vergil 
Непалците
Изключително благи хора – усмихнати, приветливи, позитивни. Те разбират религията по различен начин от европееца. Не признават аскетизма и физическото страдание като форма за изкупление и път към духовното. Напротив! Смятат, че здравето и благоденствието на тялото са основни предпоставки за благоденствието на духа. Това не означава преяждане, препиване, многоженство, а да си в хармония с естествените си нужди и желания, без да прекаляваш.
При непалците принципът е умереност, хармония и баланс.
Това отношение към живота и света те проявяват винаги. Два пъти сме били там (в Хималаите – б.а.), по два месеца стоим и нито веднъж досега не видяхме някое дете да реве, да се тръшка, да пищи, да е нетърпеливо и да се налага на родителите си. Особено в по-ниските части, където е топло и климатът е субтропичен, а хората на практика живеят на улицата и в колиби, чийто прозорци са… най-обикновени дупки в стените.
За непалците е много важно постоянно да са в пряк контакт с боговете. Молитвени барабани има във всяка ступа (нещо като нашите параклиси – б.а.). На оризова хартия са изписани молитви с красиви златни букви и когато си в нужда – „просто“ завърташ въпросния барабан и молитвите ти политат към небето и влизат в досег с боговете вместо теб. Молитвените флагчета също са навсякъде. На нас, европейците, те ни изглеждат като разхвърляни мръсни парцалчета, които са оставени на произвола на съдбата. В Непал на определени ключови места – на някой опасен превал в планината или на някой коварен връх – има цели камари от тези флагчета. Дори на Еверест трудно можеш да намериш педя гола земя – всичко е покрито с тях.
Туристическа дестинация
Непал бележи бум на туризма, но основната част от населението не е свързана с него. Много популярни са няколко дестинации – като нашите маршрути за екскурзионно летуване – но световната криза не подмина и непалците, които преживяват благодарение на тях. Само за година и половина-две е регистриран спад от около 50%, а цените в най-луксозните им хотели са се сринали от 200–250 долара за двойна стая на 100 долара. Спасява ги единствено обстоятелството, че живеят близо до природата. Занимават се със земеделие, животновъдство и общо взето оцеляват. Голяма част от територията не е електрифицирана и водоснабдена, а автомобилният транспорт продължава да е по-скоро пожелание. И до базовия лагер под Еверест, въпреки че е една от най-силно развитите туристически дестинации, може да се стигне само пеша. И не става дума само за туристите, а и за местните хора. Селата са много, районът е гъстонаселен, но пътища в класическия смисъл на думата няма.
От Катманду до базовия лагер
Лети се до едно малко летище в планината на 2800 метра височина. Пистата е суперкъса – 200 метра, и… суперстръмна. Когато самолетът кацне, пилотът е длъжен да го подпре. А пък когато излита, буквално… „скача“ в небитието, защото от края на „пистата“ започва стръмна долина, от която внезапно се издига много висок и почти отвесен планински масив. При най-малката облачност самолетите са „парализирани“. А всеки следобед долината се пълни с облаци. Другият подход към базовия лагер звучи нелепо: 12-часово пътуване от Катманду с автобус, след това 4-дневен преход до летището, а накрая… още 10 дни път до базовия лагер по най-популярния и масов маршрут.
Голям проблем е постепенната аклиматизация, която не ти позволява – поне на отиване – да ходиш повече от 4–5 часа без почивка.
Коварности дебнат отвсякъде
След 4000 метра надморска височина аклиматизацията започва да прилича на… нещо като трансформация в друго същество. От една страна, за да може кислородът да достига равномерно до всички „кътчета“ на тялото, организмът започва усилено да произвежда червени кръвни телца. От друга страна обаче, увеличеният брой еритроцити и ускореното изпаряване на водата от тялото ти, предизвикано от надморската височина и студа, сгъстяват кръвта.
Ефектът може да бъде обобщен така: нетърпимо главоболие, задух, обща физическа отпадналост и затруднено движение. Нощем се събуждаш по няколко пъти с невероятна аритмия и имаш чувството, че във всеки един момент сърцето ти ще експлодира. Обикновено преминава, но ако катериш прекалено бързо, със сигурност ще си докараш голяма беля. Първият сериозен „симптом“ на неблагоразумието и самонадеяността са спазмите на сърцето и на кръвоносните съдове. А после, ако продължиш да я караш като в Борисовата градина, идва редът на инсулта и инфаркта. За двата месеца по време на експедиция 12 души получиха удар, а двама от тях починаха.
Красивото лице на Хималаите
Ранна пролет. Много зелено и много цветно. Изумително стръмни склонове, обрасли с невероятни гори. А по пътя – разцъфтели магнолии – бели, лилави, пепел от рози. Милиони рододендрони, „боядисани“ от природата от тъмноцикламено до ослепително бяло. И водопади едва ли не на всяка крачка. Невероятна красота, но до… 4900 метра надморска височина. Оттам нагоре всичко живо изчезва и отстъпва място на камъните, пясъка, леда и вечната зима.
