vergil Автор: Атанас Славов
Фотография: НОРЕ
Публикувана на: 21-02-2013 г.
Без коментар ви предлагаме едно от последните есета на големия български писател и енциклопедист Атанас Славов, написано през пролетта на 2010 г. – една година преди неговата кончина. Звучи повече от актуално в днешната ни родна реалност.
Атанас Славов дълги години бе емигрант и след т.нар. демократични промени, се завърна в България в родния си Сливен. С идеята да помага за изграждане на демокрация в родината си. Първоначално седесарите го понесоха на ръце… до момента, в който започна обективно да ги критикува. Зарязаха го – политиците, но истинските му приятели, макар и малцина, никога.
Двадесет години от промяната. Много се говори по този въпрос, но нищо не се каза. Хората са бедни и нямат работа. Богатите са по-богати отвсякога, и средната класа (гръбнакът на нацията) е мъртва.
Точка.
В държавния живот е задължително всеки път, когатонякоя обществена сила предприеме действия с ясна и категорична цел, тази сила да даде отчет за усилията си.
Някой да го е направил? Когато и да е през тези 20 годи-
ни?
България просто се продъни в хаоса на перманентната селска революция.
По системата: „Тази година гроздето не стана, дано догодина дядо Боже да даде дъжд! “ Както винаги: дано Русия даде, дано Австрия даде, дано Хитлер даде, дано Сталин даде, дано НАТО даде, дано Желев даде, дано Костов даде, дано Царя даде, дано Борисов даде, дано Европа даде, дано да валнат пари!
Какво стана преди 20 години.
При пълния провал на татовизма ДС проведе най-успешната си политическа акция. Отвори вратите на политическата истерия. Остави да изригнат с все по-неудържима сила всевъзможни политически групички, движенийца, политпарцалчета, които изразходваха в безсмислени спорадични действия никнещите от корените на тревата народни стремежи за демократизиране.
Не се появиха политически партии като представители на реални групови интереси,
а шумотевица от идеологически и теоритически постановки. Това е една от най-големите слабости на българския политически живот, и то не от вчера и днес. Парламентарна демокрация се осъществява тогава, когато отделните партии издигат свои представители в парламента, които да защитават интересите на отделни трайни обществено-политически групи: индустриалци, земеделци, работници, банкери, чиновници… Само тогава в парламента ще се чуе какви са интересите на отделните реално съществуващи в страната обществени и политически сили.
Кои обаче бяха „демократическите сили“, заели се с промяната.
А. Опозицията срещу управляващата живковия строй върхушка от редовете на самата върхушка. (Костов с петте му отхвърлени кандидатствания за членуване в Компартията).
Б. Сплесканите от комунистите партии на стара буржоазна България: социалисти, радикалемократи, безенесари – все някогашни защитници на изчезнали обществено-
класови прослойки, т.е. фабричният пролетариат, занаятчиите с кооперация „Напред“, дребните земеделски стопани с кооперация „Шевка“, и пр. Или (внимавайте!) ВМРО, което запретна ръкави да освободи Македония от „сръбско робство.“ (Мамма мия! Що не нападнем с фъртунния 7-ми кавалерийски полк Украйна да освободим тамошните българи от украинско робство!)
Единствено изключение правеше ДПС, което отразяваше интересите на смазаните – и продължаващите да бъдат мачкани и ругани – турци. Ето ви отговора защо ДПС беше и остана стабилна парламентарна сила! Защото беше актуална, а другите – мокри сънища.
Невзрачна (инфантилна) идеология.
Това иска отделен анализ – но с една дума: търсеше се (както при комунизма) „правилната“ и неизбежна крачка напред, която се налага и тъй и тъй от неизбежно идващия прогрес. Бореха се срещу всеки, който пречи на това.
Спомнете си Народното събрание по онова време. От дясно крещяха: „Убийци! Убийца!“, а от ляво: „Педерасти! Педерасти!“ Коя беше неизбежната крачка напред? По Хегел ли, или по Сталин? Племена, монархии, републики, капитализъм, социализъм, татовизъм!??!!!!? Напред и нагоре! Рим преминава от парламент към самодьржавие и обратно, все едно че свири на акордеон хиляда години.
