vergil 
Италия след оставката на Берлускони бе обявено, че се сформира технократско правителство – изцяло от експерти. Вие като експерт приемате ли такъв вариант за изцяло експертно правителство като начин за излизане от кризата?
Мисля, че това не е възможно без ангажимента на основните политически сили. Те трябва да са съпричастни, тъй като мерките, които се предприемат в момент на криза, са много непопулярни, засягат живота на хората.
В конкретния случай с Италия, доколкото разбирам, новоизбраният премиер г-н Марио Монти си дава сметка, че не може само с експерти, и се опитва да получи широка подкрепа за своята програма от основните политически сили. А пък, за да има реален ефект от болезнените мерки за ограничаване на бюджетния дефицит, се изисква една програма за поне 2-3 години. Няма как нещата да тръгнат само след някакви еднократни действия. Самият Монти предлага програма до следващите избори, които са през 2013 г.
В Гърция пък политическата ангажираност е още по-пряка – само премиерът е експерт, докато всички останали членове на правителството са политици от двете основни партии. Това също като че ли няма да сработи, тъй като от „Нова Демокрация“ на практика не поемат икономически постове, а главно отбрана, политика и дипломация. По искане на Европейския съюз тази партия изрази писмена подкрепа за антикризисната програма, но колко трайно ще бъде това?
В крайна сметка, за да бъде едно експертно правителство успешно, първо в него трябва да има участници от политическите сили, и второ – то трябва да има ясна програма, която да се утвърди от парламента и да се подкрепи.
Т.е. колкото и да е експертно
правителството по своя състав, то същевременно трябва да има политическа подкрепа и поне двама вицепремиери, които да са свързани с основните влиятелни партии.
Този модел напомня на правителството на Димитър Попов, в което вие бяхте министър на търговията и външноикономическите връзки. Тогава нямаше световна криза, а само нашенска, но доста тежичка.
Точно такова беше правителството на Димитър Попов. И мисля, че в сложната обстановка, то успя да свърши своята работа – да освободи цените и да започне реформата. Въпреки това на улицата излязоха 39-те от СДС, а от друга страна, започнаха стачки и демонстрации във връзка с някои непопулярни мерки. Но колкото и трудно да беше, правителството имаше подкрепа от основната част на двете основни политически сили.
Независимо че и вътре в самите тях имаше групи и крила, които не бяха доволни от него. Пак повтарям – без подкрепа на основните политически партии не става.
Значи в Италия и Гърция в момента се прилагат два доста различни модела. Ние къде сме в тази ситуация?
В момента нещата доста се усложняват, тъй като наред с дълговата криза се вижда, че европейската икономика много се забавя. Според публикуваните от европейската статистика данни за третото тримесечие – ръстът в Германия е 0,4% (на годишна база), а във Франция – 0,2%.
Оценката за следващата 2012 г. за цялата Еврозона е, че ръстът ще бъде под 1%. При такова развитие нашият износ, който до голяма степен е свързан с Европа, няма да може да расте с тези високи темпове, с които растеше досега.
А пък свитата икономика поради това, че нашето правителство си поставя задача да ограничи бюджетния дефицит, води дотам, че няма как вътрешното търсене да бъде източник на растежа.
Какво трябва да се предприеме в такава комплицирана ситуация?
Общо взето, в момента има два пътя, които са еднакво неблагоприятни. Единият е увеличаване на дефицита и съответно намиране на пари за инвестиции – примерно за пътища, какъвто е приоритетът на това правителство. Получава се по-голяма заетост на работна ръка и съответно ръст на потребление. Но за съжаление това е път, който няма да даде ново качество. Спомнете си този бум, който имаше със строителните работници у нас.
Но след като той приключи, никакво качествено изменение в икономиката ни не се вижда.
Другият път е на бюджетните ограничения, дори увеличаване на безработицата – все повече свиване на потреблението и съответно свиване на икономиката. Това е един път, който поражда много силни социални напрежения, тъй като се свиват парите за най-нуждаещите се. Така че очевидно не трябва това да бъде изборът.
