vergil 
След като в края на април парламентът гласува на второ четене Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), беше тиражирано очакване, че президентът Георги Първанов ще наложи вето?
Подобно очакване имаше, но то едва ли беше подкрепено от някакви сериозни основания. По-скоро такива бяха надеждите на бизнеса, който е засегнат от закона, но не се случи. На 3 май законът беше обнародван в „Държавен вестник“ и веднага влезе в сила. Този закон отменя Закона за възобновяемите и алтернативните енергийни източници и биогоривата, който беше приет през 2007 г.
Той просъществува 4 години, но доста спомогна за така бурното развитие – някои може да го нарекат стихийно, на енергията от възобновяеми източници. Много инвеститори на базата на стария закон рискуваха пари, много банки финансираха проектите им – от по-малки до по-големи.
Рекордьор по този начин за добив на елекроенергия е израелската компания „Брайтсърс Енерджи“, която произвежда 1300 мегавата с комплексите си в пустинята Мохаве.
Тогава защо ни беше необходим нов закон, след като „старият“ е бил сравнително добра среда за инвеститорите?
Предишният закон имаше кусури, разбира се, особено от гледна точка на присъединяването към електропреносната мрежа. А доколкото това е субсидирано производство на електроенергия, той не беше перфектен и от гледна точка на държавната субсидия, макар да бе изключително ясен.
Кои са проблемите в новия закон, които така разгневиха инвеститорите?
Ключовите са няколко. Голяма разлика се появи при държавната субсидия. Оставяме настрана чисто политическия и социален елемент – доколко цената на електроенергията е висока, доколко е ниска и т.н. Ясно е, че още дълго време цените на енергията от възобновяеми източници (актуалните за България са енергията от слънце, вятър и биомаса) трябва да бъдат субсидирани от държавата.
Така е във всички страни от Европейския съюз. И така ще бъде още дълго време.
От тази гледна точка вторият ключов въпрос е за сигурността, за т.нар. предсказуемост на цената – т.е. на субсидията.
Става въпрос за „твърда“ цена, по която НЕК и електроразпределителните дружества (ЕРП) – ЧЕЗ, ЕОН и ЕВН, са задължени да изкупуват електроенергия от производителите от възобновяеми източници?
Точно така. По стария закон тази цена се формираше от два компонента. Първият беше т.нар. плаващ компонент и беше равен на 80 % от средно претеглената цена, по която крайните снабдители продават на битовите и промишлените потребители за предходната година. Т.е. ако цената е била 100 единици, 80 единици се взимат и се дават на производителя. Вторият компонент беше т.нар. надбавка, която регулаторът ДКЕВР (Държавната комисия за енергийно и водно регулиране) определяше също всяка година. Няма да се спирам на методологията, по която го правеше, но тя беше, общо взето, нормална за индустрията. Ключът беше, че тази надбавка може да варира нагоре и надолу, но не повече от 5 % в сравнение с предишната година.
В смисъл че инвеститорите са имали представа за границите, в които ще се качи или падне цената?
Разбира се, почти никой не очаква по-висока цена.
Всички инвеститори винаги се притесняват доколко тя може да слезе надолу. Но те знаеха – първият компонент, който, с изключение за „слънцето“, за всички други източници е основен, е обективен. А при втория компонент регулаторът имаше право на дискреция, но в рамките на 5% нагоре и надолу. И всички инвеститори знаеха, че когато си правят финансовите модели – които те така или иначе трябваше да проиграват, особено банките, които финансират проектите, в най-лошия случай този компонент може да пада максимум с 5 % на година. И доста проекти бяха финансирани.
А сега какво е положението?
Коренно различно. Първо да уточня, че преференциалната цена за съответната година по стария закон беше от 31 март до 30 март (на следващата година), а по новия закон е вече заедно с всички други цени – от 1 юли до 30 юни на следващата година. Това по принцип е окей, защото този начин унифицира с практиката за всички други цени. Но новият закон казва, че цените се определят от регулатора (ДКЕВР), който отчита съобразността, и са изброени 9 критерия.