Последните поселища са на около 4200 м надморска височина. В тях хората не живеят постоянно. А само през лятото, заради добитъка. Отглеждат биволи и дребни крави с много дълга и дебела козина. Правят много хубаво сирене, имат невероятни вълнени неща, подобни на нашите козяци, одеяла, килими, плетени шапки, пуловери.
И… носят всичко на гръб – храна, посуда, мебели, строителни материали. Уж вървиш по невероятно тесни пътечки, но непрекъснато или ти изпреварваш цели кервани от носачи, или теб някой те задминава. Веднъж дори видяхме да се „движи“ един истински гардероб, от който се подаваха само два тънки глезена.
Къщите са основно от дялан камък – суха зидария и покрив от тикли. Имаш чувството, че си у дома – в Родопите, където няма как да пострадаш, защото нищо не те заплашва.
Щурмът
Всички се чудят защо покоряването на Еверест ни отне два месеца. Нещата са простички, но сложни за обяснение. Базовият лагер е на 5300 метра надморска височина. Стигнеш ли веднъж там, задължително трябва да почиваш поне 3–4 дни. А върхът се превзема така, както се шие бод зад игла. Качваш се до първи лагер, изкарваш там едно или две денонощия, след което се връщаш в базовия лагер и почиваш четири денонощия. После отново се качваш на първи лагер, преспиваш и катериш до втори лагер, където пренощуваш. Връщаш се в базата „на един дъх“, събираш сили, превземаш трети лагер и така…, докато се аклиматизираш за последно на 7500 метра. Това е точката, от която няма връщане назад: пред теб е само върхът, а процесите в организма са еднопосочни – до пълно изтощение. Можеш да консумираш само суперлеки, предимно течни храни. Наоколо няма и капка вода. Само лед. И танталови мъки – от 120 кила ледени буци, след 4–5-часово клечане край примуса, вече „разполагаш“ с около… литър и половина вода. Носехме българска храна – сухи супи, вафлички, плодова захар.
При първото „посещение“ в трети лагер – на 7300 метра, вятърът беше толкова силен, че през нощта разцепи една от палатките. Какво се прави в такъв случай? Процедурата е „проста“, защото си я отработил до ниво първичен инстинкт: „обуваш“ катерачната седалка, напипваш най-близкия клин или забиваш собствен „такъв“, подсигуряваш се със здраво въже и… започваш да молиш Господ да те остави жив. Няма друг начин, защото вече си в стратосферата. Там, където реактивните самолети наистина са на една ръка разстояние.
Прозорецът
Странно е, но през годината природата отваря само един единствен „прозорец“ за щурмуването и покоряването на Еверест. Става дума за 3–4 дни – между постоянния буреносен вятър и мусоните. Тогава цялото население на базовия лагер – 1200–1300 души, се юрва нагоре.
Задръстването е невероятно, също като в Клондайк по време на легендарната треска за злато. Друг въпрос е кой докъде стига. Ако човек не катери със собственото си темпо и се подведе по ентусиазма на алпинистите около него, много бързо се изтощава. А спре ли да изчака колегите от другите експедиции, или пък реши да почива по-често – просто замръзва.
Ние с Камен проявихме мъдрост и с още две жени и четирима водачи шерпи останахме на опашката. Най-критична е последната фаза под върха. Въпреки че е изключително рисковано и, че дори за моментно отпускане може да си изгубиш крайниците от измръзване. Там – току под Покрива на света, човек забравя дори грижата за себе си.
Шерпите ни бяха перфектни като водачи. Мит е, че те са просто носачи. Те са от племето шерпи и в същност са тибетци, които преди около 400 години са минали през превалите и са се заселили от южната страна на Хималаите. За разлика от непалците те са будисти. Постоянно се молеха, преди да преминем през рискови обекти – все едно тихо напяват. Аз съм атеист, но малко по малко изпаднах в едно разбирателство със себе си и много се сработихме с водача ни. Казваше се Рима Карма и аз на шега му казвах: „Ти си моята карма.“
Първо ни поздрави слънцето
Когато стъпихме горе, на изток целият хоризонт беше пълен с облаци, а на север и на запад беше ясно, но тъмно. И точно тогава първите слънчеви лъчи пробиха. Подобно уникално преживяване трудно може да бъде описано. На хоризонта – там, където облаците „свършват“, имаше… дъга. А ти изведнъж осъзнаваш, че си в космоса и със собствените си очи виждаш, че Земята наистина е кръгла. Няколко минути по-късно изгря слънцето и започна да „целува“ един по един осемхилядниците. Величествено и красиво.
Другата картина, която завинаги се запечата в съзнанието ми, е Хималаите като… вододел. Влагата замръзва и пада като сняг, но само по южните склонове, към Непал. Докато на север, откъм Тибет, докъдето ти стига погледът е безкрайна сиво-кафява вътрешноконтинентална пустиня.
Новите предизвикателства
Имаме голямо желание да отидем някой ден с децата в друга част на Непал, примерно – в района на Анапурна, където също е страшно красиво. Истинската причина обаче е друга. Точно там, край едно езеро в подножието на Анапурна, през 60-те години на миналия век се е родило хипи движението. Децата на цветята, песните, Джулай Морнинг, комуните – всичко е тръгнало оттам. От студенти с Камен мечтаем да стъпим на Камчатка и на Антарктида.
