vergil 
Какви са условията за допустимост на иска от български клуб пред КАС?
Първото и може би най-важно е наличието на арбитражен договор или т.нар. арбитражна клауза, която юристите определяме като „връх на диспозитивното начало“. В контрактите между клубовете или между клуба и отделния състезател или треньор трябва да е предвидено, че при спор по тълкуването или прилагането на споразумението, те ще се отнесат конкретно към Арбитражния съд в Лозана. В случая, който неотдавна нашумя в медиите с разтрогването на договора между футболен клуб „Ботев“ Пловдив и Георги Христов – сега играч на „Левски“, – такава клауза нямаше. Затова и КАС излезе с решение за неподсъдност на делото.
Не е ли достатъчно например в устава на БФС да пише, че се признава юрисдикцията на КАС?
Нещата са малко по-сложни. Действително, всички членове – клубове, треньори и футболисти са обвързани с устава на футболния съюз. В документа има една обща разпоредба, в която се казва, че БФС приема юрисдикцията на ФИФА и УЕФА, включително и на съда в Лозана. Но за да стигнеш до там, трябва да отговаряш на определени условия – например да си минал през ФИФА. Ако световната централа се произнесе, вече може да се обжалва пред КАС.
Защо е така?
Залегнало е в правилника на ФИФА. Тя е признала КАС като последна инстанция. Арбитражът в Лозана разполага с т.нар. отдели за разрешаване на спорове (dispute-resolution chambers), които се произнасят по всички случаи. Такъв сега е казусът с португалския футболист Филипе да Коща, чийто договор с ЦСКА бе разтрогнат и той премина без трансферна сума в „Левски“. Ако ЦСКА пусне жалба във ФИФА и тя бъде отхвърлена, решението може да бъде обжалвано пред КАС и ще бъде допустимо.
От ЦСКА се отказаха да обжалват по този случай пред Апелативната комисия на БФС и обявиха, че се обръщат директно към ФИФА. Това редно ли е?
Както вече споменах, сред отборите ни има едно неразбиране кога можеш да ходиш пред тези международни институции. Практика да се прескочи ФИФА и да се отиде направо в Лозана е лоша. Един такъв мениджър, който незнайно защо се представя за адвокат, се е изправял срещу мен в Швейцария по три дела – за уволнението на Пламен Марков от ЦСКА през 2006 г., за разтрогването на договора на Георги Христов с „Ботев“ и за наложеното от БФС наказание на пловдивчани заради расистки скандирания срещу играч от „Левски“ в мача от втория кръг на есенния полусезон миналата година в София. И трите дела завършиха катастрофално за него. Което обаче не му пречи да сипе публично обиди по мой адрес. За 2007 г. в Лозана са гледани 260 дела, от тях 3 са „вкарани“ от мен. След всичко, което сътвори напоследък въпросният агент, много трудно някой може да прокара казус отвъд фазата за юрисдикция.
А как гледат в Лозана на развихрилия се медиен конфликт между вас и въпросния мениджър Градев?
Аз с него не мога да имам професионален конфликт, защото той не е юрист. Изкарал е някакви курсове и си мисли, че е специализирал спортно право. Чете вестници, чете съдебна практика и интерпретира информацията както дявола евангелието. По казуса „Георги Христов“ той подведе „Ботев“ и тръбеше как ще спечели, а сега се опитва да докаже, че щом съдът е излязъл с решение още на първата фаза, дело изобщо не е имало. По казуса „Пламен Марков срещу ЦСКА“ в 20 страници магистратите от КАС обясняват защо не е в компетентността им да разглеждат спора и присъдиха разноски в размер на 37 хил. швейцарски франка на ищеца Марков. Но Градев не знае елементарни неща – например, че във ФИФА и КАС отиват спорове, които имат международно измерение (international dimension) – например клубът е местен, а футболистът – чужденец. Ако бях консултирал Пламен Марков, след като го уволниха от ЦСКА, щях да му кажа, че проблемът е в юрисдикцията. Щяхме да искаме от ФИФА отмяна на уволнението, но тя вероятно щеше да прекрати делото, и щяхме да обжалваме пред КАС с мотивите, че той има международен лиценз, водил е клубове в Мароко, водил е национален отбор и т.н. От десет кладенеца вода щях да донеса, за да ги убедя, че този спор е международен. Но трябва да се извърви пътят. И по-важното – да знаеш какъв точно е той.
Защо треньори и клубове се доверяват на някакъв мениджър, а не на адвокат?
