Петър Бучков 
Победа на престъпността чрез неолиберална борба. Със специалното съучастие на нашите хора в Страсбург на простора
Това е простичкият извод, който се налага след като в навечерието на Цветница състав на Върховния касационен съд (ВКС) постанови петима български полицаи да отидат за по седем години в затвора заради участието си през 2005 г. при задържането в Благоевград на Ангел Димитров – Чората по разпореждане от най-високо ниво в МВР в рамките на операция „Респект“. Задържаният не изпълнява разпореждания на държавни контролни органи и прави опит за бягство, оказва яростна съпротива да му бъдат поставени белезници, след което по корем на земята с белезници на ръцете отзад на гърба, притихва и умира. Няколко експертизи през изминалите 14 години с участието на почти всички правоспособни, български съдебни медици са единодушни, че причината за смъртта на Ангел Димитров е позиционна асфикция – популярна като „внезапна смърт“, каквато често настъпва при задържане на лица употребяващи наркотици и по-специално кокаин и на такива с психични заболявания. В организма на пострадалия Ангел Димитров – Чората са открити следи от кокаин и алкохол.
С изключение на една експертиза – на проф. Раданов – която меко казано е по някаква паранормална методика и чрез разследване е установено, че неговото заключение е неверно. Като причини за смъртта той посочва наранявания на органи – аорта и мозък въз основа на иззети от него парченца от тъкани,по време на извършената от него реаутопсия. Тези парченца, „иззети“ от проф. Раданов при реаутопсията липсват . В тялото на пострадалия не е било „изследваното“ от него парченце от аортата, а мозъкът на починалия е бил зашит в стомаха след 24 часа престой на тялото на починалия извън хладилна камера. В деня след инцидента е извършена аутопсия и иззетите парченца от органите включително аортата са предадени за съхранение и изследвания във Военна болница София. Професорът никога не ги е виждал. Но именно на професорското заключение легна прокуратурата и обвини полицаите, че са убили починалия чрез чрез нанасяне на силни удари и причиняване на черепно-мозъчна травма и спукване на аортата. Полицаите до ден днешен се защитават по това обвинение, а съдиите, които ги пратиха в затвора приеха, че убийството е извършено по нов, напълно различен начин. Полицаите били притискали починалия към земята. Срещу това ново обвинение от съда се противопоставя категоричното заключение на 12 експерти лекари от болница в гр. Пловдив. Починалият не е притискан към земята, казват лекарите. Смъртта му е биологична. А и полицаите не са се защитавали по такова обвинение.
След 14 години вместо прокуратурата, Върховният съд им повдигна това обвинение и ги прати в затвора без право на обжалване. През годините осъдените полицаи многократно бяха осъждани на затвор за убийство въпреки, че се доказа неверността на заключението на проф. Раданов. С първата присъда през 2007 г. Писов бе осъден на 19 години затвор, а колегите му на по 18 ведно с обезщетение за вреди солидарно с РДВР в общ размер от 170 000 лв. за наследниците на починалия. Тази присъда е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане по жалби на подсъдимите. През 2008 г. друг състав на Софийски военен съд отново осъжда петимата за убийство на 18 години затвор за Писов и на по 16 години затвор за останалите, а кръвнината е намалена на 145 000лв. През 2009 г. Военно апелативния съд София потвърждава присъдата. През 2010 г. състав на ВКС с председател съдия Гроздан Илиев/сега конституционен съдия/ отменя осъдителното решение, връща делото за ново разглеждане и приема, че
няма причинна връзка между настъпилата смърт и действията на полицаите.
Смъртта е биологична, а не насилствена. При новото гледане на делото от състав на Военно-апелативния съд София през 2010 г.петимата отново са осъдени за убийство като е намалено наказанието им – 9 години затвор за Писов и по 8 години затвор за останалите и присъдата потвърдена в останалата част включително за кръвнината.