В този контекст е и пенсионната реформа, която се отпочна изненадващо след изборите. Не е ли опасна, тъй като не е ясно дали тези хора – кандидатпенсионери, които ненадейно са принудени да „изчакат“, ще могат да намерят работа?
Да, много е опасна, но ето че и италианците започнаха с нея. Защото, колкото и да е опасна, тя е най-лесна, тъй като удря най-възрастните хора, които са пред пенсиониране и, грубо казано, са най-беззащитни.
Това е една болезнена и груба реформа – не удряш младите хора, голяма част от които и без това са безработни, а тези които имат по 30-40 години трудов стаж. Удряш ги с това, че ограничиш сигурността в пазара на труда и даваш възможност на работодателя по-лесно да ги уволнява. И за да си намерят отново работа те трябва да се преквалифицират. Нещо, което в българските условия няма как да се осъществи, тъй като тези структури, които уж са ангажирани с преквалификацията, не работят. Има страни, в които действително този механизъм действа – фирмите реално използват парите, отпуснати за преквалификация на работниците, за планирани бъдещи техни производства.
У нас такова дългосрочно мислене няма нито на ниво фирма, нито на ниво държава.
Така че такъв вид мерки за по-гъвкав пазар на труда, както е прието нормално да се говори на запад, трудно може да са ефективни в България. Тъй като това означава да има някакво дългосрочно мислене, да има реална възможност, че като се преквалифицираш и утре ще те вземат на работа. Неща, които не виждам да се случват в България.
Възможно ли е страните членки на еврозоната и въобще на Европейския съюз да стигнат до заключение, че и двата пътя – на увеличаване на дефицита и на бюджетните ограничения не водят до никъде?
В противен случай кризата в много страни тепърва ще се задълбочи.
Може би ще се стигне до това, което Франция предлага, а Германия не желае да стане – Европейската централна банка да бъде като истинска централна банка. Както в САЩ е Федералният резерв. Т.е. тя да бъде един кредитор от последна инстанция.
Какво ще се случи тогава?
Ясно е, че ще се печатат пари, ясно е, че ще се увеличи инфлацията в Еврозоната, но по този начин някак си страните ще излязат от кризата.
Има и междинен път, който германският канцлер Меркел също отхвърли. Става дума за еврооблигациите. Г-жа Меркел нарече „път за никъде“ изразените надежди от някои, че с тези еврооблигации ще могат да върнат инвестициите.
Но реално еврооблигациите – дали ще бъдат за общия дълг на страните, дали ще бъдат за инвестиционни проекти, са неизбежни, ако Еврозоната трябва да се развива. Не е възможно само със свиване на коланите да се излезе от кризата. Показателно е, че за първи път Меркел, на конгрес на нейната партия на 14 ноември в Лайпциг, постави въпроса да се променят договорите за ЕС, така че всяка страна, ако пожелае, да може да излиза от еврото. Нещо, което досега никога не се беше чувало. Дори когато Гърция реши да прави референдум, й беше намекнато, че трябва да избира между еврото и референдума.
Т.е. да има евро или не.
Това е идеята за „Европа на две скорости“, какви ще са последствията, ако се случи?
Страните, които останат в Еврозоната, ще имат много повече обща политика по отношение на финансите, на управлението, докато другите страни – като нас, които не сме влезли още в еврото, както и държавите, които биха излязли от зоната – в много по-малка степен ще бъдат интегрирани в Европейския съюз.
И като че ли от тук нататък тези две скорости се очертават все по-ясно и по-ясно.
Ако се издадат въпросните еврооблигации, кой ще ги купува?
Частните банки, както е било досега. Ще ги купува финансовият сектор и ще печели от това. Проблемът е, че финансовият свят вече се превърна в отделен свят, свой свят, който взе такива размери, че неколкократно надвишава реалната икономика. И на практика, ако няма такива облигации и финансовият свят няма печалба от тях, той няма да се намеси в усилията за излизане от кризата.