250 години земното кълбо се управлява от монархическа Англия, и най-богато население е в монархиите по света.
И така коя е задължителната крачка напред – вие кажете! Тези 250 години? Запомнете Чърчил! Отсича, че политиката не се занимава с морала. Цитирам: „Добрата политика не трябва да е „неморална“, но трябва да бъде „аморална“.“ Т.е. да постига нужния резултат без дрън-дрън та пляс!
Ненасочване на политиката по възможните пътища на успеха.
Опозиционните сили не намериха една тема, една ясно поставена от тях политическа цел (колкото и малка), която реално да постигнат, за да докажат на народа, че го водят по пътя на успеха.
Те подеха сериозно само инициативи за помощи отвън.
Комунистите просто им ги отнеха с едно щракане на пръстите.
Неясна икономическа програма.
Дипломатическият корпус на България бе сменен, но опозицията не се обедини в усилията си да изгради една обща, обмислена, приета, задължителна за всички национална стопанска политика. Представителите й в обиколките си по света намираха за по-целесъобразно да рисуват стопанската разруха на България по време на татовизма.
Когато един най-виден представител на опозицията държа реч в САЩ, в която заяви, че българското стопанство е мъртво и нищо не може да произведе, мислите ли, че западните бизнесмени хукнаха да се натиснат да влагат капиталите си в България, както в Китай по него време?
Комунистически поражения или не, България имаше голям стопански потенциал в индустрията, съобщенията, енергетиката, образованието, туризма, в които областибиехме кой ли не от социалистическия лагер в Европа.
Българинът си е българин! Той не иска да поеме отговорност за себе си, а си търси господар да го гушка: руснак, австриец, немски фашист, руски комунист, бате европейчо, чичо американчо – все то!
Как може да се върви напред, като не щем да видим как сме я оцапали дотук, за да се оправим! Седи си удобно нашего брата на блестящите си анализи: комунистите са виновни, антикомунистите са виновни, турците са виновни … Така че влизайте в парламента с аверите си по съдба с ясните си собствени интереси! Като чехите, поляците, белгийците, французите!
Толкоз!
Атанас Славов дълги години бе емигрант и след т.нар. демократични промени, се завърна в България в родния си Сливен. С идеята да помага за изграждане на демокрация в родината си. Първоначално седесарите го понесоха на ръце… до момента, в който започна обективно да ги критикува. Зарязаха го – политиците, но истинските му приятели, макар и малцина, никога.
Двадесет години от промяната. Много се говори по този въпрос, но нищо не се каза. Хората са бедни и нямат работа. Богатите са по-богати отвсякога, и средната класа (гръбнакът на нацията) е мъртва.
Точка.
В държавния живот е задължително всеки път, когатонякоя обществена сила предприеме действия с ясна и категорична цел, тази сила да даде отчет за усилията си.
Някой да го е направил? Когато и да е през тези 20 годи-
ни?
България просто се продъни в хаоса на перманентната селска революция.
По системата: „Тази година гроздето не стана, дано догодина дядо Боже да даде дъжд! “ Както винаги: дано Русия даде, дано Австрия даде, дано Хитлер даде, дано Сталин даде, дано НАТО даде, дано Желев даде, дано Костов даде, дано Царя даде, дано Борисов даде, дано Европа даде, дано да валнат пари!
Какво стана преди 20 години.
При пълния провал на татовизма ДС проведе най-успешната си политическа акция. Отвори вратите на политическата истерия. Остави да изригнат с все по-неудържима сила всевъзможни политически групички, движенийца, политпарцалчета, които изразходваха в безсмислени спорадични действия никнещите от корените на тревата народни стремежи за демократизиране.
Не се появиха политически партии като представители на реални групови интереси,
а шумотевица от идеологически и теоритически постановки. Това е една от най-големите слабости на българския политически живот, и то не от вчера и днес. Парламентарна демокрация се осъществява тогава, когато отделните партии издигат свои представители в парламента, които да защитават интересите на отделни трайни обществено-политически групи: индустриалци, земеделци, работници, банкери, чиновници… Само тогава в парламента ще се чуе какви са интересите на отделните реално съществуващи в страната обществени и политически сили.
