Петър Бучков 
Аман от анализи, че така нареченият ни „25-годишен демократичен преход” бил провален. И то все от издухани проповедници, които активно ни омайваха, докато ни източваха. Пардон, не източваха, (което е модерният вариант), а ни изтупваха като брашняни чували. Макар „повталени”, чувалите, обаче, са щастливи за късчето извоювана свобода – на изразяване. Проповядваната днес носталгия по екстрите на уравниловката от соца си е направо деменция. Напътствията на (не)осветлените сътрудници на ДС са като сатанински балсам за кукувици. Ни най-малко не желая да обидя хората, които безропотно са се трудили в условията на Народна република България. Просто да се вслушат в това, което се случва тук и сега. А няма по-добър посланик от младите хора, които са израснали в годините на т. н. „демократичен преход” и са останали. А вие, критикарите, независимо от партийните си пристрастия, сте ги отгледали с толкова любов и ласка.
Малко странна прелюдия към творчеството на Виктория Лекова,
но тя е представител на децата, които са, аха, проговаряли в началото на все още романтичния ни демократичен преход. Израснала е в него, дишала е възторга и прахта му… И днес представя усещането си в стихове. Влезте – за миг поне, в посланието й:
” аз съм само цитат твой
господи”
и ще разберете, може би, моята волност на перифраза в заглавието на стихосбирката „Прекарване на времето” в „Прекарване на прехода”. Просто този преход е отрязък от времето на животана Виктория Лекова с промисъла:
„ на тази земя
да се отказваш
е едно от най-важните неща
ако преди това си се дал целия
…
откажи се
докато (още) не можеш”.
Стоп.
Оценката на бардът на българската поезия Едвин Сугарев:
„Стихосбирката “Прекарване на времето” няма нищо общо с обичайния тип литературни дебюти, при които авторът се опитва да състави нещо като антология от стиховете, писани в годините на неговото литературно съзряване. Бих я определил като концептуална – нейните три дяла “В съгласие с живота”, “Грайфер върху сърцето” и “Скринът на света” съставляват екзистенциално обусловен триптих, който обговаря от различни гледни точки отминаващото битие, времето, което прекарваме тук, на този свят, запътени към нищото – времето, което прекарваме през себе си – какъвто е скритият смисъл на привидно равнодушното заглавие.
Това прекарване на времето през себе си е драматично и в някакъв смисъл на думата – мъчително –
тъй като чрез него именно осмисляме себе си и света, получаваме и отстояваме своята идентичност – но винаги през призмата на невъзвратимото, винаги под бремето на паметта, която подсъзнателно знае, че случилото се няма да се повтори, че отронените от живота листа се трупат съсухрени в нейния хербарий. Големите въпроси, които тази книга поставя, са свързани със смисъла – или – иначе казано – с натрупването на опита като тъга. В някакъв смисъл тя изговаря тъгите ни – не поколенческите, не временните, не на проклятието да живееш тук и сега – а тъгите ни на крехки и крайни същества, на които вселената е поверила мисленето и изговарянето на вечното. Това е висока тъга, която вибрира наистина “в съгласие с живота”, която приема неговите рани с достойнството на откритостта, съзнавайки достатъчно добре, че именно тя е залог за реалното себепостигане – и че съдбата ни е предопределила като ефимерни и раними, за да оставим върху рабоша на вечността своя мъничък знак: били сме тук, страдали сме, обичали сме.
Според мен, това познание само по себе си е поетично достижение от висока проба. Екзистенциалната медитация върху живота като път към смъртта рядко прекрачва прага на безутешността – тук обаче това е направено с усет, който бих нарекъл сроден с този на Камю от “Митът за Сизиф”.
Авторката знае, че битието носи шансове за осмисляне единствено само по себе си – с всички негови болки и непостигнатости – и с всички въпроси, за които няма краен отговор;
знае, че привидната му непроницаемост може да бъде приета с достойнство и гордост – и че това приемане е по-благородно от отказа, или – както се казва в последните стихове от първото стихотворение в книгата:
“за отказа не стигат думи/ знаците му са нетрайни/ и трябва да се появиш/ да слезеш в тяло /за да можеш истини и тайни”.
“Писането е осмеляване” – този стих от “Озон в леглото” може би най-точно дефинира поезията на Виктория Лекова. Да, осмеляване е. И усъмняване, бих добавил.
Това е трудна поезия – тя не развлича, тя проблематизира.
Обхожда любовта, обхожда бездиханните битиета, обхожда омерзенията, обхожда умората, обхожда надеждите и илюзиите. Но това обхождане никога не губи онази нишка, върху която като зърна от броеница се навързват стиховете на цялата книга: нишката, следвана в търсене на дълбинния смисъл от нашето съществуване, търсенето на възможните отговори на вечните екзистенциални въпроси: кои сме, защо сме, къде отиваме. Нишката, която свързва, която превръща вселената в организъм, която отрича механистичното отношение към битието, която отрича мисленето за хората като взаимозаменяеми бурмички от някаква голяма машина.
Тук често се говори за смъртта – както физическата, така и духовната – а също и за техния синоним: бездиханното живеене.
Бих посочил някои от най-добрите стихотворения, центрирани предимно в третия дял – като “Сърцето само предизвиква смъртта си”, “Светли гробищни празници”, “Истории без имена”, “Тъга и примирение”, “Ковачевица през септември” и много други. Това обговаряне обаче е намерило израз в осмислянето на самата смърт като опора и коректив на битието – и като пространство, което съхранява и обединява; в което хората са като вълни, които се появяват и чезнат, но океанът, който ги поражда и съдържа, не изчезва – той е вечен, побран е в едно трансцедентално пространство, включващо живота и смъртта в тяхната едновременност и неделимост. Тъгата остава за нас – да, и болката също – но и шанса да провидим техния дълбинен, единен и осмислящ ни източник – тъкмо това се опитва да направи поезията на Виктория Лекова.
Любовта – голямата тема във втория дял – е мислена от гледна точка на нейната отминалост, мислена е като контекст на битието и урна, съхраняваща опита от ранимостта, с която именно любовта ни одарява.
Тя е това, което тревожи, от което боли, без което – дори и когато се изживява като липса – животът е обезсмислен, превръща се само в мърдане през пространството и времето. Тя е и нещо повече от тема – тези стихове наистина са писани с любов – тя именно ги прави така плътни, че човек понякога има чувството, че са изваяни с длани от влажна глина. Безнадеждността в “Писмо”, иронията в “Поради Е.”, яростта в “Автопротрет”, носталгията в “Наша, на теб и мен есен”, белезите на паметта в “че сме се събуждали в дъждовните утрини…” – тези стихове очертават богатия периметър на любовното, мислено не само и точно като взаимност, но и като най-същностното основание за битието.
Тази стихосбирка е българска –
при това в много и различни смисли на това определение. Тук не става дума за писане на поезия “изобщо” – белязана с безразличие към принадлежността; в нея се пресичат универсалния усет на културно възприетото – и бремето на унаследената регионална принадлежност – от което поетесата и не мисли да се отказва. Има стихотворения, които могат да бъдат написани, а и разбрани само в България”.
Автор: Петър Бучков