Той си има свои закони и непрекъснато въздейства и оказва натиск – в момента върху страните и върху техния дълг. До момента в историята никога не е било така – пазарите да не се определят от реални, основни икономически параметри, а всеки ден да зависят от някаква политическа новина и – като цяло – от политически фактори. Никога не е било до такава степен финасовият пазар да е толкова далече от реалните основни икономически тенденции. Сега той се влияе изцяло от политически мерки.
Примерно за Франция стои въпросът, дали ще запази своя кредитен рейтинг ААА (т.е. най-надеждното ниво), въпреки че предприема мерки.
Пазарите очакват да предприеме още мерки, но очевидно преди изборите властите няма да наложат повече данъци и свиване на разходите. Приетите сега мерки от Франция, за разлика от Гърция, са в посока по-богатите да плащат повече. Но не е много ясно дали за пазарите това ще е достатъчно.
Да се върнем на темата за експертите и правителството. Например по време на Тройната коалиция според някои се получи един съвет от лидерите на партиите, които имаха претенции, а същевременно не участваха в правителството. Подобен модел решение ли е?
Това не се възприе. Едва ли, ако измислят подобна система в Италия, ще работи. Също така ще я нарекат недемократична. В правителството освен експерти трябва да бъдат и лидерите на партии. Те трябва да са пряко ангажирани, защото не е нормално да искаш, а да не носиш отговорност.
Защото в крайна сметка всеки си задава въпроса: Възможно ли е, ако тези експерти, които са си в един свят на икономически правила и постулати, да взимат решения, които да удовлетворяват политическите партии. Политиката на партиите може да бъде напълно неадекватна, напълно лицемерна, но те притежават всички средства и чрез своите медии и партийни структури могат да налагат едно или друго мнение.
Ето един Берлускони, който след това позорно изпращане, така да се каже, на другия ден заяви: „Аз се връщам в парламента. Вие може да ме освирквате, но аз имам какво да дам в политическия живот и утре съм на работа.“ А те очакваха, че като си подаде оставката, ще отиде да си живее в някоя от своите резиденции. Обаче той им напомни, че е лидер на партия и остава в парламента.
Така че как Монти ще действа, без да се съобразява с Берлускони!? Хайде, Северната лига се обиди, Джанфранко Фини (б.р. – лидерът на Северната лига) успя да свали Берлускони от власт, но не успя да заеме неговото място със свой човек.
Ето това е един пример как партиите мислят много краткосрочно. В крайна сметка смяната в Италия независимо от проблемите и нуждата от нова политика се получи, защото Берлускони вече нямаше подкрепа в своето мнозинство – той загуби мнозинството.
Как на обикновения гражданин може да му се обяснят тези чисто политически маньоври, игрички…
Труден въпрос, който заслужава да се изследва. Политическият живот има свои правила и не винаги отговаря на реалните потребности на хората. Това се вижда в Италия. А и в Гърция, където сега десницата мисли само за избори и участва в правителството единствено с министри, които не се занимават с икономиката.
Вижда се че, колкото и добър експерт да дойде на власт, той ще бъде до голяма степен ограничаван от съществуващия политически елит.
В крайна сметка партиите са еманация на мисленето на мнозинството от хората.
Ето в България някои са на мнение, че в сегашното правителство е прекалена ролята на един човек. Но изглежда, че това се харесва на сънародниците ни, щом в момента това правителство е стабилно, то все още има кредит на доверие и така могат да се прилагат тези доста сериозни мерки, които предлага министър Дянков. И независимо от острите лишения, които очакват повечето хора, се вижда, че дори такива мерки ще могат да се приложат в някаква такава краткосрочна перспектива.
Затова ли финансовият министър Симеон Дянков говори така уверено?
Да, защото той е убеден, че в момента каквото и да предложи ще се приеме, независимо че има стачки, вълнения. Защото реално към момента няма друга алтернатива, която хората да припознават. Той на това се осланя. Въпросът е, че тази подкрепа, която сегашното правителство имаше две години, беше добре да се използва и за някаква качествена реформа.
