vergil 
Диагностициране – с „пълна кръвна картина” на епидемията „Световна икономическа криза” и богат наръч от рецепти за унищожаване бацила на ниво Европейски съюз. Така прозвуча конференцията, проведена на 30 октомври 2012 г. в софийския хотел Радисън под официалното мото „Към Европейски фискален съюз – нови договори, правни въпроси и перспективи”. Случи се благодарение на Българската асоциация за европейско право (БАЕП) със съдействието на Представителството на Европейската комисия в България.
Конференцията се проведе при сериозен интерес от страна на родния ни правен елит. А лектори бяха именити личности – специалисти по въпросите на правото на Европейския съюз (ЕС): Александър Арабаджиев – инициатор на събитието, който е нашия съдия в Съда на ЕС и същевременно председател на БАЕП, проф. Аделхайт Пътлър – преподавател в Рурския университет в Бохум (Германия), Жан-Пол Кепен от Правната служба на Европейската комисия, Алберто де Грегорио Марино от Правната служба на Съвета на ЕС и проф. Томас вон Данвиц – председател на състав в Съда на ЕС в Люксембург.
Медицинското описание на форума е по причина,
че докторският език, макар изпълнен със специфични термини, в сравнение с правния, е доста по-разбираем за редовия българин (най-болният в ЕС). Но и това е спорно, защото се шири мнението, че „българинът се съди до дупка”. Дали българинът им нужните средства за лечение, и за съдене, за да защити тотално нарушените си права и интереси днес!
Ръкавицата на провокацията, че аутопсията на темата ще бъде безкомпромисна,
хвърли при откриването на форума ръководителят на представителството на България в Европейската комисия Зинаида Златанова. Стори го със „спомени от бъдещето” – цитат от годишния доклад на Бундесбанк в далечната 1995 г. : „Един монетарен съюз представлява дългосрочен ангажимент за интеграция, който приближава сърцевината на националния суверенитет. Участниците в такъв икономически валутен съюз трябва да са подготвени за по-нататъшни стъпки в посока към политическа интеграция”.
„Изненадва ли ви това днес при всичко, което се случва не само в Еврозоната, но и в цялото икономическо управление на Европа”, запита г-жа Златанова и поясни защо за дискусията са поканени юристи от елита на Стария континент: „ Защото ЕС е творение на правото и постига всичките си политически цели само и единствено със средствата на правото”. И даде думата на съдия Александър Арабаджиев.
Какви са възможностите на юристите и на механизмите на правото, да предложат изход от финансовата криза в ЕС.
Така съдия Арабаджиев анонсира темата си. А постигна нещо повече – за около половин час той успя да „вкара в картинката” целия „амбулаторен картон” на правната логика на кризата – от обективен анализ на най-вероятните причини за възникването й, до потенциалните, градивни перспективи за изход от нея. И то, през погледа на „главния лекар” – Съда в Люксембург, като припомни историческата роля на тази институция за еволюцията на демокрацията в Европа. Създаден през 1952 г. под името „Съд на стоманодобивната и въгледобивната индустрии”, той първоначално е бил гарант на мира след ужаса на Втората световна война. Като Съд на Европейските общности основният му приоритет е развитието на икономиката, техническия прогрес и свободната търговия. Последната му градация бе с формалното му преименуване в Съд на Европейския съюз (с влизане в сила на Лисабонския договор от 1 януари 2010 г.) като пазител на обикновения европеец в съответствие със Стокхолмската програма за превръщане на ЕС в територия на свобода, сигурност и правосъдие за гражданина.
Точно в този възвишен момент за развитие на демокрацията настъпи и апотеозът на кризата и всички реформи, идеи за преодоляването й, както и отговорността, отново и все опират до Съда в Люксембург?
За предизвикателствата на кризата към правовия ред на ЕС, към неговите институции и към Съда на ЕС ви предлагаме дословно части от изказването на съдия Александър Арабаджиев:
„Докато все още по инерция говорим за новите положения, въведени от Договора от Лисабон (б.а. в сила от 1 януари 2010 г.), ето, че в този момент ЕС и СЕС в частност са изправени пред нови предизвикателства. Още повече, че редица от новите положения са все още в процес на осмисляне и изясняване или тепърва предстои да бъдат тълкувани и прилагани.
