vergil 
Атанас Славов, Бог да го прости, бе посочен като пример за безкомпромистност със свободата на словото
от Аспарух Панов – виден либерал на прехода, а сега в качеството си на представител на фондация „Фридрих Науман”.
Г-н Панов обясни, че се е почувствал длъжен да участва в натискането на „паник бутона”, когато свободата на словото у нас се е сринала до последното място в ЕС. И направи мрачно сравнение на днешното поведение на държавната власт по отношението на медиите с това на последните властелини от тоталитарния режим по време на „Възродителния процес”.
Борислав Цеков – председателят на Института за модерна политика наблегна на проблема с корпоративните медии и корпоративната цензура, които пряко обслужват частни интереси на олигарси. И се захвана с изданията на Иво Прокопиев („Капитал” и „Дневник”), които – според него, както правели добра журналистика, така се използвали и за „бухалки”. „Всеки, който на институционално, политическо или гражданско равнище се опита да повдигне завесата около екобезобразията на завода „Каолин“ или разследва съмнителни приватизационни сделки или обществени поръчки, спечелени от въпросния Иво Прокопиев и свързаните с него лица, веднага бива заливан с порой от клеветнически и ругателски пасквили на страниците на неговите медии”.
Стефан Джамбазов (водещият) говори за негативните анализи на иностранни медии за родното ни медийно пространство. И ,разбира се, за прословутото писмо на еврокомисаря Нели Крус до премиера Бойко Борисов, с препоръки да се предприемат мерки за осигуряване в България на „медиен плурализъм”.
Иво Инджов: „ България устойчиво се е превърнала в една дефектна медийна демокрация”. Според експерта, пресметливостта и страхът били равнопоставени в основата на автоцензурата. Разковничето за преборване с проблема със свободата на словото било в държавата, която трябва да въведе механизъм за контрол. По подобие на реда в Германия, всяко печатно издание да бъде длъжно два пъти годишно да публикува всички данни за собствениците си, както и на свързаните с тях търговци и физически лица.Структурата на собствеността е от основните параметри за ограничаване свободата на изразяване, според д-р Инджов. Като рецепта посочи и вътрешните кодекси за поведение на журналистите в престижни медии като ВВС.
Юлиана Методиева подхвана феномана „Бойко Борисов”, който въвел нещо невиждано в редакционната политика на медиите, които знаели какво иска премиерът и без да им се обажда или изпраща СМС-и.
Говори и за потенциала на разследващият журналист да се превърне в страшилище за властта,… ако имал самочувствие и усещане, че е защитен!?
Арман Бабикян подходи кулинарно към темата в контекста на здравословното хранене. Дали ще е свободен или не журналистът, е въпрос на негов персонален избор.
И сочейки по посока на жълтите павета пред Народното събрание, предупреди, че хората трябва да се очакват там, ако продължава тенденцията представите им за медии да се свързват единствено с шоу-развлекателните програми и илюзорния свят във филмите.
Никола Кицевски бе по-скоро, като свещеник на опело. В нравите на канона – за починалия добро или нищо, той обяви, че свободата на словото в печатните медии в България е умряла с оттеглянето (продаването) на немските собственици през декември 2010 г. от Вестникарска група България. Според него загиването на печатните медии е тенденция в световен мащаб и вече технологиите са носител на свободата на словото (сиреч Интернет). Обяснението му е, че когато един вестник не печели сам и не е независим икономически, то той не може да бъде войн на свободата на словото, а единствено храненик и инструмент на своя собственик в отношенията му с властта и силните на деня.
Любчо Нешков приключи оптимистично сценичната дискусия. Сравни ситуацията на родните ни медии със страховитата обсада на Сараево, която отразяваше по време на войната в бивша Югославия. „Дори тогава имаше един тунел, през който минавахме и в най-страшните времена, в най-големите бомбардировки, в най-големия политически натиск. Имаше светлинка, която доведе до свободата на Сараево. Така ще стане и със свободата на словото в България”.
Тъй като дискусия с публиката не се случи, поради „изтичане на времето”, впечатленията си от „дискусията” мога да обобщя единствено с дебелашката перефраза:
По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен!?
Това реално са параметрите за реализация на журналиста при днешното дередже на професията. Ако си радетел на свободата на словото те „подпомагат” да станеш свободен. Ама истински свободен – от заплата, от възможности за намиране на работа и реално от всички произтичащи от тези два фактора „лиготии” на светския живот. И ако „лигльото” има кредити, деца, възрастни родители – пенсионери, в повечето случаи започва да се и поболява. Оптимистичният вариант е да им тегли една майна (на отговорностите) и да се превърне в скитащ проповедник. Ще си упражнява на воля свободата на изразяване, а и популярната литература забъка от истории за аскети, доживяли до сто, па и до двеста години!
Плюл си на сурата си, ама си на работа.
Г- н Бабикян разказа как по кафенета и кръчмета разговарял с колеги журналисти, които с омерзение отивали на работа в редакциите си. Това е алтернативата и то с перспектива, колкото си по–услужлив на „истината” на статуквото, да ставаш по-богат. Ако щеш и по-здрав, когато безплатното здравеопазване е със затихващи функции, а обикновеният шпеков салам (със следи от месо) стигна 20 лева килото.
Другото ми усещане от дискусията е, че ситуацията на родните ни медии е като
„Диктаторска Джунгла”.
От една страна има небивала концентрация върху собствеността на медиите и респективно цензура, а от друга се развихря небивала свободия в „жълтия ъгъл”.