В осъдителните актове на съда изобщо не се зачитат съдебно-медицинските заключения на множество съдебни лекари за това, че са причинени леки телесни повреди и няма пряка и непосредствена причинна връзка между действията на полицаите и настъплита смърт. През 2011 г. истината сама се защитава и състав на ВКС оправдава полицаите, тъй като деянието им по задържане на починалия не е престъпно.
Междувременно проф. Раданов се обеси на детска катерушка пред жилището му, а образуваното разследване срещу него за изготвяне на невярна експертиза бе прекратено поради смъртта му. По него бе установено чрез разпити на останалите експерти, приподписали заключението, че те никога не са изследвали парченцето от аортата и мозъка, не са участвали при реаутопсията и са се доверили на професора за травматичната смърт.
Ще излезе ли прав председателят на Върхвния касационен съд Лозан Панов, че в България започвало „наказателно правосъдие“!?
Дни след изказването му състав на подопечната му институция изпрати петимата бивши полицаи за по седем години в затвора, след като преди осем години същата институция окончателно ги оправда. Доводите, че последното решение на върховните ни магистрати нарушава и противоречи на всички правила и логика на правосъдието да оставим на защитниците на осъдените в действията им правото да възтържествува.
Важен е ефектът от деянието им тук и сега. Кой нормален български полицай ще посмее да използва белезници в бъдеще при задържане, особено на лица с психични проблеми и привързани към кокаина и други наркотици?! Какъв ще е ефектът върху борбата с престъпността и националната ни сигурност?
Другият важен и възлов въпрос е: Кое даде възможност да се достигне до подобно парадоксално правосъдие? Отговорът е кратък – Съдът за защита правата на човека в Страсбург. И много съществено – безхаберието на българското процесуално представителство пред тази институция за защита на държавата.
Защитниците на онеправданите в Страсбург в състав с участието на нашия съдия Здравка Калайджиева през 2014 г. осъдиха българската държава да заплати обезщетение на наследниците на Ангел Димитров – Чората за причинени му изтезания и убийство от български полицаи.
СЪДЪТ В Страсбург се произнесе и като четвърта инстанция като препоръча да се възобнови делото и да се назначи арбитражна експертиза между неверното заключение на проф. Раданов и обоснованите съдебно медицински експертизи на множеството съдебни експерти.
Постамент на решението на евромагистратите бе невярната и паранормална експертиза на проф. Раданов. Трудът и мнението на останалите видни медицински експерти бе заметен в небитието!
В очакване на развръзката за самодоказване на морала и капацитета на националното ни правосъдие не е зле да си припомни историята около
Нашите хора в Страсбург на простора!
(Този материал бе публикуван през септември 2017 г. в списание Правен преглед в брой посветен на 25-годишнината от ратифицирането от България на Европейската конвенция за правата на човека).
На мига усещам злостната неолиберална реакция на опитомените човекозащитници към заглавието. Та почвам с личното си усещане за Простор – безгранична прозрачност. Какво ако не простор би трябвало да е първостепенният атрибут на Европейския съд за защита правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург – институция с претенции, че е последната надежда на хората за справедливост!? Но всяка добра идея се изражда щом я яхне Сатаната. От устой на справедливостта Съдът в Страсбург постепенно с годините все повече заприличва на един обикновен политически играч. Тъй като съдиите в институцията се номинират от правителствата на държавите, ратифицирали конвенцията, много често изборът попада не на професионалисти, а на „послушници“ или на връзкари – този магистратски пост е изключително престижен, отлично платен и е трамплин за бъдещето. Всяка приказка си има край, но да хвърлим едно око как нашата държава се вписа в нея, след като през 1992 г. България ратифицира Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ).
