Атанас Славов: Диагнозата е “Хроничен Българит”

Бил сте какво ли не и къде ли не по света. И то успешно! Каква е оценката ви за живота тук и сега?

Хората в България не знаят и пропускат интересните неща. Обсебени са единствено да крещят на кого Бойко Борисов трябвало да удари шамар. И изобщо пърдят…, и то в дисхармония, защото ако го правиш в терци и сексти, пак е гот.
Имаше едно предаване “Мъпет Шоу”, където жабокът Кърмит с палки за барабани удряше по главите едни кретенски същества, които викаха ой, ау и уоу, но ставаше песничка. Просто трябва умение да го издокараш!
У нас продължава да се шири манталитетът от времето на соцреализма. Да вземем външната политика и дипломацията, към които отношението на САЩ и на СССР, а и до днес на Русия, е коренно различно. От Съветския съюз, като изпратят дипломат, той докато не умре, не го сменят. Защото задачата му е да навъди приятели, да почнат да се лигавят, да ги подкупва, да гонят курви и ако може да ги вербува за шпиони. Тази великоруска мазня е описана още от големите индуски учени в Арткашастра (Науката за ръководене на държавата – б.а.). Там я има фигурата на агент-провокатора и всички управленски механизми, които руснаците използват и до ден днешен.

Това не е случайно…

Всичко, което пишe в “1001 нощ”, го има в Русия – как шефът някой трябва да го води преоблечен, да не слуша само доклади, а лично да види и т.н. В САЩ това не може да стане. Като дипломат отиваш, да речем, в България и по американския закон не може да стоиш повече от две години. При изключително важни обстоятелства може да ти се удължи престоят със специално решение на Сената. Преди да те изпратят в дадена държава, задължително една година денонощно учиш във Форин Сървис Инститют (Институт за подготовка на дипломати). Изучаваш историята на страната, езика, нравите, обичаите, законодателството – всичко… После, преди да те изпратят другаде – същото. Прави се, за да не завържеш приятелства, да започнеш хаха-хихи и да не си следваш точно задачите. В този институт аз бях поканен и преподавах българска култура.

Какво ви провокира да заминете за САЩ?

Беше през 1974 г., а основният ми мотив бе да търся свободата на изразяване. Аз съм човек с всестранни интереси и с каквото се захванех, потръгваше. Но колкото успехът беше по-голям, толкова тормозът върху мен беше по-интензивен. В чужбина ме публикуваха, пет години работихме като луди по един месец в Полската академия на науките. Значи полските учени ме молеха за съдействие, бяха благодарни, а в България се молех на пръдльо дрисльов и на дрисльо пръдлев, а те ме гледаха отвисоко. Темпераментът ми е такъв, че ми писна, и жена ми, Бог да я прости, тя рано умря, ми викаше: “Махай се от тука, заминавай!”

Кажете повечко за преживяванията си тук, преди да предпочетете страната на неограничените възможности.

Бях единственият студент от английска филология в Софийския университет, който след завършването не го назначиха по специалността. Първоначално работех в резервните фондове на библиотеките, където разчиствахме стари разкъсани книги. След това един приятел земемер ме извика и с него две години обикалях из България. Току се беше родил синът ми и помня, че получавах писма от майка му в София с очертаната му ръчичка. Много работех, но никой не ме назначаваше. За радиото писах детски предавания, няколко поредици от детски книжки, поезия, научна фантастика и какво ли не. Постепенно започнаха да ме канят в различни институти, но не от признание, а за да спасявам положението. Бях изключително работоспособен, но колкото повече напредвах в различни посоки, толкова тормозът върху мен ставаше по-голям. И това беше моята съдба. Например Институтът по изобразително изкуство към БАН бе създаден с една-единствена задача – да издадат томове за народните занаяти. Но за 10 години един том не родиха. Не искам да се хваля, но на шестия месец след постъпването ми, издадох един том за металопластиката – “Медни съдове”. Обиколих цяла България, заснех над 500 филма и установих всички школи.
В Института по литература ме извика Николай Тодоров да редактирам и техните томове – “Документи за българската история”, и главно годишника на института и списание “Исторически преглед”. Няколко години ръководих работна група, основана от Атанас Стойков с 30 учени, но ме изгониха, защото темата беше “Приносът на България за бъдещето на световната култура”. Но съм щастлив, че ме ритаха от един институт в друг. Видях неща, които никой не виждаше. Отделни учени бяха много свестни, нещо човъркаха, но ги беше страх да са искрени. Повечето напишат една книга и седят по кафенетата, онанират, пърдят, хилят се, гонят фусти и това е, това е нашата наука. А много от големите шефове въобще не работят.
Започнаха да ме търсят от чужбина. В Полша издадох две книги “Симиотика и анализ на текста” и “Българското стихосложение”, които и до ден днешен не са издадени в България. Търпението ми се изчерпа, когато разбрах от една чистачка, че началниците ми крият поканите до мен за международни конференции.

