vergil 
Професията юрист – път към истината, начин на живот?
Баща: Професията юрист за мен означаваше много, цял живот съм се надявал, че ще има покритие в това, което се говори и върши. Сега не знам дали е така вече, много голямо разминаване има между думите и делата, отговорността на юриста като че ли много се принизи и започва да се обезличава, за което съжалявам. Сега съм пенсионер, покойната ми дъщеря също завърши право, както и синът ми, най-голямата ми внучка е юридически консултант в банка в Дюселдорф, Германия.
Син: “Юрист” всъщност трябва да бъде призвание, а не трябва да бъде професия
Баща: Вярно е!
Син: Ако си спомним историята и дядо Вазов е бил съдия без да има юридическо образование. Всеки един що-годе добър човек би могъл да се справя блестящо със законите. Най-важното е да имаш любов към хората, хуманизъм.
А може ли да се каже, че професията на юриста е начин на живот? Във вашето семейство традиция ли е? Как и синът ви, и дъщеря ви са станали юристи?
Баща: Мисля, че да.
Имало ли е някакъв натиск от ваша страна?
Баща: Вероятно силното ми желение да ги видя юристи. Сега не бих могъл да кажа същото. Никога през живата си не съм забравял, че срешу мен винаги стои човек, и най-големия престъпник не можеш да го унижаваш. Ръководното ми начало винаги е било и си остава като такова: старата римска поговорка “ Правото да дадеш на всекиму заслуженото”.
Син: По повод натиска, първоначално сестра ми трябваше да учи медицина, но заболя и й откриха алергии към определени лекарства и медикаменти. Затова продължи нататък с правото. Моите амбиции бяха малко по-други, първоначално смятах, че трябва да стана филмов режисьор, но впоследствие така се стекоха нещата, че завърших право и трябваше да започна да го работя, а като започнеш да го работиш нямаш право да се оплакваш, че това не ти било интересно, че това не ти било приятно.
Баща: И да го работиш през пръсти.
Син: Точно така. Защото тогава, когато хората зависят от теб (защото аз започнах като прокурор), е абсурдно заради това, че на теб нещо не ти е било приятно или не си отишъл на някоя лекция някой да пострада заради тебе.
Имало ли е някакви реакции – специално спрямо теб, преди 1990 г., за това, че си такъв артистичен тип – ходеше в прокуратурата на работа с жълто сако, дълга коса?
Синът (засмива се): Може би заради това впоследствие не ме избраха за съдия, защото речиха, че съм неуправляем, както беше казал тогавашният председател на ВКС и до голяма степен може пък това да е било комлимент. Тъжното е, че тогава в този Висш съдебен съвет всичките хора, които са се изказвали дори не са ме познавали.
Тогава вече имаше Висш съдебен съвет?
Синът: Истината, е че Нели Куцкова ме предложи за окръжен сьдия, дори ме бяха разпределили в съставите, но ВСС каза, но той не е бил районен съдия – съждение принципно вярно. Но тогава хора, които никога не са били съдии станаха върховни съдии. Така, че предпологам, че това е заради жълтото сако.
С поведението и свбодолюбието си ли дразнеше някои хора?
Баща: Изискването тогава беше, че трябва да имаш поне петнайсет години юридически стаж, сега е въпрос на партийно пребоядисване – всеки както му изнася.
Може ли поет, артист да бъде юрист и даже прокурор?
Синът: В прокуратурата съм бил шест години, но много повече време съм адвокат. Принципно всичко може.
Баща: Стига да обичаш професията или работата, която си захванал. Да не я гледаш през пръсти.
Каква разлика виждате в поколенията тримата – баща – съдия, син и внучка?
Баща: Грамадна, когато аз работих делата се пишеха в срок и когато се забавиш и пресрочиш повече от три месеца искаха обясниние. А сега с години лежат в затвора без да имат присъди.
Синът: 21-ви век е на технологиите – това, което работя аз е съвсем различно от това, което работи моята племенница. Фактът, че тя е юридически консултант в банка в Германия сочи от една страна, че българското образование, което е получила тук й е дало самочувствие и възможност да започне да работи там. Истината е, че някога България е имала прекрасни преподаватели – Беламезов, Диков – световноизвестни професори, които са преподавали в Берлин, Рим, Парижката Сорбоната. Дай Боже за в бъдеще да имам пак такива преподаватели и повече хора да могат да излязат навън само с нашето образование. За съжаление, сега много трудно можеш да работиш като юрист навън – трябва да имаш приравнителни изпити, допълнителни образования.
