че ни поставяха в ситуация на избор:
да се покориш ли и да потънеш отново в тогавашното примирено живуркане – или да застанеш против тези, които няма как да победиш, но за които самият факт на това заставане е вече поражение. Така беше и когато ни биха пред “Кристал” и откараха с камионетки заради публичната подписка на “Екогласност”; така беше на трети ноември, когато стотици хора застанаха – въпреки всичките опити за сплашване – пред Народното събрание, и за пръв път в проклетите 45 години на комунистическата власт скандараха сакралните думи “свобода” и “демокрация”; така беше и на 14-ти декември, когато хората обсадиха Народното събрание и поискаха да бъде отменен член първи от тогавашната конституцишя, според който властта безапелационно принадлежеше на БКП; така беше и когато застанах на барикадата на Сапарева баня заедно със селяните, хванати ръка за ръка, срещу стотината башибозуци от Службата за борба с безредиците; така беше и когато внесох в министгерството на правосъдието подписката с искане на оставката на главния прокурор Никола Филчев – знаейки, че заставам срещу всесилната тогава корпорация на гангстери и прокурори.
И за мен това е силата, която помага на човешкия дух да издържи, да се възправи срещу носителите на злото – дори и когато няма никакви шансове за победа. Чувството за свобода възвисява, то ни кара да се почувстваме наистина човеци – дори и в най-ужасните условия, дори и в най-несвободната среда. То плаши тираните, кара ги да се чувстват несигурни – и в крайна сметка руинира тяхната власт.
Има една снимка, която разтърсва, защото показва силата, породена от това чувство. Снимана е на площад Тянънмън – в деня, в който там избиха стотици протестиращи студенти.
Снимката е следната: един единствен човек е застанал срещу прииждащата към площада танкова колона. Стои – на метри от първия танк, съвсем беззащитен – но въпреки цялата си уязвимост е успял да спре колоната и това, забележете, става в комунистически Китай, където стойността на отделния човешки живот не значи нищо – и където танкът спокойно би могъл да продължи и да го премаже. Да, това става в комунистически Китай – но нека си спомним, че и в България току-що избрания за Председател на републиката Петър Младенов процеди през зъби на 14-ти декември: “Най-добре е танковете да дойдат!”
Именно това чувство за свобода е силата, която е крепила и крепи човека във всички драматични мигове от комунистическото господство, в което България живя, и от което все пак оцеля – въпреки всички поражения и с цената на свидни жертви, дадени именно от свободните духом люде. Разбира се, това чувство съвсем не е масово явление – способните до го усетят са малцина. Но пък те са солта на земята – всичко става чрез тях и благодарение на тях – и нищо не може да бъде постигнато без тяхното устояване.
Васко Кръпката има една песен “Ден след ден” – в нея храстът съветва дървото да се сниши пред бурята. Във финала се казва: “Някой постоянно оцелява/ додето други срещу бурята стърчат”. И трябва да стърчат – бих казал аз. Не е работа да оцелееш, за да живееш снишен. Свободата е именно в това: да застанеш срещу бурята.
Но трябва да прибавя още нещо: битката за свобода, тази единадесета заповед на свободния човек: “Don’t give in without a fight!”, не е нещо, което се състои еднократно.
Свободата се защитава ежедневно, отстояването й е постоянно задължение – иначе тя изчезва.
И като говорим за този четвърт век от 10-ти ноември 1989 г., трябва винаги да помним, че освен гледната точка към миналата несвобода, има и друга, към бъдещата такава. Казвам това, защото българският преход се оказа ялов, защото това, в което живеем днес, не може да се нарече нито демокрация, нито свобода, защото де факто през този период българската партокрация осъществи своята програма максимум: да трансформира своята власт от политически на икономически релси – и да обезвери, да корумпира собствения си народ, да култивира безнадеждност и амнезия в съзнанието на хората.
И понеже говоря това в Брюксел, в европейския парламент, няма да скрия, че
част от вината за днешното състояние на България като болния човек на Европа, се дължи и на европейската недалновидност спрямо комунизма.
Световният комунизъм не беше назован с истинското му име – не беше казано, че той е еквивалент, сиамски близнак на нацизма. Цивилизована Европа на доверие прие, че комунистическите партии от Източния блок могат да се самореформират, че с тях може да се работи.
Това е наивност – равна на това да приемеш Владимир Путин за добронамерен партньор, което поне мислещите хора в моята страна никога не са си представяли като възможна опция. И сега – чрез Украйна и чрез реставрацията на стената между нормалния свят и ненормалните уродства на неокомунизма, ние изплащаме цената за тази наивност. Можем само да се надяваме тази цена да не е толкова висока, колкото беше през Втората световна война. И май е време да разберем, че за тези, които вече четвърт век се опитват да погребат светлината, не съществува шанс за промяна, нито пък покаяние”.