Тези 9 критерия звучат разумно и може би те се ползват от регулаторите в цял свят – колко е разходът за финансиране, на каква лихва можеш да вземеш ресурс, за да финансираш такъв тип проект, разходи за експлоатация, възвращаемост на инвеститора и т.н. Това само по себе си не е проблем.
Проблемът е, че законът е посочил тези критерии, но прилагането им е оставил на регулатора (ДКЕВР), което става чрез съответни решения. Той вече ги прилага.
Двете най-впечатляващи неща са: първо – огромното намаляване на цената за „слънце“ (за енергия, произведена от фотоволтаични централи) от 699 лв. на 485 лв. за мегаватчас. И от друга страна – огромно увеличение за енергията, добивана от биомаса.
При вятърната енергия цената горе-долу се запазва.
Лека се повишава цената за минивецове, които са до 10 мегавата инсталирана мощност и се водят възобновяем източник. В общи линии за слънчева енергия цените паднаха премного, а за биомаса се увеличиха много.
Простият извод е, че се затормозяват инвестициите в слънчеви фотоволтаични електроцентрали? Има ли мотиви за подобно решение на ДКЕВР?
При слънчевата енергия, за разлика от тази при вятърната енергетика, основният аргумент на регулатора е бързоразвиващата се технология, в резултат на което цените на слънчеви панели, инвертори и други съоръжения, които изграждат една фотоволтаична централа, непрекъснато падат.
Може да се спори, макар да не е толкова юридически въпрос, но това е основен аргумент на ДКЕВР. Асоциацията на производителите на фотоволтаици категорично оспорва това разбиране.
С какви аргументи?
Фундаменталният въпрос е, че вече се дава право на регулатора да определя преференциалните цени. Това по същество е добре, но същевременно изисква огромен регулаторен капацитет – хора, които са подготвени и добре познават индустрията. На ДКЕВР в момента се вменяват доста сериозни задължения – да определя преференциална цена, от която реално зависи дали един проект ще бъде осъществен. Или по-скоро дали ще има инвестиции в конкретни сектори или не? В случая слънчевата енергия е най-засегната. И се опасявам, че анализът, който трябва да се направи, за да се определи в крайна сметка цената, е доста сложен.
Да разбирам ли, че не е достатъчен капацитетът на ДКЕВР, за да направят такъв анализ обективно?
Мисля, че да. Но това в някаква степен може би е по-малкият проблем.
По-големият, за съжаление, е в независимостта на регулатора, регламентирана по европейските изисквания и по Закона за енергетиката.
Добре знаете, че цената на тока в България е особено нещо. Хората считат, че за нея по някакъв начин отговаря правителството. И като че ли сегашното правителство доста охотно възприе тази идея и дава индикации, че едва ли не то отговаря за цената. Което, разбира се, не е вярно.
Действително правителството може да влияе на цената, но много индиректно – чрез някои механизми, примерно Закон за енергетиката или с индиректна собственост в някои държавни компании. Но истинската регулация на цената на пазара на електроенергия се осъществява от независимия регулатор ДКЕВР.
А той не е независим, така ли?
За съжаление виждаме, че в момента регулаторът е доста зависим да провежда в някаква степен правителствената политика за задържане на цените.
Честно казано, едва ли можем да ги обвиняваме, защото истината е, че така е било в някаква степен винаги. ДКЕВР съществува доста години. Просто може би в момента това е по-явно. И ако трябва да сме реалисти, регулаторът, откакто е създаден, винаги под една или друга форма в крайна сметка се е „водил“ от съответния Министерски съвет.
Няма как…
Има критики към закона и за това кога се определя преференциалната цена.
Много съществен момент е, че преференциалната цена се определя към един момент, който е доста неблагоприятен за инвеститорите в такива проекти и за банките, които ги финансират. По новия закон цената се „заключва“, както се казва на жаргон, към датата, на която е издаден Акт 15 за строежа на енергийния обект. Това е проблем, защото по стария закон имаше сигурност на цената.