Стартирахме с шуробаджанашки скандал
При първия избор на наш евросъдия през есента на 1992 г. предложението на правителството на Филип Димитров бе изготвено в тайнство, като начело в списъка стоеше съпругата на тогавашният заместник-министър на правосъдието и бъдещ президент Петър Стоянов – адвокат Антонина Стоянова, а последен в класацията – съдията от Конституционния съд с 27-годишен стаж като арбитър и магистрат Димитър Гочев. По това време практиката бе да се избира първият предложен в списъка от трима на правителството на съответната държава. Благодарение на реакцията на вестник „Труд“ лъсна „тайният“ списък, избухна скандал в парламента и правителството се принуди да изпрати уточняващо писмо, че фаворит на държавата ни е Димитър Гочев. Така г-н Гочев стана и до днес е единственият български съдия, представляващ държавата ни в Съда в Страсбург. (б.ред. Повече подробности може да прочетете в бр. 2 на Правен преглед в портрета на Димитър Гочев „Сърце без решетки“). Към този момент Съдът в Страсбург заседаваше на сесии по една седмица месечно. През останалото време магистратите работеха на позициите си в собствените им държави. Например Димитър Гочев по това време беше съдия в Конституционния ни съд. Длъжен съм да вметна единодушната оценка на колегите му от онези години в Страсбург – „великолепен професионалист и преди всичко човек“.
Политизирането и възбуждането на апетитите
ескалира през 1998 г., когато бе решено Съдът в Страсбург да стане постоянно действащ. Апетитите към поста избуяха като бурени – огромна заплата, перфектни условия, малко работа по матрица и деветгодишен мандат – Пей сърце. Тогава се наложиха предсрочни избори. Повечето държави без коментари преизбраха своите съдии. Но у нас президент беше Петър Стоянов, а премиер Иван Костов, които гонеха гарес на Димитър Гочев, че не е имал особено мнение по първото дело, за което България бе осъдена – арестът на Андрей Луканов – и посочиха за свой фаворит Снежана Ботушарова – бивш депутат от Великото Народно събрание, посланик в САЩ (след одобрение на лична молба до президента Желю Желев) и не на последно място – партиен секретар на Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски“ до 10.11.1989 година. Тогава ПАСЕ отхвърли кандидатурата й на първото изслушване. Но на второто премиерът Иван Костов лично лобира и тя се настани на апетитния пост.
Тройната коалиция опита да потрети сценария през 2007 година.
Министерството на правосъдието с титуляр проф. Георги Петканов самодейно номинира тогавашния си заместник-министър Маргарит Ганев, бившият съдия – после адвокат – Снежана Сапунджиева и професорът по право Момяна Гунева. И трите кандидатури бяха категорично отхвърлени след изслушването им от ПАСЕ – Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Разгоря се скандал. За първи път у нас бе проведен прозрачен и официален конкурс, след като правосъдното министерство бе оглавено от Миглена Тачева. Тримата номинирани от държавата ни след избора бяха заместник-председателят на ВКС Румен Ненков, съдията от ВКС Павлина Панова и адвокат Здравка Калайджиева. Без да коментираме политическото заиграване на лобитата в ПАСЕ, резултатът е, че пред двама дългогодишни съдии Панова и Ненков, спечели кандидатурата на Здравка Калайджиева. Моментът съвпада със задълбочаващата се статистика за срив на коефициента на полезно действие на Съда в Страсбург. Жалбите надхвърлят 100 хиляди годишно, а решените дела са по около 1500. И без висша математика става ясно, че и 70% от жалбите да се отхвърлят като недопустими, човек ще трябва да чака две десетилетия за правосъдие. На 47-те магистрати в ЕСПЧ им се пада да решават по около 3 дела месечно. У нас за такъв период един наказателен съдия решава по 15–20 и повече дела, като освен това материята на работата му е много по-всеобхватна и сложна от тази на ЕКПЧ, с която боравят неговите колеги в Страсбург.