Характерно за международния арбитраж е това, че пред него могат да се явяват и не-юристи. Например в арбитража в Париж може да се яви инженер. Много често има такива случаи. Така е и в Лозана. В КАС всеки, който е страна, може да се защитава сам. Но не съм видял някой да се явява без адвокат. Мениджърът може да седи там, да бъде свидетел, но не и да пледира. Знам за клубове от Дагестан, които се съдят с друг отбор, например от Белград, и наемат адвокатски кантори от Швейцария. Но у нас манталитетът на доста хора е: „Аз знам повече от онези, какво като те са учили.“ Самонадеян си, пробваш се, мислиш си, че си велик, но това ни компрометира в Лозана.
Същият този Градев ви упрекна в конфликт на интереси. От една страна сте в списъка на арбитрите, а от друга – се явявате като адвокат пред КАС…
Темата е интересна, но обвиненията му са неоснователни. Правилата на Арбитражния съд в Лозана са по-демократични от тези на нашите арбитражи и допускат подобно съвместителство. Единственото ограничение е, че докато имаш висящ спор в качеството на арбитър или адвокат, не могат да ти възлагат друго дело, независимо в какво качество. Аз повече от година не съм бил арбитър по нито едно дело в Лозана, защото бях адвокат на ЦСКА срещу Пламен Марков. После поех и двата казуса с „Ботев“, но наетият от тях Градев вероятно не беше чел правилника и засипа КАС с писма на тема „конфликтът на интереси на Ивайло Дерменджиев“.
Футболните или допинг делата преобладават в Лозана?
Не знам точно, но практиката на арбитража по обжалването на наказания за употреба на забранени стимуланти е изключително важна. Това е проблем номер едно в спорта, а допингът е приравнен с наркотиците. А всички санкции, които се налагат от местните или международните федерации, или от Световната антидопингова асоциация (WADA) могат да се оспорват в Лозана.
Случва ли се е да бъдат отменяни наказания за употреба на допинг?
Много рядко. Аз например съм успял да отменя само една санкция – на сегашния президент на федерация по бобслей Стефан Василев. Преди години, докато е състезател, той претърпява спешна хирургическа операция, но лекарите дори не са знаели, че е спортист. Лекували са го с медикамент, който попада в списъка на забранените стимуланти и оттам идва проблемът при допинг пробата. Василев имаше наложено наказание – лишаване от състезателни права за две години, – но то бе отменено от арбитража в Лозана.
Бяхте адвокат и на щангиста Гълъбин Боевски. Защо не постигнахте успех?
Направихме много сериозен пробив. Но и случаят бе по-различен. Ако си спомняте, всъщност нямаше категорични данни за употреба на стимуланти, но бе установено, че пробите на трима наши щангисти са абсолютно еднакви. Наказанието бе наложено заради съмнение, че пробите са били манипулирани или подменени. Знаете, че в спорта и да ти открият нещо забранено, и да те обвинят в манипулация – санкцията ти е две години…
Значи е бил наказан без категорично доказване на вина?!
Този въпрос е много интересен. В спортното правораздаване, за разлика от наказателното, не действа презумпцията невинен до доказване на противното. Тук е въведен т.нар. принцип на стриктната отговорност (strict liability). Тежестта на доказване е обърната – обвиненият трябва да докаже, че е невинен, а не обратното.
Доста недемократично…
Да, съгласен сам. Обаче правилата се правят според проблема. Спортната общност е казала, че големият проблем е допингът и затова са обърнали презумпция и са безкомпромисни. Но да се върна на делото на Боевски, което продължи повече от 8 месеца – нещо нетипично за арбитража. Пред съда беше направен експеримент, че бутилките, в които се е давала урината, е можело да бъдат отворени. И в решението беше записано, че експериментът е верен. Арбитражът прецени, че бутилката е била отворена, но това не стана ясно кой го е направил и защо. Затова лиши Боевски от състезателни права. Тука е връзката с тази тежест на доказване. Ако презумпцията беше както по наказателните дела, никога нямаше да го докажат. После от фирмата „Берлингер“, която е монополист в производството на бутилки за вземане на допинг проби, ме информираха, че са променили системата на пломбиране.
Но ако има престъпление, извършено от този, който е манипулирал проби, защо не сезирахте прокуратурата?
Можех, но нищо нямаше да стане. Извършителят, който евентуално е подменил пробите, е неизвестен. Аз установих, че бутилката може да се отваря и след това тръгнах да доказваме причинно-следствените връзки. Кога са взети пробите, къде са стояли, колко и какви хора са имали достъп до тях. Оказа се, че едно от т.нар. допинг-ченгета (българка, женена за швед) ги е държала една вечер в къщата си. Установявахме имало ли е СОТ охрана, стоял ли е някой до тези бутилки да ги наблюдава… Но когато не можеш да докажеш кой и с какъв мотив го е направил, не можеш да убедиш съда, че това се е случило. С Боевски и сега сме в прекрасни отношения. Заради разни писания в пресата, че съм ликвидирал кариерата му, той даже ми е дал декларация, че не е вярно. Дори бе награден като достоен българин, заради това, че се е борил за правата си и за да излезе истината наяве. Ще ви припомня, че другите двама щангисти – Златан Ванев и Георги Марков не обжалваха наложеното им наказание. И това бе записано в мотивите на съда. Щом не оспорват пробите си, значи има нещо съмнително!