Племенницта ми работи в един съвсем друг свят, свят на технологиите. На мен това ми е малко чуждо. Баща ми е от времето, когато са пишели на пишещи машини, аз – от ерата на компютъра.
Какво дължите за своята професионална реализация на съпругата, респективно на майката? Какво й е коствало?
Баща: Здравето. Когато се взехме тя беше на двайсет години, а аз на двадесет и две – никой с нищо не ни е помогнал, нито моите родители, нито нейните имаха възможност. Работех по строежи, живеех на квартира, носил съм багаж, въглища, започнали сме от “вестниците” – на тях спяхме.
Синът: Бащата на майка ми е бил свещеник – престъпление след Девети септемри. Семейството на баша ми е третирано като фашистко – дядо му е Любомир Лулчев (погребан заедно с принц Кирил), другият му дядо е Коста Ллулчев – известна фамилия.
Учехте ли по това време?
Бащата: Бях трета година студент право , когато се ожених и понеже ми харесваше повече история се прехвърлих. Тогава започнаха чисткити в университетите, “доброжелатели” от моето село са ме търсили в юридическия факултет да ме изключат като “неблагонадежден”, но вече бях прехвърлен история и не са ме намерили. Но като се ожених, жената каза връщаш се право и толкоз! И благодарение на професор Торбов, който гарантира за мен като добър студент с взети всички изпити и бъдещ асистент, стигна въпросът до Вълко Червенков, който разреши прехвърлянето ми обратно в право. Така се спасих от изхвърляне от университета. Баща ми е комунист от 23 година, на 23 години е бил е въстанник, на 24 е бил в затвора, 43-44 е бил ятак на Иван Тодоров Горуня, но го изключиха от партийната организация в селото, защото бил фашистки зет, а аз бях фашистко копеле. От четирите деца сме живи аз и сестрите ми, брат ми убиха 2003 г. на седемдесет години за нищо, в къщи.
Синът: Поредната криминална история в България, кой българин не е пострдал? Убийство при грабеж с неразкрит извършител.
Бащата: Най-големият брат на майка ми – полковник се бие 17-та година на страната на царистите и загива там. Другият ми дядо по бащина линия– Людмил Лулчев, царският съветник, за него вече ние патихме – фашист, съветник на цар Борис. По бащина линия родът ми води началото си от Пирдоп – Оджареви, по майчина – са коприщенци.
Синът: И от рода на майка ми, и от рода на баща ми някога е имало много свещеници, дори в Атонския манастир.
Бащата: Защо ни гонят – Коста Лулчев социалистът е мой дядо, а Андро Лулчев беше народен представител, председател на македонското опълчение, убиха го на 23 юли и заграбиха всичките му имоти. Най-малкият брат – Тодор Лулчев беше главен секретар на МВР 43-та година, после лежа 15 години в затвора. Оттам съм неудобен – фашист, а жена ми беше дъщеря на свещеник.
Как се разви кариерата ви?
Бащата: Много трудно, не искам да говоря. Много време не ми даваха работа. Извозвал съм пясък от операта, копал съм основите на училище, на читалище, на родилен дом “Тина Киркова”.
Методи Лазаров, лека му пръст, началник на адвокатурата тогава, казал на жена ми “Виж какво, с тази характеристика от с. Галиче, Врачанско, никога няма да го назначат.” Отчуждиха и разрушиха къщата ни на село през 56-та година, а на тавана се съхраняваше септемврийското знаме на дружината от 1923-та година, то изчезна, изгориха ли го, а беше светиня за воювалите тогава. Докъде стига злобата, ненавистта на хората.
Как в крайна сметка ви допуснаха да зопочнете да работите?
Баща: С жена ми – по нейно настояване, отидохме при тогавашния кмет – Иван Барборски и той написа една характеристика по нейна молба и благодарение на тази характеристика, в която пише, че вече не съм враг народа и фашист, започнах.
Като какъв?
Баща: Съдия изпълнител, три месеца съм бил призовкар. После отидох в Силистра – 20 години като съдия, после в Дулово.