Тази тенденция върза ръцете на нашия съдия
Здравка Калайджиева,
въпреки че е един от пионерите в областта на защитата на правата на човека у
нас. Тя беше сред първата група български юристи участвала в квалификация в
Хага през пролетта на 1992 г. , още преди присъединяването ни към ЕКПЧ. Стана
съучредител на сдружението „Адвокати за правата на човека“ и през
годините е била адвокат по голяма част
от българските жалби до Страсбург. Това й изигра лоша шега след назначаването й
за съдия в институцията. По регламент в разглеждането на делата в ЕСПЧ
задължително участва съдия, представител на държавата, срещу която е заведена
жалбата. Поради протяжността на съдопроизводството, която описахме, са оказа,
че доста казуси се влачат с години, по които съдия Калайджиева някога е внасяла
жалби като адвокат и е недопустимо да се
произнася по тях като магистрат. Това стана причина за поредната конфузна
ситуация на държавата ни –
Изпращане на дубльор в Страсбург.
Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) поиска от правителството ни подкрепление. Министерството на правосъдието се спря на Павлина Панова, която бе сред тримата номинирани от българската държава и класирана на второ място след гласуването в Страсбург. В резултат Павлина Панова успоредно с позицията си на съдия в Наказателна колегия на Върховния касационен съд биваше командирована от тогавашния председател на ВКС проф. Лазар Груев за по 3-4 дни всеки месец и през първите две години участва по повече дела отколкото постоянно действащият ни съдия в Страсбург.
Недоизяснени остават причините защо Здравка Калайджиева предсрочно се оттегли от поста. Но е факт, че тя участва в състава, който на база на фалшиво медицинско осъди България през декември 2012 г за „Изтезаване от полицейски служители с цел изтръгване на показания” на Юри Ленев – един от обвиняемите и оправдан за съучастие в убийството на Андрей Луканов. Случайно или не, осъждането ни съвпадна с развръзката в процедурата за избор на нов главен прокурор, когато един от претендентите бе Галина Тонева – съдията оправдал на ниво апелативна инстанция обвинените за убийството на екпремиера Луканов с мотив, че всичките събрани доказателства са били изтръгнати с насилие. Любопитно е как би се развило същото дело в Страсбург, ако наш представител беше Румен Ненков. Като съдия във ВКС той потвърди оправдателните присъди на обвинените за убийството на Андрей Луканов, отхвърляйки всички събрани доказателства с метафората „плодове на отровеното дърво“, тъй като били изтръгнати с насилие. Тогава със сигурност от българска страна в процеса в Страсбург щеше да участва дубльор и може би щеше да бъде спестен факта на резил за евромагистратите и обида за България да стане първата страна от ЕС, осъдена за инквизиции в полицията на база фалшив документ.
Опряхме баш човек на Български хелзинкски комитет да продължи традицията ни в Страсбург.
От януари 2015 г. наследникът на Здравка Калайджиева е отново адвокат – Йонко Грозев. Също с бляскава човекозащитна биография според хвалебствения му портрет в „Правен свят“: „Йонко Грозев е завършил право в СУ „Св. Климент Охридски“ (1991). Завършил е магистратура в най-престижния правен факултет в света – Harvard Law School Cambridge, MA, USA през 1995. Директор на програмата за правна защита на Българския хелзинкски комитет (1995-2005). Програмен директор на правните изследвания в Центъра за либерални стратегии (от 2005). Образувал е и е спечелил редица дела в Европейския съд за правата на човека в Страсбург, свързани със забраната на мъченията, свободата на словото, вероизповеданието и сдружаването.Впечатляващи са негови дела като „Великова срещу България“, „Хасан и Чауш срещу България“, „Колев срещу България“.
Ясно е, че такъв човекозащитен активист-феномен ще се нуждае също от дубльор в Страсбург по делата срещу България. Май щеше да се изяви по-добре като представител на държавата Македония, след като на два пъти успя да осъди родината си България в институцията на сегашната си месторабота, за отказ да регистрира партия на шепа македонствещи сепаратисти ОМО „Илинден“.
Автор: Петър Бучков