Днес ще говорим за ролята на Съда на ЕС и за възможностите на правната уредба не въобще, а в контекста на глобалната финансова криза и по-специално на дълговата криза в Еврозоната, които създават една нова и непрекъснато политически изменчива се правна ситуация. За Фискалния пакт, например, тези дни прочетох, че някои правителства – преди всичко Германското, обсъждат възможност ЕС да налага вето върху националните бюджети.
Обстоятелствата на настъпването на кризата са известни. Най-спорни са причините и рецептите за нейното преодоляване.Доколко правните средства и в частност Съдът на ЕС са в състояние да намерят изхода. Могат ли те да заместят куража, необходим за вземането на определени нетрадиционни решения, към които призовават ежедневно от години видни коментатори и анализатори.
Голямо изключение е да се мисли, че чрез Съда на ЕС ще се намери вълшебната пръчица.
Поначало икономическият и валутен съюз е изграден върху два стълба – паричният и икономическият, които са неравностойни.
Валутният е силно интегриран, а икономическият е предимно междуправителствен и зависим от некоординирани национални политики. Или както един автор се изразява „През 90-те години е изградена сграда, започвайки откъм покрива – валутна политика и обща парична единица, без достатъчно солидни основи и стени – чрез обща икономическа политика и особено бюджетна дисциплина.”
Разсъждавайки за възможностите на правната уредба за преодоляване на кризата си струва да помислим дали не трябва да се съгласим с твърдението, че ако съществуващите норми за контрол при процедурата за прекомерен дефицит бяха спазвани, можеше и да не се стигне до дълговата криза!?
Процедурата при прекомерен дефицит представляваше, и досега е, крайъгълният камък на икономическата фискална политика.
Според нормите държавите избягват прекомерен бюджетен дефицит, а на ЕК се възлага да наблюдава развитието на бюджета и на съществуващия държавен дълг в държавите-членки. Референтните стойности досега са конкретизирани в Протокол № 12 и са добре известни – 3% за съотношението между брутният вътрешен продукт по пазарни цени и бюджетения дефицит (планиран и фактически), и 60% съотношението между брутния вътрешен продукт и държавния дълг, изчислени по пазарни цени.
Възниква въпросът – Защо тези референтни стойности не са били спазвани?
Защо системата на изпълнение и контрол не е работила както трябва? Може би тук опираме до институционалните и конституционални реалности в ЕС. От гледна точка на държавите-членки бюджетната политика, респективно данъчната, представляват чувствителна област от националния суверенитет.
Това вероятно е причината, когато Договорът от Маастрихт въведе Пакта за стабилност и растеж, включително и споменатите правила за бюджетна дисциплина, Системата за изпълнение и контрол е конструирана по начин, така че Съвета на ЕС да играе централна роля. Даже се изключва и ролята на Съда на ЕС.
Съдът е отбелязал в свое решение от 13 юли 2004 г. по дело ЕК срещу Съвета, че отговорността държавите-членки да бъдат накарани да спазват бюджетната политика е възложена на Съвета. Човек не може да се въздържи да отбележи, че това отваря вратите за политически опортюнизъм.
Илюстрация за това е самото решение, до което се стига, след като Съдът е бил изправен пред въпроса за приложението на Пакта за стабилност в контекста на процедура срещу Германия и Франция. По предложение на ЕК Съдът е установил, че и в двете държави е налице прекомерен дефицит. И приема препоръки към тях да сложат край на тази ситуация в определен срок. След изтичането му Германия и Франция не предприемат мерки и ЕК иска от Съвета да приведе предизвестието в изпълнение. (б.а. налагане на реални финансови санкции).
Така Германия и Франция, когато са изправени пред възможността срещу тях да бъдат предприети санкции – се стига до заключение на Съвета от 25. 11. 2003 г., което всъщност е ход на невъзможност да се постигне мнозинство, и с което процедурата за санкциониране на прекомерен дефицит е временно суспендирана … Това решение на Съвета е оспорено от ЕК пред СЕС, който го отменя.
Това довежда до ситуацията (б.а. днешната – на криза), в която се приемат нетрадиционни инструменти.
Механизми, които са приети в рамките на общностния метод и на обикновената законодателна процедура са Регламент 407 от 12.05.2010 г. , създаващ Европейски механизъм за финансово стабилизиране. И един Регламент, наречен „Сикс пек” – пакет от пет регламента на ЕП и Съвета.