Презумпцията за виновност в Лозана не изпада ли в противоречие с Конвенцията за защита на правата на човека?
Има такъв момент. Проблемът доста е коментиран. Защитата на човешките права не допуска подобен тип вмешателство – някой да ти взема проби, да те тества и т.н. Но всички тези спортисти са професионалисти, подписали са договори, знаят какво правят и са поели ангажименти да не правят определени неща. И тук вече вземането на проба за допинг не е нарушаване на човешките ти права и неприкосновеност, а част от изпълнение на договорните ти задължения. В някои страни, например в Италия, за употреба на допинг е предвиден и затвор.
При казуса „Боевски“ има още нещо интересно – разноските за адвокатите на Международната федерация по щанги – около 80 хил. долара, не бяха присъдени в тежест на Гълъбин. В Лозана това е принцип – когато нещата са на кантара, не се отменя наказанието, но не се и присъждат разноски.
А от леката атлетика имали ли сте клиенти?
Да – скачачката Венелина Венева и спринтьорката Ваня Стамболова. Когато приех делото, ги предупредих, че е почти кауза пердута. Но е ясно, че не може да гледаш само дела, които знаеш, че ще спечелиш. Важно е и един ден да не си задаваш въпроса „Защо не опитах?“.
Високи ли са таксите за завеждане на дело в Лозана?
По делата, свързани с правилниците на ФИФА, се определят такси, сходни с тези в другите арбитражи – процент от цената на иска – за съда. Таксата за самия решаващ орган – арбитрите, се определя на база на часовата им ангажираност. Получава се смесена формула и съответно колкото по-голяма е цената на иска, толкова повече работа се върши по делото и съдът събира по-големи такси. Но въпреки това те са сравнително приемливи от гледна точка на другите международни арбитражи. Едно дело с интерес за 1 милион долара ще излезе много по-евтино в Лозана, отколкото в Парижкия арбитраж.
Откъде идва разликата?
От часовите ставки на арбитрите. В Лозана те са фиксирани на 250 швейцарски франка. Докато в Парижкия арбитраж не е така, там е според часовата ставка на съответния адвокат.
А вас кой ви плаща, когато сте адвокат в КАС?
Обикновено страната, която ме ангажира. В случая с Боевски помогнаха БОК и ДАМС.
За него в Лозана ходих два пъти. Обикновено делата се решават на едно заседание. Разходите на самите спортисти са символични – до 500 швейцарски франка, останалата част се поема от международните федерации и МОК, които имат специален фонд за такива дела. Но страната, която загуби, може да бъде осъдена да заплати разноските на спечелилите адвокати.
Има ли надеждна гаранция за изпълнение на решенията на КАС?
Гаранцията е Нюйоркската конвенция, която определя режима на изпълнение на всякакви арбитражни решения от страна членка. България е ратифицирала конвенцията, а конкретните процедури са разписани в Кодекса за международното частно право. Признаване на арбитражното решение може да се иска във всяка една страна по конвенцията, но за реалното изпълнение е необходимо да бъдат открити активи на осъдения в нея. При спортния арбитраж има един много по-ефективен механизъм – правилата на ФИФА и УЕФА предвиждат, че при влязло в сила решение, ако съответният клуб не си плати, няма да получи лиценз и няма да бъде допуснат до участие в турнирите. Например, ако „Ботев“ Пловдив не си плати 8000 франка по делото за Георги Христов, нямаше да участва в следващото първенство.
ПЪРВИЯТ АС В ПРАВНАТА НИ ГИЛДИЯ
Адвокат Ивайло Дерменджиев е единственият роден юрист с лиценз за пилот. При това втори клас, който е най-високият възможен при частните летци. От 2005 г. е навъртял над 400 летателни часа като командир на полети над Европа. Най-дългата му дестинация без кацане е била от София до Хамбург и обратно. Въпросният втори клас позволява да се управляват самолети до 5700 кг – това ще рече 8-местен. „Получаването на лиценз изисква специална квалификация и е не по-малко сложно от това, да вземеш диплома за юрист. При изпитите не правят разлика частен пилот ли си, или си пилот на „Боинг“, разказва Дерменджиев. Да лети, е детската му мечта и той успя да я сбъдне. Освен като перфектен пилот, той се изявява и като добър фотограф от облаците. Снимките, които виждате, са част от огромната му колекция. Един-два пъти годишно той събира целия екип на адвокатската си кантора за въздушни разходки. Рядко някой отказва.