Кои обаче бяха „демократическите сили“, заели се с промяната.
А. Опозицията срещу управляващата живковия строй върхушка от редовете на самата върхушка. (Костов с петте му отхвърлени кандидатствания за членуване в Компартията).
Б. Сплесканите от комунистите партии на стара буржоазна България: социалисти, радикалемократи, безенесари – все някогашни защитници на изчезнали обществено-
класови прослойки, т.е. фабричният пролетариат, занаятчиите с кооперация „Напред“, дребните земеделски стопани с кооперация „Шевка“, и пр. Или (внимавайте!) ВМРО, което запретна ръкави да освободи Македония от „сръбско робство.“ (Мамма мия! Що не нападнем с фъртунния 7-ми кавалерийски полк Украйна да освободим тамошните българи от украинско робство!)
Единствено изключение правеше ДПС, което отразяваше интересите на смазаните – и продължаващите да бъдат мачкани и ругани – турци. Ето ви отговора защо ДПС беше и остана стабилна парламентарна сила! Защото беше актуална, а другите – мокри сънища.
Невзрачна (инфантилна) идеология.
Това иска отделен анализ – но с една дума: търсеше се (както при комунизма) „правилната“ и неизбежна крачка напред, която се налага и тъй и тъй от неизбежно идващия прогрес. Бореха се срещу всеки, който пречи на това.
Спомнете си Народното събрание по онова време. От дясно крещяха: „Убийци! Убийца!“, а от ляво: „Педерасти! Педерасти!“ Коя беше неизбежната крачка напред? По Хегел ли, или по Сталин? Племена, монархии, републики, капитализъм, социализъм, татовизъм!??!!!!? Напред и нагоре! Рим преминава от парламент към самодьржавие и обратно, все едно че свири на акордеон хиляда години.
250 години земното кълбо се управлява от монархическа Англия, и най-богато население е в монархиите по света.
И така коя е задължителната крачка напред – вие кажете! Тези 250 години? Запомнете Чърчил! Отсича, че политиката не се занимава с морала. Цитирам: „Добрата политика не трябва да е „неморална“, но трябва да бъде „аморална“.“ Т.е. да постига нужния резултат без дрън-дрън та пляс!
Ненасочване на политиката по възможните пътища на успеха.
Опозиционните сили не намериха една тема, една ясно поставена от тях политическа цел (колкото и малка), която реално да постигнат, за да докажат на народа, че го водят по пътя на успеха.
Те подеха сериозно само инициативи за помощи отвън.
Комунистите просто им ги отнеха с едно щракане на пръстите.
Неясна икономическа програма.
Дипломатическият корпус на България бе сменен, но опозицията не се обедини в усилията си да изгради една обща, обмислена, приета, задължителна за всички национална стопанска политика. Представителите й в обиколките си по света намираха за по-целесъобразно да рисуват стопанската разруха на България по време на татовизма.
Когато един най-виден представител на опозицията държа реч в САЩ, в която заяви, че българското стопанство е мъртво и нищо не може да произведе, мислите ли, че западните бизнесмени хукнаха да се натиснат да влагат капиталите си в България, както в Китай по него време?
Комунистически поражения или не, България имаше голям стопански потенциал в индустрията, съобщенията, енергетиката, образованието, туризма, в които областибиехме кой ли не от социалистическия лагер в Европа.
Българинът си е българин! Той не иска да поеме отговорност за себе си, а си търси господар да го гушка: руснак, австриец, немски фашист, руски комунист, бате европейчо, чичо американчо – все то!
Как може да се върви напред, като не щем да видим как сме я оцапали дотук, за да се оправим! Седи си удобно нашего брата на блестящите си анализи: комунистите са виновни, антикомунистите са виновни, турците са виновни … Така че влизайте в парламента с аверите си по съдба с ясните си собствени интереси! Като чехите, поляците, белгийците, французите!
Толкоз!