Подобна иновация направо разбива идеята на личностите от елита на Европа, автори на Стокхолската програма за оцеляване на демократичните ценности на ЕС (възприета изцяло от Лисабонския договор в сила от 1 януари 2010 г.): „Превръщане на Европейския съюз в територия на свобода, сигурност и правосъдие за гражданина”.
Конструкцията на съвместно съществуване свобода и сигурност е една от най-абстрактните, тъй като никога не се е случвала в познатата ни човешка история (б.а. прочети „Тоталната свобода е джунгла, а тоталната сигурност – диктатура” в раздел Свобода). Но институциите на ЕС я възприеха.
Ситуацията на „диктаторска джунгла”, обаче, само привидно оборва системата на Стокхолмската програма. Липсват правилата – третият елемент от рецептата – правосъдие. Но при БГ условия няма невъзможност за оборване на идеи. Метафората „диктаторска джунгла”, по подобие за медиите, е удачно определение и за ситуацията в съдебната ни система. Натрупването, обаче, логично води до комбинации, като
„Диктаторско правосъдие в медийната джунгла”, „Джунглата на правосъдието под диктата на медиите” и пр.,
от които би ги втресло и най-върлите диктатори, и най-шашавите авантюристи.
Сложна тема, но да не зацикляме на нея, че ще взема да дам безплатен обяд за „усвояване” от амбициозните неправителствени организации. Защото, поне в едно отношение, са си лика-прилика с правителствените – не обичат да се отблагодаряват на интелектуалните майстори, а си делкат парсата по шуробаджанашки.
Изходът Реформа
Около това блуждаеха, основно, предложенията на дискутиращите от трибуната.Да се въведял държавен контрол? Но господата, по-специално Иво Инджов, достигнаха единствено до примери от Германия. Нито дума за деликатния момент, че икономическите промени в ЕС трябва да се приемат в зависимост от етническата, религиозна и културна специфика на населението в различните държави-членки на ЕС. Това бе заявено от представители на Европейската комисия и Съвета на ЕС на конференция, организирана преди 20 дни в София от Българската асоциация за европейско право.
Не говорим за швабски, баварски, саксонски, пруски и пр. журналисти, а за нашите – българските. Ще са ви нужни няколко поколения да ги приучите (говоря за истинските радетели на свободата на словото) да пишат в стая А от 7.15 до 17.23, да пушат в подножието на сектор Б, да пърдят в стаичката С, да си правят срещи в заведението Д, да се любят само у дома и то в помещение със стандарти Е, да карат единствено и само марка кола като на шефа, ама по-нисък клас… и пр. и пр. И така, докато загубят тотално усещането си за аромата на свободата!?
Г-жа Методиева, колко колеги – журналисти сте защитила от вашия вездесъщ Хелзинкски комитет? Нула! А говорите как журналистът – боец на свободата на словото, можел да се превърне в страшилище за далаверите, ако се чувствал защитен и имал самочувствие!? В историята на „демократичния” ни преход журналистите бяха защитавани не от вас, а от малцина адвокати. Относно самочувствието – то не е човешка проекция, а даденост от Бога, и който се е досегнал до този аспект на Творението, го отстоява при всякакви обстоятелства.
Реформата е любимото отроче на родните ни управляващи от 23 години. Легалната закачка с термина е, че реформа е да пребоядисаш входната врата. Но аз си падам по бруталния вариант – да си го преместиш от единия крачол в другия… Пространството е отворено за вариации.
Революция
Такъв изход от медийния капан посочи единствено ПР-ът Арман Бабикян, който посочи към Парламента с предупреждение, че там се сбират хората, които са лишени от досег със свободата на словото. Както възвишено разкикерени се кикотят на телевизионните шоута, изведнъж установят, че нямат пари… Първоначално за нескончаемите СМС-и, после за ток (без който губят връзка с „базата”), за хляб, за учебници на децата, за лекарства на родителите… и избухват на жълтите павета!
Данните за последиците от революциите в последните два века поне са доста красноречиви. Както и изводите – последиците от революцията са, че едни хора ограбват имането и позициите на други и застават на тяхното място. Доста често и на по-ниска позиция в спиралата. А, човекът си остава същият…
Всяка прилика със ситуацията в родните ни медии НЕ е случайна.
В БУНТЪТ е разковничето
Представете си, какво ще се случи ако всички журналисти (с поне капчица помен от свободата на изразяване) едновременно напуснат медиите!?
Ще останат единствено няколко „шепи попикана вълна”, които с дългогодишната си практика да се дупят на силните на деня, са забравили да пишат. Нищо дискриминационно на база полова принадлежност. Определението е тамън за представителите и на „силния”, и на „нежния” пол (с всичките им би-, три- и прочее сексуални забежки), когато са се превърнали на проститутки в журналистиката. Автор на лиричната алегория е една бойна прокурорка от зората на прехода. Предполагам, че няма нищо против да обявя просветлението й, но не го правя, защото съм загубил връзка с нея и ни мога да я попитам.
Започвам да се замислям, че май
с „вълната” го дадох доста ретро в днешното време на повсеместна епилация.
Оттеглям си думите. Заменям метафората с „на зажмяло пиле окото”. И това съм го чул от дама, пак юрист, но този път не магистрат, а виден преподавател.
Някои ще ме набедят за „мокър съновач”, но това е „Реалитито”: Бунтът е майката на свободата на словото – останалото е на „зажмяло пиле окото”. ОШО би се кефил, а и Атанас Славов…Всеки да се освободи сам за себе си и да станем повече. „Без страх и тъмнина в любовта безгранична.”