Единственото, което сега се прави, е свиване на коланите и в някаква степен ограничаване на бюджетния дефицит. А това не дава възможност за растеж и намалява потенциала на българската икономика да излезе от кризата. И независимо от ограничителните мерки пак се трупат дългове, макар и по-бавно – взимат се различни заеми. Вярно е, това са като че ли и доминиращите подходи в Европа, но на практика извън структурните фондове от Европейския съюз няма политика, която да подкрепи развитието.
В момента доминира точно тази политика на ограниченията. Основните страни в ЕС се борят да запазят еврото и да избегнат срив на системата, което като че ли ограничава всички други политики и всички други мерки.
Всички планове и идеи на ЕС за развитие във всички области – и в енергетиката, и във вътрешния пазар, някак си отиват на заден план. Като че ли всичко е изместено единствено от финансовата криза. Процесът на задълбочаване на интеграцията е спрял, защото в тази обстановка инвестициите не растат, напротив, „бягат“, както виждаме. Още повече от страните извън еврото като България. А когато няма ръст на икономиката, няма и инвестиции – и външни, и вътрешни. Омагьосан кръг.
Може ли да се каже, че в тази ситуация България и по-специално правителството ни е в някаква изчаквателна позиция какво ще предприеме ЕС?
Не виждам какво може да изчакват, защото е ясно какво предприема Европейският съюз – той се бори с една криза. И всеки път приема все по-строги и по-строги ограничения и се опитва да ги наложи на всички страни. От това е ясно, че ръстът в европейските държави ще се забави значително, че българският износ за ЕС също ще намалее и че правителството трябва да намери друг източник в България, ако иска икономиката ни да расте.
Кои са тези други източници?
Малкият и средният бизнес, земеделието, ограничаване на корупцията и на незаконния натиск от тези с дебелите вратове върху хората, които искат да работят. Ето тук са основните резерви. А за използването им трябва да има политическа воля и, разбира се, доста компетентни хора, които да се справят с проблема. А този проблем е много дълбок и не е само в България.
Това ли е единственият ни шанс да се измъкнем от кризата?
Единственият шанс е да подкрепиш този, който може и иска да работи в България. Всичко друго е закърпване на дупки, снишаване да мине кризата…, която не е ясно кога ще мине. Вижда се, че Европа в немалък период от време ще продължи да бъде в рамките на ръст между 0 и 1%.
Така че няма какво да се чака Европа.
В тази обстановка трябва да намериш вътрешни източници на ръст и да се опиташ да създадеш вътрешно търсене.
Износът също е път, и то така, че да не сме зависими само от европейския пазар. Да го правим там, където сме изнасяли по-рано. Но за целта трябва да имаме мощни външнотърговски фирми, каквито сега няма, а на отделните търговци им е трудно.
Ако можем, да се върнем на пазари, които са по-динамични. Един руски пазар ще бъде по-динамичен.
Ето Турция се развива и това е едно място, където може да си увеличим износа. Но реално сега оттам внасяме какво ли не, включително домати, та до лекарства!
Да не говорим за страните в Далечния Изток, но там трябва много да се работи – изискват се инвестиции, за да изнасяш. Пример е Виетнам, където има голямо търсене, може да се строи, но трябва да отидеш подготвен за нормален бизнес и печалба, а не, както беше тука в строителството – печалби три пъти по-големи от разходите. Министерство на търговията планираше за есента делегация от наши бизнесмени до Виетнам, но, доколкото разбрах, замисълът за активно подпомагане на бизнеса не се е осъществил. Причината е, че първоначално планът на държавата ни е бил да финансира пътуването на бизнесмените ни с по 2000 евро на човек от делегацията, после те станали на 1500 лева – само колкото е билетът, и повечето хора се отказали.
Това е пример, че ако подкрепяш една идея, трябва да осигуриш условия за нейното осъществяване.
