Автор: Петър Бучков
Фотография: Ралица Стоилова
Публикувана на: 20-10-2012 г.
Малцина знаят, че нагонът на Илко Димитров към писаното слово, и по специално към поезията, се възпламенява у автора през 80-те – преди прехода, когато е бил редови прокурор в Софийската районна прокуратура. В последствие Илко Димитров стана първия шеф на новосформираната военна полиция през 1993 г., заместник-министър на отбраната на Николай Свинаров и депутат в 40-то Народно събрание от групата на НДСВ. Но романтичната му душа не спираше да твори – „БОГ в Ню Йорк“ е 12-тата му издадена книга. За поемата „Паркът“ от 1999 г. е отличен от Сдружението на българските писатели, а през 2009 г. спечели наградата „Иван Николов“ за най-добра книга с „Продавачът на конци“.
Амплоато на Димитров е поезията и с последната си книга изненада и приятели, и литературоведи.
Фрагментарното писане е сефте в творчеството на Илко Димитров и десетките присъстващи на премиерата не бяха единодушни в оценките си.
Напълно обяснимо, след като никой не е дал рецепта в човешката история за преодоляване на дистанцията Бог-Човек. Едвин Сугарев откри изказванията „Текстове като този трудно могат да бъдат набутани в матрицата…. Илко рискува да остане без читатели в една страна, където хората трудно разбират написаното след третото изречение…“.
Георги Господинов пък сравни работата на Димитров с позабравените ни гении от 20-те и 30-те години, като Атанас Далчев, когото цитира „Който е обречен да е съвършен, създава фрагменти…“.
Критиките бяха, че книгата е съставена повече от въпроси, не от отговори. Но обявиха за невероятно проникновен фрагментът „Този свят е безнадеждно неравномерен“.
И точно критиците направиха аналогия на Илко Димитров с Кафка.
За оценката плюс-минус, за това кои сме ние и имаме ли право да оценяваме събратята си, доколко и каква е връзката ни с Бог… За сравнение посочиха разказ на Кафка, в който лирическият герой в прекрасна, топла, лунна нощ се разхожда в гората и изведнъж съзира двама души, които тичат един след друг. Опитва се да даде оценка – дали единият не е крадец и другият го преследва, или пък дали първият не е жертва, а гонещият го убиец, не на последно място – дали това не са просто двама, които спортуват. И докато реши, те изчезнали от погледа му и той останал в обятията на прекрасната нощ.
Книгата би била безсмислена ако се състоеше от въпроси или отговори. „БОГ в Ню Йорк“ на Илко Димитров е Търсене…
Заслужава си да цитираме финала му:
„Някакъв излезе и започна да пикае в движение
от платформата между две мотриси на метрото от шеста линия. Присъствайки (от сухата страна) на този процес, се питам коя реакция е модерна – да се опитам да определя поведението на пикаещия (с плюс или минус) или просто да го констатирам безучастно, без да правя какъвто и да е опит за определение. Всъщност този въпрос вече няма смисъл, тъй като моята спирка наближава и трябва да слизам“.
Книгата определено си заслужава да се прочете. И насаме, искрено пред себе си, да поразсъждаваме върху предизвикателсвото на автора – той си е спестил лукса на отговорите. А те са изключително актуални в дните на криза, особено за българина. След като скандирахме, че Господ е българин при триумфа на световното първенство по футбол през 1994-та година, днес се питаме все по-често
„Дали Дядо Боже не е емигрирал“.
И първото място за евакуацията му, което ни идва на ум, естествено е страната на неограничените възможности – САЩ. Но според Свети Августин Ню Йорк е градът на дявола!
Амплоато на Димитров е поезията и с последната си книга изненада и приятели, и литературоведи.
Фрагментарното писане е сефте в творчеството на Илко Димитров и десетките присъстващи на премиерата не бяха единодушни в оценките си.
Напълно обяснимо, след като никой не е дал рецепта в човешката история за преодоляване на дистанцията Бог-Човек. Едвин Сугарев откри изказванията „Текстове като този трудно могат да бъдат набутани в матрицата…. Илко рискува да остане без читатели в една страна, където хората трудно разбират написаното след третото изречение…“.
Георги Господинов пък сравни работата на Димитров с позабравените ни гении от 20-те и 30-те години, като Атанас Далчев, когото цитира „Който е обречен да е съвършен, създава фрагменти…“.
Критиките бяха, че книгата е съставена повече от въпроси, не от отговори. Но обявиха за невероятно проникновен фрагментът „Този свят е безнадеждно неравномерен“.
И точно критиците направиха аналогия на Илко Димитров с Кафка.
За оценката плюс-минус, за това кои сме ние и имаме ли право да оценяваме събратята си, доколко и каква е връзката ни с Бог… За сравнение посочиха разказ на Кафка, в който лирическият герой в прекрасна, топла, лунна нощ се разхожда в гората и изведнъж съзира двама души, които тичат един след друг. Опитва се да даде оценка – дали единият не е крадец и другият го преследва, или пък дали първият не е жертва, а гонещият го убиец, не на последно място – дали това не са просто двама, които спортуват. И докато реши, те изчезнали от погледа му и той останал в обятията на прекрасната нощ.
Книгата би била безсмислена ако се състоеше от въпроси или отговори. „БОГ в Ню Йорк“ на Илко Димитров е Търсене…
Заслужава си да цитираме финала му:
„Някакъв излезе и започна да пикае в движение
от платформата между две мотриси на метрото от шеста линия. Присъствайки (от сухата страна) на този процес, се питам коя реакция е модерна – да се опитам да определя поведението на пикаещия (с плюс или минус) или просто да го констатирам безучастно, без да правя какъвто и да е опит за определение. Всъщност този въпрос вече няма смисъл, тъй като моята спирка наближава и трябва да слизам“.
Книгата определено си заслужава да се прочете. И насаме, искрено пред себе си, да поразсъждаваме върху предизвикателсвото на автора – той си е спестил лукса на отговорите. А те са изключително актуални в дните на криза, особено за българина. След като скандирахме, че Господ е българин при триумфа на световното първенство по футбол през 1994-та година, днес се питаме все по-често
„Дали Дядо Боже не е емигрирал“.
И първото място за евакуацията му, което ни идва на ум, естествено е страната на неограничените възможности – САЩ. Но според Свети Августин Ню Йорк е градът на дявола!