Как ви приеха в Щатите?

Още дошъл-недошъл и започнах да бълвам като картечница разкази и поезия по всички американски издания.
Канеха ме в най-престижните международни институти. Например Фондация “Форд” ми даде година и половина стипендия, за да напиша книга “Българската литература на размразяването”. Имаше много отзиви и в САЩ, и в България. Бях първият българин, получил едногодишна стипендия от Центъра “Уилсън” за международни учени към Института “Смитсониън”, за да разработя темата “Сравнителен анализ на източноевропейските култури”. Ако някой някога я прочете, ще види, че съм гениален, обаче никой не чете, всички се кандидатират за министър-председатели – искат да стават шефове. Продължиха ми срока с още една година, за да напиша още няколко неща, които те публикуваха.

Чувал съм, че сте близък приятел с Кърт Вонегът?

Вонегът беше член на международния ПЕН-клуб, където “България” беше представяна по световни форуми от българския ПЕН под водачеството на ком-агента Леда Милева. Аз пък бях в Американския ПЕН-клуб за авторите в изгнание и един път му бях водач на конгрес в Швейцария.
Вонегът адски ни подкрепяше и се виждахме доста време в Ню Йорк на едно италианско ресторантче на Второ Авеню. Между другото, той беше първият човек, който ми даде пари назаем, след като пристигнах в САЩ, и беше изненадан, когато много скоро му ги върнах. Не само той харесваше работите ми, но и Греъм Грийн и много други писатели и учени от цял свят бяха във възторг от тях и пишеха в рецензиите си, че аз не съм човек, който прави кариера, като ругае комунизма. Тогава в САЩ се беше развихрила дисидентската вълна. Пристига кой ли не, казва “аз съм дисидент”, написва с химически молив и на задника си “Дисидент” и започва да псува родината си. Политиката е нещо страшно и такива индивиди ги надуваха и носеха на ръце. Точно тези политици ненавиждаха творчеството на Вонегът и Греъм Грийн, които пък харесваха моите книги. Аз съм суперантикомунист, от Държавна сигурност убиха чичо ми, а баща ми беше 7 години в затвора. Но аз съм писател и като пиша, искам това да бъде истинска литература.

А в журналистиката как попаднахте?

По принуда. Аз избягах без децата и съпругата ми. Тука ги бяха подложили на страшен тормоз, но слава богу след три години ги пуснаха да се съберем. Трябваше веднага да се хвана на редовна работа и да бъдем семейство. Иначе, когато съм сам, съм малко пират – трябва ми една стая, да се нахраня и да имам моливче да пиша… И тогава найбързото, което можах да намеря, беше в “Гласът на Америка” . Заплата беше прилична, но за мен беше потискащо. Нищо не е съвършено и Америка не е съвършена.

В какъв смисъл?

След края на Втората световна война беше голямо шубе и прочутият Айзенхауер наруши по най-вулгарен начин Американската конституция в частта й, че е недопустимо да станеш американски гражданин, ако си бил член на фашистки и на комунистически партии, и пусна в САЩ всички български фашисти, водачи на Легиона, македонстващите убийци и кой ли не. И тези хора бяха заели от горе до долу всички позиции в българската емисия на “Гласът на Америка”. А аз съм американец по душа, завършил съм Американския колеж в София и първите думи, които съм написал на бял лист през 1936 г., са на английски. И щом се появих в “Гласът на Америка”, всичките тия започнаха да ми крещят и скърцат със зъби: “Мръсен комунист, ти си бил в американско училище.” Не можеш да си представиш какъв ужас беше.

