vergil 
За статута на съдиите:
„Съдиите трябва да бъдат по-добре несменяеми… Нравственият и умственият уровен на съдиите ще се повдигне полека-лека и несменяемостта им ще помогне за това… Аз съм на мнение да не се намаляват заплатите на съдиите , а да се увеличат, защото е в интерес на целия народ съдиите да бъдат по-добре платени и по-добре поставени”.
Относно необходимостта да се ограничи словоохотливостта на депутатите:
„ Ако мислите, че речта на един представител е толкова по-хубава, колкото е по-дълга, много се лъжете… Никой не е в състояние да слуша една и съща реч с часове … И имат право да ни укоряват хората, че ние седим и дрънкаме, а не вършим никаква работа”.
Относно увлеченията по идеологически и партизански пререкания в Народното събрание:
„ Взаимните обвинения си нямат място тук… Това е работа на историята: прави ли са били партиите, или не в своето управление…
Имате вестник, имате партия – пишете
и говорете там колкото искате… не ни отнемайте времето тук”.
По въпроса за класите и класовата борба:‘
„В политическо отношение … ще бъде най-голямо нещастие за България , когато всяка класа от народа ще се яви в Народното събрание да говори за своите класови интереси. Аз съм възпитан в друга школа, която не допуска това като нравствено политически принцип”.
За злините в националния политически живот:
„Ако има нещо, което разяжда политическия живот, то е партизанщината.
У нас са партизани от министъра до последния стражар…
Партизански не трябва да се управлява… управлението не трябва да бъде за едни майка, а за други мащеха”.
За недъзите в администрацията:
„ Малките заплати често водят към рушвет и карат чиновниците да работят без ентусиазъм. Най-страшното е да имаме чиновници, които работят без всякакво старание”.
Относно независимостта на външната ни политика:
„Външната ни политика не се черпи от Босфора… Желаем да бъдем в добри отношения, но ключът на нашата външна политика не се намира в Цариград, а в София!”.
За излизането от тежката финансова криза (б.ред. началото на 1901 г.), наследена от радославистките кабинети:
„… Ние трябва да съкратим бюджета… Народът е разорен, обран. Не трябва повече да бъде обиран!… Пред мен има бюрократически хаос, създаден през последните 15 години”.
Основна насока на политиката на премиера Петко Каравелов е била за съкращаване на държавните разходи и въвеждането на ново административно делене, при което окръзите и околиите се окрупняват, а
местното самоуправление в общините се засилва и насърчава.
„На мене се е паднало, когато дохождам начело на управлението, да взема голяма лопата и да рина чужди боклуци.
Тъй и сега, предлагам ви заем да се изплатят чужди дългове”.
Денят е 11 декември 1901 г., когато премиерът Каравелов иска от депутатите в Народното събрание да гласуват тежък заем за подем на опосканата ни държава от голямата френска банка „ La Banque de Paris et de Pays-Bas”.
Разногласията по повод заема довеждат до отхвърлянето му от Народното събрание – от 161 депутати 76 гласуват „за”, 79 са „против”, а 6 се въздържат.
Петко Каравелов приема това за блам и незабавно подава оставка на правителството.
Това е безпрецедентен случай (до момента в българската история) и е един от големите уроци по парламентаризъм. По този повод проф. Иван Георгиев пише за Петко Каравелов и неговото решение : „ Той имаше истинско схващане за парламентаризма, който не допуща , щото едно правителство, бламирано по един важен за него въпрос, да остане въпреки това на власт”.
Тежък морален удар за Каравелов са недостойното поведение на коалиционните партньори, и най-вече – предателството от някои от неговите политически приятели. Отговорът му на блюдолизките подкани да не подавал оставка е красноречив, държавнически и мъжкарски:
„На държавния мъж не е простено да върви към неизвестното”.
Здравето на Петко Каравелов се влошава, остава му една година живот, но той не спира да се вълнува от политическите събития .За упадъка на политическите нрави, той апелира за необходимост държавната администрация да бъде извадена от политиката:
„Дохожда се на власт с партия, но партизански не трябва да се управлява…
Цялото управление е сега партизанско в най-лош смисъл… И ако все тъй върви – ще развращаваме по-нататък народа… Не можем да упрекваме министрите, че ходели и говорели речи пред народа… Но буквално е престъпление чиновниците да агитират… Те получават пари от хазната да служат на всички , а не да служат само на правителството… Ако има нещо, което да укорявам то е отчаяното партизанство; считам, че то е реакционно и наместо да вървим политически напред, вървим назад”.
В друга реч пред депутатите заявява:
„ Аз зная, че откакто съществува България, с изборите е злоупотребявано…
Ние тук трябва да разговаряме как да морализираме българските избори… Доброто действие на правителството се отразява на доброто поведение на опозицията. Поведението на всички опозиции по света зависи от поведението на правителството. Това е обща аксиома… За опозицията или членовете на опозицията всякога има презумпция, че са правилно избрани във всички избори”.
Месец преди кончината си Каравелов споделя с приятеля и съратника си проф. Иван Георгиев идеята си за окрупняване на политическите партии:
„В България има повече партии, отколкото трябва. Това е причина за много злини.
Преди всичко способните лица са разпръснати. Всяка партия е заставена покрай няколко добри сили да прибере у себе си и негодници, а това пречи да се състави добър хомогенен кабинет. Освен това голямото число на партиите е причина те да прибягват към непочтени средства за борба помежду си, а с това се развращава народът и се вреди на държавните интереси. Предвид това, аз съм намислил да се състави от по-способните и и честни елементи на съществуващите партии една нова голяма партия”.
Не успява да го осъществи. Петко Каравелов умира месец по-късно на 24 януари 1903 г. и е пограбан до църквата Св. Седмочисленици в София, която по негова инициатива е превърната от Черната джамия в православен храм. Същата Черна джамия, която е била превърната в затвор след Освобождението и където Петко Каравелов и други либерали са били хвърлени и изтезавани от авторитарното управление на Стефан Стамболов…
PS. Макар и речено преди повече от век, това е малък наръчник за тефтерчетата с амбициите на съвременните ни кандидати да захапят политико-партийните дела. С подсказка, че „Няма ненаказано добро” !..