Сега обаче, ако инвеститорът започне да строи и не успее да си вземе Акт 15 до 30 юни на съответната година, попада в следващия ценови период (б.а. – определен към 1 юли от ДКЕВР), където е възможно цената да е доста по-ниска. В тази ситуация се променя целият финансов модел и на инвеститора, и на банката, която го е финансирала. Тоест, ако инвеститорът не може да вземе Акт 15 до 30 юни, целият финасов модел в един момент, образно казано, може да се окаже абсолютно фалшив.
В смисъл, че инвестиционният план става абстрактен?
Да, абсолютно. Тука има и един момент на усложняване. Примерно слънчевите централи, ако, разбира се, не са някакви грандиозни, може да се построят в рамките на 12 месеца. Но за по-големите вятърни централи е доста трудно.
И как реагират инвеститорите?
Ще искат да имат „железни“ договори за строителство, които да гарантират приключване на обекта и получаване на Акт 15 преди 30 юни. А тези договори са многопластови – включват доставката на оборудването, строителството на централата, а на първо място – изработването на проекта. Затова и инвеститорът, и банката, която финансира, трябва да са сигурни, доколкото това е възможно, че всичко ще приключи в срок, за да може да се „заключи“ съответната цена.
Какъв ще е резултатът от такова „пришпорване“?
Това не е проблем, който да не може да бъде преодолян, и едва ли ще спре инвеститорите. Но със сигурност създава сериозни опасения, тъй като в крайна сметка оскъпява проектите и усложнява финансирането. Рискът от невъзможност на „заключване“ на съответната цена трябва да бъде компенсиран. И естествено банките ще искат допълнителни гаранции от инвеститора. Същевременно от изпълнителите по договорите за строителството със сигурност ще се искат жестоки неустойки, ако не успеят да приключат в срок. Съответно тези изпълнители ще искат по-висока цена.
А в крайна сметка оскъпяването означава по-малка възвръщаемост за инвеститора и по-малко инвеститорски интерес от възобновяемата енергия у нас.
Ропот от инвеститорите имаше и срещу намалените срокове за изкупуване на електроенергия от фотоволтаици и вятърни генератори.
Сроковете за „слънце“ ги намалиха от 25 на 20 години, което до някаква степен е окей, но пък ги удариха в цената. Докато при вятърната енергия засега не пипнаха цената, но сериозно намалиха срока на 12 години – в стария закон беше 15 години. 12 години не е малък период от време, но е доста на границата при неяснотата на ценообразуването. А другите – биомаса и от малките вецове, ги оставиха на 15 години.
А как ще коментирате промените в режима за присъединяване към националната електропреносна мрежа?
Промените са доста и, ако трябва да съм стриктен, това е един плюс на закона. Там се сложи ред. Това, което непрекъснато се четеше в пресата, а си е и факт, е, че заявените мощности за присъединяване към мрежета, с подписани предварителни договори по стария закон, бяха за невероятно количество инсталирана мощност. От сорта на 10 000 мегавата, което реално е още един път капацитетът на преносната ни мрежа! Само че там проблемите бяха ясни – нямаше особено стриктна процедура и в крайна сметка, който можеше, било в НЕК или в съответните ЕРП-та, взимаше предварителни договори „на кило“.
Действително нямаше никакъв ред или регистър. А щом един път инвеститорът е сключил такъв договор – ако, разбира се, си е изпълнил задължението, той си беше „резервирал“ този капацитет.
Всъщност тези договори са се сключвали преди започване на инвестиционния проект.
Да, така нареченото „запазване на капацитет“. Беше голям проблем и сега вече сравнително добре е решен.
Процесът е доста публичен и в закона ясно е казано, че това става с „точки на присъединяване“, които се обявяват. Ще има наредба, която предстои ДКЕВР да издаде. Между другото, до 1 юли следващата година няма да може да се „резервира“ капацитет за присъединяване, защото тече т.нар. мораториум – през който се прави инвентаризация на възможностите на електропреносната ни мрежа за присъединяване. Трябва да се подчертае, че това е нещо разумно!