Но да потърсим отговор и на въпроса: Дали ако законодателната инициатива на ЕК е била приета, така както е била предложена, би се стигнало до нетрадиционните инструменти, които включват и изменение на Договора за функциониране на ЕС , т.нар. „опростена процедура” , предвидена в чл. 48, параграф 6 от ДФЕС. Което пък изменение е в основата на Договора за създаване на европейски механизъм за стабилност (ДСЕМС).
Доказателство, че ситуацията е необичайна е и обстоятелството, че в момента пред Съда в Люксембург е висящо дело, което засяга самото изменение на ДФЕС, осъществено с решение на Съвета на ЕС с решение от 25 март 2011 г.
Става дума за делото С 380/12 „Приндъл” – на името на жалбоподателя член на Ирландския парламент, което се разглежда в пълен пленарен състав от Съда и по реда на ускорената процедура и е образувано по преюдициално запитване на Върховния съд на Ирландия.
Поставен е въпросът за валидността на решението на Европейския Съвет за създаването на новия параграф, който предвижда установяване на държавите-членки , чиято парична единица е еврото (б.а. от Еврозоната) на механизъм за стабилност.
Г-н Приндъл е оспорил участието на Ирландия в този механизъм, поддържайки, че Договорът на европейския механизъм за стабилност прехвърля суверенни правомощия на държавата в областта на паричната политика на нова международна институция, и че при това положение ратификацията би противоречала на конституцията, ако не бъде одобрена от народа на Ирландия на референдум.
Подържа още, че изменението неправилно е осъществено, тъй като то променя компетентностите на Съюза.
Съдът на ЕС има правомощия да се произнася по законосъобразността на актовете на европейските институции, какъвто е и Европейския съвет.
Същевременно, обаче, изследването на първичното право не се включва в неговите правомощия.
Същевременно сме изправени в една нова хипотеза на опростена процедура за преразглеждане на договорите, съответно за оспорване на законосъобразността на едно решение на Европейския съвет, взето в рамките на тази процедура.
Лансирано е интересното разбиране, според което Съдът е компетентен относно т.нар. външна валидност на решенията на Европейския съвет, докато вътрешната валидност не може да бъде проверявана от Съда.
Въздържаме се от коментар, тъй като делото е висящо.
На Съда предстои да определи дали е спазено изискването, според което Европейският съвет може да приеме изменение на всички или на част от разпоредбите на третата част от ДФЕС, което имплицитно означава, обаче, да се навлезе и в други части от договора.
Новите компетентности на СЕС, които му се възлагат.
По отношение на Съда на ЕС ДСЕМС предвижда една своеобразна арбитражна клауза, която придава на Съда компетентност по отношение на споровете между държавите-членки при договарянето помежду им, както и за споровете между всяка една държава и Европейския механизъм за стабилност. Този механизъм на съдебен контрол вече е квалифициран в научния и професионален дискурс
Този ДСЕМС е в отговор на задълбочаващата се дългова криза и да осигури икономическата стабилност на Еврозоната като цяло.
Всъщност обстоятелството, че една държва – членка или повече е била в състояние да не се придържа към правилата за прекомерен дефицит и към Пакта за за стабилност и растеж, показва че тези мерки не са достатъчни . Така се очертава необходимостта от въвеждането на по силна и по-ефективна принуда.
Основен според този договор е и т.нар. Финансов пакт – сърцевината на договореността между държавиете, чието въвеждане доведе до този договор. Въвежда се т.нар ново фискално право, според което консолидирания държавен бюджет се характеризира с баланс и бюджетен излишък.
Предвижда се и влизане на въпросното право най-късно в срок от една година от влизане в сила на договора в разпоредби от националните правни системи – за предпочитане на конституционно равнище, в разпоредби с постоянен характер, които ще бъдат зачитани в националните бюджетни процедури, както и за поставяне в действие на корегиращ механизъм.
Съдържа и пожелателна клауза в срок от 5 години да бъде инкорпориран в основополагащите договори.
Счита се, че Съдът на ЕС вече е признал правото на държавите-членки да възлагат правомощия на институциите на ЕС в процедури , установени извън рамката на договорите (ДЕС И ДФЕС) .
Не бива да се изключва, че от Съда ще се поиска да изясни, че това изключване на ЕК от договор, който е извън рамката на ДЕС и ДФЕС е законосъобразно и съвместимо.