Синът: И всичко това само заради произхода и заради факта, че е бил безпартиен. Слава Богу, че сега поне такива неща не би трябвало да има.
Бащата: Когато децата завършиха се възпротивих. Те са родени в София, а през 1961 година аз заминах за Силистра, където стоях до 1980 г. – от там им пращах пари. Писна ми, пристигнах в София и си хвърлих молбата на министъра с думите: “Щом не можете да ме назначите – напускам! Мен децата ми са тука, разкъсвам се.” Преместиха ме на дъното на райония съд, само там имало място. Запазиха ми ранговете, но не ми даваха цялата заплата.
Синът: Бил си единственият председател на окръжен съд, който е работил като районен съдия.
Бащата: Като стана така наречената революция и всички започнаха да си хвърлят партийните билети и да стават такива-онакива, си написах молбата и излязох в пенсия.
Всъщност от председател на Окръжния съд в Силистра ви правят редови районен съдия в София.
Синът: Тогавашният министър, по времето на Филип Димитров, два пъти идва при баща ми да го моли да се върне и да оглави примерно апелативния съд, който тепърва се създаде.
Баща: Два пъти просто ме прегази валяка. Аз повече от десет години гледах брачни дела, които тогава бяха в окръжен съд. Както бях в райония съд първо съдия после ръководител на съда, после ме издигнаха в ранг председател ва окръжния съд, в който работих. Когато дойдох в София се измени подсъдността и ни събраха, да ни го съобщят, Мишо Менев тогава беше председател на гражданския съд, с него се познавахме, стана въпрос кой да бъде ръководител на брачната колегия. Срещнах партийната секретарка на съда един ден и тя ми се извини, че на събранието вместо мен назначили нея.
Така мачка валякът, има капак отгоре, който не позволява да надигнеш глава и да вървиш.
Допустимо ли е свободомислието в магистратските среди и в адвокатските?
Синът: Наказват те, когато си твърде свободомислещ.
Баща: Зависи какво се има предвид под свободомислие, ако кажеш това, което мислиш и не си в унисон с времето – си патиш.
Синът: Твърде жестоко е, когато се опитваш да защитаваш някакви идеали и позиции и срещу теб се изправи някой който принципно е “овластен” с властта,принципно дадена му от закона и той може да е некомпетентен, да има погрешна теза или позиция, но на него са дали властта. И колкото и да си свободомислещ това не може да ти помогне.
Бащата: (удря по бюрото) Правото на юмрука на масата.
Синът: За съжаление, свободомислие няма в правото, имаме норми.
Бащата: А нормата трябва да се прилага. Свободомислието е да удариш на масата и да кажеш толкоз, свърши!
Страдате ли, че внучката – племенница е юрист в Германия, а не тук?
Баща: Би трябвало да бъде тука, но като гледам какво е, предпочитам да не си идва.
Само заради станадарта на живот и сигурността ли ?
Баща: Стандартът на живот не може да се сравнява. С 38 години стаж като съдия получавам пенсия за година по-малко, отколкото тя за месец.
Синът: Това е парадоксът. Категорично смятам, че по-добре е, че тя живее и работи в Германия, защото условията, при които там работи са много по-добри от условията, при които тука би работила. Колкото и да сме еднакви, да съжаление при нас субективният фактор е този, който има определящата роля и понякога, за да заемеш определена длъжност трябва да си подчинен на подобен фактор. В Германия тя започна сама и това ме кара да си мисля, че там шансовете са много по-големи за всеки един като нея, тръгнал със знанията си и нормалното поддържане, което е възможно да бъде оказано от вкъщи, защото нито сме имали някакви супер средствата да я издържаме, нито нищо, тя сама се издържаше със стипендиите си за успех. Това нещо в България не би могло да се случи. Работата, която е получила като юридически консултант в банка там, тук нямаше как да я получи освен като любовница на някой директор или евентуално заради външността, която има – работи, които нямат нищо общо с правото.
Бащата: Парадоксът е още един –коледните добавки на върховните съдии и председателите. Такива пари аз не мога да получа в пенсии за три години. Как тогава да се приобщя в това общество, за което съм дал какво ли не.
Какво е отношението ви към натиска от ЕС да си променим Закона за съдебната власт?