Стана ясно, че управление само от експерти не може да се получи без политическа подкрепа. При условие че България почти няма машиностроене и тежка икономика, нашите политици, колкото и да са популярни, могат ли да ни изведат от кризата без експертна подкрепа?
Не, в никакъв случай. Малкият и среден бизнес ще загива, средната класа ще обеднява и изчезва, и само някаква малка прослойка ще забогатява все повече и повече. Едва ли България се бори за демокрация и прави преход, за да се озове в този модел, наподобяващ латиноамериканското развитие. След авторитарния режим до 1989 г., където нямаше свобода, сега да отидем в тази крайност.
Мисля, че латиноамериканският модел също не ни отговаря – нито на възможностите, нито на стремежите. Това означава да не използваш българина, да го превърнеш в слуга, вместо да го стимулираш да се обучава и развива.
Зъ съжаление този срив върви по много линии – чалгата доминира отвсякъде, а жълтата преса, телевизията и радиото ни заливат с пошлости. Само и само да приемеш това блато като твоето ежедневие.
Успява ли според вас този мрачен сценарий?
Мисля, че няма да е достатъчно траен и няма да може да заблуди българския гражданин. Все пак той има някакви изконни ценности, колкото и в момента да са потискани и задушавани, колкото и да се провокират първични нагони – воайорство, завист… Не е възможно това да бъде вечно.
В момента това е процес, който се задълбочава, и за това помагат много фактори, включително и монополизацията на медиите. На практика това, което се представя на обществото, е доста дирижирано, манипулирано. И не бих казал, че това е дело на една политическа сила, по-скоро то се прави от една прослойка от хора с много пари и много амбиции, на които им харесва всички други да са потиснати и мачкани. И за съжаление се случва и се задълбочава, въпреки добрите намерения на политически сили и партии.
Явно само добри намерения не са достатъчни. Дори да се премахне корупцията, да се осигурят средства, да дойдат инвеститори, в един момент може да се окаже, че няма хора с нужната квалификация, които да могат да поемат работа, която се появи.
Точно така е. И затова много често чуждите инвеститори, които идват в България, подбират хора и започват сами да ги обучават. Те не разчитат на българското образование и квалификация. И това трябва да бъде много сериозна червена лампа за всички, които се занимават с образование. Които всяка година сменят програмите, сменят си идеите как да се развива – особено средното образование. А висшето е оставено да набира пари и все повече и повече да набляга на търговската част.
Явно необходимостта от сериозен, задълбочен анализ, натрупване на информация и изграждане на дългосрочна стратегия, която ако щете, касае и националната сигурност на държавата. Критиците на управляващите твърдят, че се налага някакъв вид централизиран авторитаризъм. Може ли да се приеме, че в това има и добра страна от гледна точка някой да поеме отговорността, да събере научния и интелектуален потенциал на България без оглед на партийни пристрастия и да започне да се работи за излизане от кризата?
Не знам дали това може да стане, както го нарекохте, чрез централизиран авторитаризъм, защото твърде много ще зависим от този, който провежда този централизиран авторитаризъм. Аз не вярвам в гениите, дори да са Краля Слънце. Това не може да бъде целта, не може Крал Слънце да ни реши проблемите.
Разбира се, трябва да има инициатива от авторитетни личности, получили подкрепата на нацията. Но методите не трябва да бъдат авторитарни, а един диалогичен и демократичен процес на сблъскване на мнения, който да доведе до някакво виждане.
А после на етапа на приложението, вече ще трябва повече централизираност, повече воля и организация.
Но самият процес на изясняване от какво държавата и обществото ни имат нужда изисква с уважение да се приемат мненията на експертите и да се изоставят настрани предварително взети мнения.
А ако се появят екзотични предложения от сорта да се търси решение в затваряне на страната ни, да станем остров…
Не това трябва да бъде мисленето. Трябва да се отчитат реалностите – глобализиращият се свят, това че всички тези стратегии трябва да се прилагат в един отворен пазар, когато си част от европейския пазар.