В един от абзаците на преамбюла е посочено че юрисдикията на Съда на ЕС по този договор е на основание на ДФЕС:„Съдът трябва да е компетентен да следи за спазването на задължението на договарящите се страни за транспониране на правилото за балансиран бюджет в техните национални правни системи чрез разпоредби с обвързваща сила и траен характер за предпочитане на конституционно равнище”.
Същевременно произнасянето на Съда е по процедура на установяване на нарушения . Сезирането му е по повод спазване на задължението и въпреки, че не е пряка част от правото на Съюза, може да се подържа , че нейното предназначение е свързано с предмета на договорите , доколкото се отнасят до системата за икономическа координация
Някои от новите инструменти имат временен характер. Други като ДЕМС са предпоставки за изменение на ДФЕС. А и Фискалния пакт и ДЕМС предполагат засилено участие на ЕК и на Съда в процеса на наблюдение и изпълнение.
Освен това и двата договора подлежат на ратификация.
Оценени като значителни стъпки към по-силна и неотменима фискална икономическа интеграция и към засилване на управлението в Еврозоната инструментите, за които говорим, не са предназначени да въздействат единствено върху конкретната дългова криза. А и да въведат трайнодействащи норми в тази област. Макар и насочени към държавите-членки с парична единица Еврото в частта им за финансово управление на Еврозоната, въпросните промени вече породиха напрежение и във връзка с участието на ръководителите на правителства на останалите държави-членки, подписали и ратифицирали договора, наречен Фискален пакт.
Като се има предвид, че не всички страни от ЕС са страни по този пакт, ориентацията към същностните принципи на правото на ЕС и заздравяването на правната рамка на ЕС сочат към изхода от кризата.”
Реализацията на фискалния пакт зацикли с Германия и Ирландия.
За да се задейства „рецептата” на Съвета на ЕС – чрез Европейския механизъм за стабилност (ЕСМ), изискването бе договорът за неговото създаване да бъде ратифицирано от парламентите на всички 27 държави – членки на ЕС. 25 го сториха, но в две нещата се закучиха – Германия и Ирландия. Техни депутати поискаха от конституционните си съдилища да обявят за противоконституционни действията на своите парламенти да ратифицират международния акт, тъй като Договорът за създаване на ЕСМ бил в несъответствие с договорите за създаване на ЕС – ДЕС и ДФЕС.
В Ирландия въпросът бе решен бързо от техния Върховен съд.
По делото „Приндъл” (за което говори по-горе съдия Арабаджиев) върховните магистрати прехвърлиха отговорността на Съда в Люксембург с преюдициалния въпрос дали Договорът за създаване на фискален пакт съответства на Договорите за ЕС. Два дена по-късно ирландсият парламент ратифицира Договора за създаване на ЕСМ. Логиката е рационална – ако Съдът на ЕС обяви, че Договорът за създаване на ЕСМ противоречи на правото на Европейския съюз, то той ще отпадне.
Произнасянето на Люксембург по темата все още не е факт и се очаква с огромен интерес.
Как немският Конституционен съд се превърна в препъникамък на управлението на дълговата криза в Еврозоната.
Това бе темата, по която говори професорът от университета в Бохум д-р Аделхайд Пътлър. Тя обясни, че въпросният казус е рекордьор по брой на жалбоподатели в историята на германския конституционен съд – 12 хиляди, като 11 700 са били събрани от неправителствената организация „Повече демокрация”. Между жалбоподателите има депутати от цялата палитра мужду крайно ляво и крайно дясно.
За разлика от ирландците, които искат референдум, немците търсят повече гаранции и прозрачност, опарени от хроничната гръцка инфекция. А именно – народното събрание- Бундестага да има изчерпателна информация как се оперира със средствата в новосформираната институция ЕСМ и вноската на Германия да не надхвърля 190 милиарда Евро. Конституционият съд застана на тази позиция с решение от 12 септември 2012 г. (макар да има сериозни спорове дали това е в неговата компетентност).
В крайна сметка Германия успя и на 27 септември 2012 г. 25 държави-членки гарантираха с декларации тези изисквания.
Последиците от решението на немския КС от 12 септември,
г-жа Аделхайд Пътлър обобщи в следното: Не може да се влиза в международен съюз в който не е ясен механизмът за събиране и разходване на парите. И че Европейската централна банка не може да дава заеми на ЕСМ, както и не може да изкупува държавни облигационни акции.