Баща: Малко по-скептичен съм. Докато в България избирането на представителите се извършва от партийните централи никога няма да се оправим! Две или три партии ше се съюзят, ще направят мнозинсто и ще управляват. Докато не се избират личности и не стане така всеки да отговаря. Вчера бях на панахидата на 120 избити народни представители, министри, членове на кабинета, разстреляни на първи февруари 1945 г. край църквата на гробищата или убити с лопата като кучета. Цветът на обществото. Едва 60 човека бяхме на панахидата. Защо сега, когато стана промяната, не бе потърсена отговорност от никого? Това беше и причината да напусна преди да са ме въвлекли и опетнили.
Защо не забогатяхте, в днешно време се мисли, че щом някой е юрист трябва да е богат, в разговори не само не се прикрива, но и се демонстрира?
Баща: Когато съдия Радулов ме пита: “Къде ти са на тебе земята, имотите, палатите, заводите, фирмите?” аз си показах децата и внуците и казах “Ето ги, това ми е имането” И ако не са децата не знам какво щях да правя.
Синът: За огромно съжаление в момента част от работещите в системата на правораздаването са обърнали професията в бизнес.
Баща: То не е само бизнес, това си е направо обирджилък.
Синът: Всеки си има съвест, просто едни я имат в по-голяма част, други я имат недостатъчно, някои просто я нямат.
Разкажете за най-интересното си дело.
Баща: В цялата си кариера само два пъти се опитах да вляза в залата без да си познавам делото. Адвокатите те правят на шантав – всеки те върти. Видях, че така не става. Оттогава никога. Веднъж искаха и да ме затворят, когато гледах дело за незаконно забогателите, за повече от 100 000 лв. – семейство печели от лотария, харчат само за колата, всичко си произвежат, набеждават ги, че незаконно са забогатели. Почти ги оправдах, отхвърлих иска. Недоволни бяха, че ги оправдах, ако се бях обадил да критикувам, щяха да ме затворят. Това е да работиш под партиен натиск. Както казах докато има партийни интереси, няма да се оправим.
Имало ли е случаи, при които да сте налагали смъртно наказание?
Баща: Имало е.
Синът: Всяко дело си е само за себе си. Колкото и да звучи стандартно всеки казус, с който се захващам е уникален. Има няколко човека, които за мен си остават несправедливо осъдени и те винаги ще си останат като моя лична болка. Делото, което също силно съм запомнил е това, по което съм пледирал в продължение на три дни- “Майкъл Капустин”. По това дело свърших изключително много работа сам и от гледна точка на професионализма това е било и най-голямото предизвикателство, което съм имал – това бяха 10 000 страници, които трябваше да се подготвят и 52 дена последователно учестие в съдебно засезание, в което да съм адвокат е твърде много и втори път не бих се нагърбил с нещо толкова огромно сам. Подобни дела винаги ще има – в името на някакво справедлива кауза. Последно писахме молба за помилване до президента по повод човек, осъден на доживотен затвор без замяна – едно наказание, срещу което аз съм категорично против и се надявам в един прекрасен момент наистина да отпадне от списъка на наказанията. Иначе, ако питаме българския народ почти всеки втори, който се е сблъсквал с правосъдието ще каже, че няма правосъдие и че неговото дело е било сгрешено. Може би точно тук е ролята на адвоката да бъде посредник между тези хора и цялата тази сложна система на правораздаване. И дай Боже за вбъдеще да вземе така да стане, че справедливостта да бъде малко по-често срещана, защото и за нас ще бъде по-добре като адвокати.
Баща: Аз мога да Ви кажа с чиста съвест, така, от анвона на годините си, че съм изключително доволен, че той много съвестно си гледа работата. Даже често пъти му казвам “Болката, която изпитваш за този – остави я, не си я причинил ти”.
Синът: Няколко дела не ми дават мира. По едно от тях пледирах „невинен” с други уважавани колеги – Доковска, Вандова и Жоро Гатев за другия – не може всички да сме сбъркали. И няма нищо лошо в това, че понякога адвокатите са прави, а не съда, просто, защото правото е точно заради това.
Баща: Често пъти те са предварително осъдени.
Синът: Понякога се питам: С кого да се боря, с вятърните мелници ли ?