Та това е било най-престижното учебно заведение в България?! 

Петко Бочаров е завършил Американския колеж и като каже една дума, веднага разбираш за какво иде реч. Бяхме възпитани по протестантски – не може да лъжеш, да усукваш. Питат те колко е часът и веднага казваш 8 часа и 3 минути. Докато българинът, като го попиташ колко е часът, и почва “Що ме питаш, бе…” и едни безкрайни усуквания.
Та, мисълта ми е, че самото създаване на “Гласът на Америка” беше компромис. Защото по закон в САЩ е абсолютно забранено да има държавна медия – няма държавно радио, телевизия, вестник, издателство, киностудия… Всеки си прави каквото ще и отговаря за това, което прави. След дълги дебати в Сената признаха “Гласът на Америка”, защото беше много напрегнато след войната и да може да се осведомяват хората в страни, където никаква информация не достига. Беше строго определено какво може да се пуска и какво не. За разлика от “Свободна Европа”, която беше частна и там всеки можеше да си бръщолеви каквото иска.

А какво стана с българската литература след 1990 година? Прави впечатление, че тези, които колеха и бесеха по разните съюзи преди 1989 г., пак са на възлови постове. 

С две думи – това беше най-сполучливата операция на Държавна сигурност. Надигна се една вълна на демократични промени, която не може да се спре. А тези хора, включително говоря и за “руските ни мозайкаджии” на политическия шашармизъм, са много добре ориентирани. И разбраха, че единственият начин да се качат на вълната е те да организират пътя, по който ще върви дисидентството и промяната у нас.
В други страни – да кажем, Полша, Чехия и пр., къде по-лесно, къде по-трудно, но направиха истинска промяна. Дори в комунистическия период тяхното стопанско и социално преустройство се развиваше с бясно темпо. Докато нашият преход се изпърдя.

Защо само у нас този зловещ ДС-сценарий в изкуството проработи? 

Защото в творческите съюзи набутаха всичките маргинали на комунистическия режим, които никога не са работили. Някои от тях са даровити, добри, ама са мързеливци. Изобщо знаеш какво е комунизмът – то беше една воняща, пияна работа. И тези хора се лигавеха и седяха в боклука, защото ги мързи.
Имахме творчески съюзи на писателите, на кинодейците, на художниците, в които имаше много талантливи, културни и почтени хора, които бяха опозиция на комунизма.
Но какво стана след промяната? Вместо тези съюзи да се прочистят, реформират и развият в новия дух на времето, маргиналите хукнаха като луди да създават нови паралелни съюзи. За да може за една-две години с политически крясъци да почнат да падат пари от чужбина. Примерно от Писателския съюз се развиха няколко паралелни писателски съюза. Целта на единия от тях беше да има повече членове, отколкото комунистическия съюз, за да могат да вземат пари и подкрепа от държавата и т.н. Но как става тоя номер, значи, че някъде в село Горно Нанадолнище някой написал “Ела ми го заври, за да не ти виси…” и хоп – влиза в съюза. Старият пи
сателски съюз беше 200 души, а в този, паралелния, са над 500. Впоследствие тези измислени паралелни съюзи се стопиха и изчезнаха просто защото нямат интелектуален потенциал, но водачите им са си постигнали целта и продължават нагоре, защото вече са ехе… политически фигури.
А какви художници и скулптори имаше! Някой у нас да е поканил Христо Явашев, който сега е измежду десетте най-големи скулптори в света?! Ние сме приятели и той ми изпращаше всичките си произведения. За една от кръглите му годишнини организирах изложба и обикалях из цяла България. Всички се чешат, сумтят и една дума никой не написа за събитието. Помня при опаковането на Райхстага съобщиха по радиото, че някой хвърлил запалена стрела и тя се забила. А един от Сливен, който се прави, че разбира от изкуство, изпадна в еуфория: “Ура, ура, разкатаха фамилията на Христо!!!” Комунистически кретен, това е!
И по този начин не се случи писателите да са свободни! Нямаш представа какви комунистически пари валят, за да се издават всякакви неща от всякакви бивши комунистически писатели. Не казвам, че непременно са лоши, но така не можа да настъпи промяната в българската литература. Както не можа да настъпи промяната и в българското кино – и до ден днешен се пишат идиотски сценарии.