Който прави националната ни стратегия, трябва да има пълното разбиране, че не може да затвори България, не може да я огради с бариери и трябва да търси реализацията на стратегическите си решения в една обстановка на конкуренция.
Не е никак лесно! Но, ако нямаме такава стратегия, ще останем слуги на другите. И тя трябва да е нещо дългосрочно – няма да даде резултат на другия ден. Трябва да има готовност и да я преследваш тази цел, за което е нужно да се постигне общо съгласие и виждане.
Кой трябва да инициира сформирането на такъв експертен мозъчен тръст и къде е мястото в ръководните органи на държавата?
Инициативата трябва да дойде от авторитетна институция, която се ползва с подкрепата и доверието на мнозинството българи. Това би могъл да е парламентът, но в момента неговият рейтинг не е достатъчно висок и едва ли в средата на своя мандат би могъл да направи това.
Правителството пък едва ли в момента би се заело с такива дългосрочни решения – то в момента изпълнява една доста притисната от обстоятелствата в Европа крайно рестриктивна програма и очевидно ще среща ежедневни проблеми и нужда от диалог, за да намери някакво общо и приемливо решение,
Като че ли в момента най-подходяща е институцията на президента. В крайна сметка и президентът и вицепрезидентът в тези избори говориха именно за това – че президенството трябва да стане инициатор на една такава дългосрочна стратегия. Щом това е била заявката за изхода от кризата, според мен е много подходящо президентството да поеме един такъв ангажимент.
Такъв опит имаше между другото през първия мандат на президента Георги Първанов през 2005 г., но тогава материал за обсъждане бе конвергенцията, сближаването на България с другите страни – членки на Европейския съюз. За съжаление, в днешната обстановка по-скоро трябва да се види как България да не изпадне на дъното в очертаващата се все повече Европа на две скорости. Всички заявяваме, че се борим против това, но то не може да стане само с декларации – тук се изисква много сериозна политика. Това сега е една реална опасност. А докато вървеше високият темп в развитието на икономиката, ние мислехме по-скоро как, кога ще влезем в Еврозоната…
Сега не е ли все така важно да влезем в Еврозоната?
Разбира се, че е важно, защото тя ще се оттласне, но това ще бъде една Еврозона с много по-строги критерии и правила, може би някои страни ще отпаднат от нея. Но дали това е нашата водеща цел днес, това трябва сериозно да се обсъди. Може ли да се каже априори, че ние трябва да продължим, ако Еврозоната премине към обхващане все повече на финансовата политика, но не набляга и на мерки, които да засилват конкурентоспособността на отделните страни до нивото на водещите?
На посещение в
Как и какво ще ни бъде отношението, ако сме вътре или вън? Това е много важен въпрос.
В момента спазваме едни определени критерии, към които ние формално вървим – дефицит, размер на дълга, дори и инфлацията за догодина се предвижда да влезе в тези маастрихтски рамки. Но, за да бъде това трайно и същевременно да не стане непоносимо за българина, ще трябва една много по-активна икономическа политика от гледна точка на нивото на производство, възможностите за работа, условията на труд, използването на технологии и прекратяване на този процес на поляризация на обществото. Иначе дори финансово да постигнем този резултат, за който работи правителството, това ще е една самоцел, която няма да донесе благополучие на българските граждани. Защото, каквато и цел да си поставяме, тя трябва в същото време да осигурява и по-добър начин и условия на живот. Всичко това трябва да се има предвид при изготвянето на тази стратегия.
Откъде трябва да започне работата на такъв експертен орган, независимо как ще се казва?
Това, което България декларира и предлага в ЕС, да има не формално, а реално съдържание. Да вземем само реализацията на целите, които страната ни си е поставила по програмата „Европа 2020“.
Например през 2020 г. да се повиши заетостта на населението от 20 до 64-годишна възраст на 76%, което е дори с един процент повече от европейското изискване. Как това ще се случи при сегашната реалност – система на ранно пенсиониране, висока степен на безработица, недостиг на квалифицирани кадри за много отрасли и при наличието на много хора с ниска квалификация, които не могат да си намерят работа.