А относно авансовото палщане за присъединявяне?
Сложи се ред в този процес на оповестяване на „точка за присъединяване“, за която вече инвеститорите могат да подават заявления. Принципът е, че който по-рано подаде заявление има приоритет до запълване на капацитета. Това е добре. Въпросът е, че стана много скъпо – за обекти до 5 мегавата цената стана вече 50 хиляди лева на мегават планирана мощност, а за обекти над 5 мегавата – 25 хиляди лева.
Тази сума е най-висока в целия ЕС, включително и в държави като Финландия, където са малко хора на голяма територия. Та това е голям проблем за малките и средните инвеститори. Защото големите не са чак толкова много.
Обикновено енергийни фондове правят проекти за 3-5 мегавата, максимум до 10 мегавата производство на електроенергия. Което за фотоволтаиците, а да не говорим за биомаса, си е голям проект.
Разбрах, че сте отправи искане до ДКВР за тълкуване на отделни разпоредби в закона?
Да, особено при възникване на усложнения при поетапното въвеждане в експлоатация на мощности. Нормално е изграждането да приключва в няколко години. Има опит за регулация на тази хипотеза най-общо в чл. 31, ал. 11 на закона, но е доста неясна. Ние препоръчваме тълкуване на закона от регулатора. Все още не сме получили, но се надяваме…
Тези проблемни пунктове по законопроект ли бяха, или бяха въведени в последствие от законодателя при гласуването в парламента?
Проектозаконът беше доста хаотичен, както са и повечето законодателни инициативи на сегашния кабинет.
Но е факт, че до края на второ четене всичко беше доста разумно от гледна точка и на обществото, и на инвеститорите. Със сигурност тези проблемни текстове, и най-вече за момента, от който се определя цената, се появиха доста изненадващо накрая. И имаше доста силни реакции преди приемането от страна на асоциациите на вятърна и фотоволтаична енергия, и най-вече (предполагам индиректно) от големи компании инвеститори.
Беше много неприятно, че в последния момент, чрез тези ключови пунктове се смени просто цялата философия на закона. И това изненада бизнеса.
Но законът бе приет с внушително мнозинство в Народното събрание!
Което показва до известна степан, че общо политическата класа все още възприема енергията от възобновяеми източници като лека екзотика. Нещо, което е донякъде разбираемо – у нас все още се залага на т.нар. конвенционална енергетика – въглищни централи, АЕЦ… Нормално, 50 години сме се ориентирали в тази насока.
А ангажиментите ни към Европейския съюз?
Задължението си го имаме. До 2020 г. потреблението на енергия от възобновяеми източници в ЕС трябва да стане 20%. За съответните държави коефициентите са различни. Българският ангажимент е за 16%.
Някои експерти твърдят, че в момента у нас този процент е 5-6?
Според правителството са 11%, но експертите приемат тази цифра много скептично. Спорно е например как в тези оценки се отчитат вецовете, а точно там е „заровено кучето“.
Но това е много обширна тема. Дали процентите са 11 или 6, изводът със сигурност е, че имаме още доста да развиваме, за да достигнем 16 % енергия от възобновяеми източници до 2020 г.
Как оценявате инвестиционния климат след приемането на новия закон?
В момента е трудно да се прецени ефектът, новите цени за електроенергията влязоха в сила от 1 юли.
Честно казано, очаквах по-голям отлив от потенциални инвеститори. Засега като че ли не се състоя, но и със сигурност реално нищо не се случва. Т.е. налице е изчаквателна позиция.
И на финала – социалният елемент, все пак ние сме най-бедните в ЕС и цената на тока е от голямо значение за хората?
Ако енергията от възобновяеми източници стане 16% до 2020 г., не мога да кажа какъв ще бъде нейният ефект в сметките на съответния потребител – най-вече битов, но и за бизнеса е важно. Сигурно ще има увеличение. Това са задълженията ни както към ЕС, така и към екологията.
Според мен това е нещо, което си струва.