Това ли е причината и досега да нямаме свобода на изразяване в България? На картата в Нюсмюзиъм във Вашингтон ние сме в графата – частична свобода на словото. 

Цензурата сега е вътрешна и много по-мощна отпреди. Но има и един друг момент. Появиха се млади хора, които не са по-малко умни и решителни от моето поколение. Но като почна да се лее този бълвоч на прехода ни, тези млади хора не можаха да излязат извън кикерченето, плезенето, хулиганските изцепки. Това е един хулигански негативизъм, с който те вече си остаряха. И така още не се е родила истинска, зряла, модерна българска книга. Диагнозата е “Хроничен Българит” и не знам дали е възможно лечение?!


Смятат ви за най-големия изследовател на живота и дейността на космополита Петър Дънов. 

Да, и продължавам да работя в тази насока. Първият том излезе през 2000 година.
Много време и пари съм дал в САЩ да обиколя всяко кътче, където е бил Дънов. Всичко съм заснел – университета, в който е учил, бараката, в която е спал, стаята му в Бостън, библиотеките, в които е учел, местата, които е посещавал при мисията си в Китайския квартал на Ню Йорк. Неговите подписи и почерк, както и на преподавателите и състудентите му. Абе, маниашка работа…
Бях планирал да е трилогия, но ще са два тома. Вече съм готов със скицирането на втория и ще го давам за публикация.

Защо девет години забавихте продължението, което е било готово?

По чисто емоционални причини. Баща ми беше дъновист и имам дълбока връзка с това учение. За съжаление дъновизмът тръгна да се развива по един път, по който се изкривяват и развиват всички религиозни движения, когато учителят вече е умрял. Има учител и когато той събере хората, които го търсят и се спускат към това, което той им дава – това е група. Докато в тази група се напъха някой като нашите антикомунисти-маргинали и започва тази енергия да я използва за себе си. За личен кеф и да пробива напред.
Обичаш Дядо Боже, защото Христос е озарил света, показал ти е отвъдното. И като умира, пристигат някакви урунгели и ти казват “К’во се обаждаш бе, я бързо дай тука пари за свещи, че като ти думна една!” И тези урунгели се трепят и трупат. При Мохамед е същото, при Лао Дзъ и кой ли не още…
Ненавиждам хората, които превръщат учението в църква и се свършва с него. Но сега вече съм стар, едва кретам и просто ми е съвестно, защото има хора, които искрено искат да изучат и разберат живота и учението на Дънов. И сега аз няма какво да се глезя, сантименти, след като занаятът ми е да съм писател.