Изпълнението само на този показател веднага препраща към друг ангажимент, който сме поели – да се намали до 11% броят на децата, които отпадат преди завършване на средно образование. И в същото време да се увеличат до 36% хората с висше образование между 30 и 34-годишна възраст. Ясно е, че трябва да се види как училището ще се трансформира, така че след завършване на средно образование младежите да получават някаква специалност, а не просто да минават годините, за да не влязат в армията на безработните и след това да „запишат“ някакво висше образование, което също не им гарантира намиране на работа. Трябва да се търси такова образование, което да създава хора, способни да се реализират след дипломирането. Да се помисли дали не трябва финансово да се стимулират предприятията да приемат ученици и студенти на реални стажове. Ние отидохме към някакво единно училище, като отрекохме техникумите, а в Германия те са единственият път да има квалифицирана работна ръка – там човек от млад прави своя избор. А тук с нашите теории, че така сме заставяли неукрепналите деца да правят своя избор. Не е ли малко късничко да чакаме да станат на 20 години! Особено в тази система на господство на пазара, при този недоимък на много от родителите и при това застаряващо население някакси не отива толкова чакане да си правиш избора и накрая никога да не можеш да си намериш работа.
Друг възлов въпрос, който възниква по изпълнението на стратегията „Европа 2020“, е колко пари ще отидат за наука и научни изследвания. Сега реално ние потискаме науката, а без наука как ще се развива българското производство в каквато и да е област – от селското стопанство до промишлеността?
В другите страни казват, че ще отделят 3% от брутния си вътрешен продукт за наука и иновации, а ние сме заявили 1,6%. Държавата ще поеме под един процент (в момента това са 0,4-0,5%), а останалото – от бизнеса. Въпросът е как бизнесът ще бъде стимулиран да го прави?
Следва да се намалят бедните – нашият ангажимент е с 20%. Как ще стане това, как ще ги включим в обществото, чрез какви програми за преквалификация и обучение, които реално след това да им дадат работа?
И още куп въпроси стоят само в изпълнението на ангажиментите ни по стратегията „Европа 2020“ – енергоспестяване, зелена енергия, комуникации, младежка мобилност и пр. Това е достатъчно предизвикателство да се съберат експерти, които да обсъдят как те да се реализират. Има всякакви правителствени списъци от мерки, но трябва и някой отстрани в един по-обективен, по-широк формат да следи този процес и да си казва мнението. Не става въпрос за някакви всезнайковци, а за форум, който да анализира обективното състояние на нещата по отношение на борба за ресурси, пазарна икономика, обществени поръчки… Целият този процес си върви, но в същото време трябва да има и друг поглед и анализ какво още трябва да се направи.
В годините на прехода станахме свидетели как много експерти се превърнаха в професионални политици. Това не е ли компромис с експертните им умения и възможна ли е обратната метаморфоза – от политик в експерт?
Политиката ограничава възможностите на експерта докрай да прилага експертните си виждания. Защото много често се налага да се съобразява с очакванията и възприятията на обществото и на собствената му политическа сила. Човек може да се върне с опита, който е придобил в политиката, в попрището на експертната дейност. И с този си опит да бъде по-полезен, защото принципно политикът мисли краткосрочно, а експертът – с много години напред. Експертът, който е бил политик, може да обвърже в дългосрочен план политическите задачи на управляващите – да свърже отделните елементи и да построи една цялостна картина.
В днешния глобален свят вертикалната йерархия доста сковава възможните варианти и решения за управление на икономиката и държавата.
За да се постигна добро управление, то не трябва да прилича на командира и неговата армия, а по-скоро на диригента и неговия оркестър – от енергията на всички участници и инструменти да създаде една динамично развиваща се общност или нация.
Убеден съм, че един експерт, който има политически опит, може да бъде много по-полезен като диригент от един командир, защото той уважава правата на всички, като същевременно отчита техните възможности за развитие.