Според нея този въпрос ще възбуди политически процеси и ще трябва да се произнесе Съда на ЕС в Люксембург.
Приказки за недоизяснената тояга и за горчивия морков на мерките
Разказаха Жан-Пол Кепен от Правната служба на Европейската комисия и Алберто де Грегорио Марино от Правната служба на Съвета на Европейския съюз.
Анализите им са предмет на отделна сериозна тема, която е все още обект на обсъждане и предстоящо прилагане в ЕС. Общото е, че всички приети и предстоящи мерки звучат все още доста нестандартно, но отчетливо като SOS за спасяване на демократичните ценности на Европейския съюз.
Акцентите: преминаване от наблюдение и външен контрол към единна финансова политика на ЕС; ЕС има нужда от Европейски министър на финансите; Демократичният контрол да се осъществява не от националните парламенти, а от Европейския парламент… и пр. и пр. Предизвикателства, сбъдването на които изисква първо отърсване от национални предразсъдъци и неибежни изменения в основополагащите закони на ЕС – Договорът за Европейски съюз и Договорът за функциониране на Европейския съюз.
В този еволюционен поход се очаква през декември т.г. Съвета на ЕС да излезе с решения по няколко възлови момента: Проект за бюджетен съюз – ЕС да има собствен бюджетен капацитет; Централната европейска банка да контролира всички банки; Демократичен контрол в държавите от еврозоната.
В заключение представляващият тоягата Жан-Пол Кепен бе оптимист: „Кризата може да бъде основата на един огромен скок напред!”.
Докато колегата му – с горчивия морков, Алберто де Грегорио Марино, не съвсем: „Трябва все по-задълбочаване сближаване на икономическото и политическото поведение. Всички бъдещи промени могат да се случат само с промяна на Договорите (б.а. ДЕС и ДФЕС). Но не виждам някой да иска това да се случи.”
Осмозата между ЕС и Съда в Страсбург е на ниво гордост и предразсъдъци.
За Хартата на фундаменталните права на гражданите в ЕС говори проф. Томас вон Данвиц – съдия в Съда в Люксембург.
Темата на пръв поглед изглежда несвързана с геоикономическия тон на конференцията. Но всъщност обикновеният гражданин с неговите пориви, способности и настроение е в основата на развитието на обществото.
„Хартата налага нововъведения на правния фон на ЕС и националните съдилища ще трябва да направят преход към новите правила”, посочи съдия Томас вон Данвиц и даде примери за това, че две години след появата й, вече има произнесени значими решения на Съда в Люксембург.
Той подчерта, че Хартата е естествено продължение на Европейската конвенция на правата на човека (ЕКПЧ), както и на традиционната национална идентичност и представи за човешко достоинство в отделните държави- членки.
Обхватът на защитените права от Хартата е такъв, че всяка ситуация в ЕС може да попадне в него. Но същевременно тя е неприложима за конкретен случай ако не е под общия дух на първичното и вторично право.
В смисъл, че чрез решенията на Съда на ЕС в Люксембург за приложимост на Хартата се дават задължителните правила за действие от страна на националните институции за защита на дадено човешко право, а не се решава конкретен житейски случай.
Докато в Съда в Страсбург се разглеждат конкретни житейски казуси и при установени нарушения на Конвенцията за защите правата на човека (ЕКПЧ) се осъждат държавите да заплащат обезщетение на пострадалите.
Лисабонският договор в сила от 1 януари 2010 г. предвижда присъединяването на ЕС към ЕКПЧ, но това до момента не се е случило. Усеща се напрежение дали Хартата с все по-широкия си обхват на европейското право ще се отрази на досегашния баланс, осигуряван с дейността на Съда в Страсбург в приложение на ЕКПЧ.
Проф. Данвиц смята, че една конкуренция между Съда в Страсбург и Съда на ЕС само би попречила на пълноценната защита на човешките права. И че е нужна осмоза между двете юрисдикции.
Д-р Атанас Семов – ръководител на магистърската програма по право на ЕС в Софийския университет, постави въпрос към лекторите от европейските институции, на какъв стадий е присъединяването на ЕС към ЕКПЧ.
Отговрът бе, че отношенията са сложни и процесът е много деликатен. Въпреки интензивните преговори и напредък в изготвяне на документите за присъединяване, имало една държава (не се посочи името й), която се противопоставяла на целия процес и така го стопирала.