In memoriam

Атанас Славов отлетя, както и живя – СВОБОДЕН
5 декември 2010
 

Напусна ни един от най-непримиримите съвременни български радетели за свобода на мисълта и словото – Атанас Славов.
“Ти си поредният заразен от “Хроничен българит” – така Атанас щеше да реагира на този мой анонс за неговата физическа смърт (ако можеше да го направи с познатите ни изразни средства). Но, уви, не може. Така че се чувствам свободен, а и отговорен да споделя за нашето (уви) толкова кратко познанство. И ще започна с плагиатство: “Не е лесно да заковеш естетическото кредо на такъв творец” – думи на самия Атанас Славов по повод кончината на любимия му приятел художникът Иван Кирков.
След завръщането на Атанас Славов от САЩ в началото на демократичния ни преход всичките ни “големи демократи” се надпреварваха да са в неговото обкръжение – ордени, почетни гражданства… Но той остана верен на свободата на мисълта си. И най-вече на свободата да я “облича” в слово (което си е героизъм в днешно време) с риск да 
наруши житейския си комфорт, та дори и физическата си сигурност. И продължаваше да пише, да пише, да пише… И не спираше да говори, говори, говори…
“Правен свят” имаше честта да публикува няколко негови тъжни анализи за срива в съвременното ни общество на нравствеността – битова, историческа, политическа, културна…
В навечерието на 80-годишнината си (на 27 май 2010 г.) Атанас Славов успя да представи уникалната си книга “Изгревът”. Тя е продължение на “Светската биография на Петър Дънов”, която издаде преди десет години. Като момче до 14-годишната си възраст Атанас Славов е бил свидетел и участник в чудото на Учителя. На официалното й представяне той я нарече “неудобната биография на Дънов”, тъй като след настъпването на комунистическия режим доста от “последователите” на учителя се превърнаха в маши за пригаждане на Учението в услуга на новите властници.
Но оптимизмът му е непомрачим: “Дали песента на битълса Харисън “Изгрява слънцето… Добре е!” не е своего рода далечен, странен превод на братската песен: “Изгрява слънцето… пръска светлина…” И разбира се Джон Ленън: “Всичко, което ни трябва, е любов!”
Атанас Славов бе безкомпромисен в оценките си за родния ни “демократичен преход”. Както и към предизвикателствата, поставени от Стокхолмската програма за превръщане на Европейския съюз в територия на свобода, сигурност и правосъдие на гражданите. В човешката история няма пример на съвместно съществуване на човешките стремежи хем към свобода, хем към сигурност. И днешната реалност го потвърждава – приоритетът и в световен мащаб, и у нас е сигурността ни, чрез налагане на “ред”…:
“С реда се изчерпват възможностите. Спират вариантите и промяната. Въведе ли се ред (което слава Богу никога не може да стане!), пренасянето на посланието на всемирното съзнание ще се прекъсне и ще дойде краят на света и на човечеството такива, каквито ги знаем”, написа Атанас Славов през 2009 г.
Но наместо разбиране, се случваше да получава дори заплахи. Чувстваше се попарен от реплики “Щом не ти харесва тук, ходи си в Америка!”. Днешните духовност и нравственост на българина описваше като “Хроничен българит”.
Атанас Славов опита всичко за българщината, но си отлитна огорчен. Ще си позволя да публикувам писмото му от юли т.г.:
“Написах материалче за списанието (б.ред. “Правен свят”) и го унищожих. Безсмислено е да продължавам да поддържам и стимулирам нападките и диващината срещу мен на днешния хайлайф от прости неграмотници. Че измъчих и почерних живота на верните си, прекрасни деца заради “Спасяването на България.” Каква “България?” Все едно някой протестантски пастор да се мъчи да спаси “Мара Курвата” от Амстердам със съвети, че не е хубаво за нея да проституира, когато тя искрено очаква от него да се бръкне и да му вземе акъла с майсторлъка си да му помогне да се изпразни три пъти за петнайсет минути.
П.П. Сутринта прекосих улицата да изпия една боза с мекица на пазаря; повече от половин час обикалях и за пръв път нямаше боза!!!!! Европейският ни триумф триумфира!!! В Ню Йорк има, ама вече нямам пари за самолетен билет до там. И не мога да пътувам сам.”
Същият човек, който през 1979 г. след изживяното в Уудсток написа:
“Господи! Защо ми даде толкоз много през този живот!…..
Това наистина беше друга планета! Десет дена спах в колата. Разминавахме се с оригиналните участници на Уудсток отпреди десет години. Сега трийсетгодишни! С деца на ръце. Красиви. Закусват абсолютно голи на тревата. Казваме си усмихнати “Добро утро”. Безумно красиви. Жителите на селцето не възразяват. И те се усмихват с тях: “Добро Утро”… С нас. Музиката се срива върху естрадата; изплува към небето… Ден и нощ! Ден и нощ!”

Read Previous

Иван Филчев: Страдам, но съм доволен, че страдам!

Read Next

Реформата в съдебната система тръгва от юридическите факултети

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Most Popular