В търсене на Барикадата на мъчениците

Мили Боже, моля те, прости на невъзпитаната ми душа, че започна да ми се повръща от мъченици!
Не че съм загубил безценния Ти дар с който ме създаде –  да съчувствам и без умисъл да помагам на слабите и унизени. Просто ми дойдоха в повечко последиците от неолибералните облъчвания на Лукавия върху хората с които общувам в ежедневието – без значение близки или случайни.  Имам усещането, че се движа в някакъв пантеон на мъчениците. Всички рeват, оплакват се и търсят виновника …, но никога в себе си. С безумна страст се хвърлят да търсят съмишленици да влезнат в бой с другите – „лошите“, които пък съответно се сбират  на борба с първите в ролята на „лошите“.  Настана ужасна боза в този сблъсък на лоши с лоши и на мъченици с мъченици. Същевременно членовете на враждуващите групировки често се преливат от едната страна в другата, а и се обединяват в търсене на виновника в трета, пета и прочие група. Та нали са мъченици.

Проблемът ми в мъченическата боза е,

че когато ме попитат „Как си“ отговарям в диапазона от „Нормално“ през „Добре“ до „Екстра“.  Последният вариант на отговора умишлено започвам да отбягвам, защото направо влудява мъчениците от всички съществуващи групировки:

• А значи списанието върви!?
• Да.
• И изкарваш хубави кинти, щом не се вълнуваш от нашите актуални проблеми.
• От шест месеца няма финансиране – не крия истината.
• И за какво го правиш? – цъкат учудено мъчениците.
• Заради блясъка в очите на любимото ми момиче и оценката на хората, които не допускат да изпаднат в състояние на ГНОМ – грозни, недоволни и особено мнителни.

Мъчениците изпадат в истерия. Както се бият, псуват и прегръщат в многострадалния си пантеон, застават единни – като юмрук – срещу ми. А на мен започва да ми се гади от овчата им свирепост. Обичам ги, но не мога искрено да им съчувствам. Те пък ме зачеркват от менюто си за социални контакти и ме заместват с първия подходящ гневен мърморко в „правилната посока“.

Сценарият не е от вчера.

Още в соцтоталитарното ни общество витаеше, но тогава повечето около мен бяха ХЕЛП – хубави, елегантни и леко перверзни. Давахме си душата за допир до музиката на великите рокаджии, любехме се „исторически“ – мъж с жена – по косми – на тавани и в мазета. А и територията на най-волния купон бе перманентно в моята стая на ул. Гогол № 5. Случваше се влюбено момиче или цяла компания да ме отхвърлят с „деликатното“: „Много съжалявам, но ти не си от нашите.“ . Оставям за друг път темата за душевните ми „оргазми“ със дейците на строителството на комунизма в казармата и университета поради обстоятелството, че прадядо ми бил адютант на цар Фердинанд. Бяхме щастливи, бариерите свирепи, но живеехме под импулса – както ми го формулира много години по-късно големия български съдия и художник Иван Филчев: „Страдам, но съм доволен, че страдам“. Докато шеташ из живота с това философско наметало е невъзможно да станеш мъченик. За съжаление – в името на материалното благосъстояние – мнозина го захвърлиха и започнаха да се „кланят“ в пантеона на мъчениците. За първи път ми се доповръща от тях на първия митинг на „майсторите на демократичния преход“ от ултимативния призив „Кой не скача е червен“. Изпсувах и си тръгнах,  обсипан от закани на зомбираните мъченици. Това, че не ме пребиха с камъни дължа на обстоятелството, че на повечето още стърчаха от джоба партийните книжки на членове на БКП. Но лустрацията ми отпочна…, а душата ми все не ще да се възпита.

Грешен ли съм Господи!?
Реших че, за да открия отговорът трябва  да Ти се изповядам. По правилата потърсих свещеник за посредник, който моментално ми отказа, когато чу резюмето на проблема ми – гадене от мъченици. Това сякаш отключи низ от събития, насочващи към

ключа от бараката на терзанията ми.

Преди работа за нощна смяна се отбих да занеса продукти на възрастната ми доведена роднина – тъща ми. Заварих я с гостенка –  бивша колежка, която е „доста по-млада“ – според представите на тъща ми, па макар и на 77-78 години. Отбелязвам го условно, защото моята роднина е на 88 години. Тихичко и кротко си хортуваха за драма как две лъвчета били родени в България, а пък по не знам си какви правила трябвало да ги „депортират“. Абстрахирах се от диалога им, докато по едно време „младата“ дама леко приповдигна: „Моля те, да не говорим за политика, защото знам, че ти си привърженичка на старото време, а аз съм от другата страна на барикадата“. „Старата“ моментално контрира: „Да, ама вестниците непрекъснато публикуват снимки как Бойко Борисов седи зад гърба на Тодор Живков“. Обстановката се понажежи: „Ама дават и как стои зад гърба на Царя!?“. И нещо ми прещрака: „О жени-мъдреци, моля, кажете на изгубената ми душа

къде се намира тази барикада, та да мога най-сетне и аз да се ориентирам от коя страна да застана!“.

Въпросът ми ги стресна и двете дами замлъкнаха с паднали ченета. Но не за дълго. Изведнъж се втурнаха през глава да обясняват на коя кой политически режим какви страдания бил причинил. Състезанието им бе на път да се превърне в скандал. Намесих се да го пресекна:“Стига, ясно! И двете сте мъченици!“.  Но искреността ми продължи: „Писна ми от мъченици, повръща ми се…“.  „Младата“ ме изгледа лошо, но замълча, а „старата“ се изока: „Така е защото си невъзпитан!“. Бях изненадан от точно такова определение и поисках по-конкретни мотиви. Обяснението направо ме втрещи. Започна се от това, че от малък съм бил „ашлак“ и хулиган. Колко работи съм бил сменил, наместо да съм започнел отначало по специалността и тихичко и покорно да си кретам до пенсия. Как познатите ми били престанали да общуват с мен. Как на среща на класа ни преди 20 години съм се бил сбил (източникът на информация била покойната ми майка)!?!И не на последно място – нямал съм право да критикувам изявите на представители на „третия пол“. Доскорошният й опонент – „младата“ одобрително кимаше. В този безумно зомбиран епизод осъзнах, че

който издига барикадите, той поръчва музиката.

Пожелах им безсмъртие и тръгнах за работа. В трамвая се качи възрастна дама с огромна торба в едната ръка и разюздено внуче в другата, което се държеше като феодал с пътниците, а с баба си като с шерп. Умишлено не споменавам осезанието си за пола на детето, за да не бъда обвинен, че съм попречил на формирането му от неолибералните магьосници. Когато тръгнаха да слизат взех тежката торба на дамата и й подадох ръка. Жената безмълвно ми благодари с кимване и усмивка. Потеглих в моята посока и чух кресливото внуче: „Бабо, тоя защо ти подаде ръка?! Искаше да ни открадне чантата ли?“. Дамата кротко отговори: „Попитай баща ти!“.

Пристигайки на работното място се сблъсках с поредната мъченическа вълна. Един се намръзнал на лов. Втори дал на детето 20 лева за кино, а той бил ходил за 20 стотинки. Трети се сгачосал с готина мадама, но на сутринта като похвалила колко е хубава къщата му, моментално заподозрял, че иска да му я отмъкне и я изгонил. На друг „гадните горски“ му съставили акт, че незаконно реже дърва… И пр. и пр. Като изключим „мизерните заплати“ и „няма такава държава“ , колективният акцент на мъченическите терзания витаеше около актуалната тема за „третия пол“, но в брутално-първичен план – ползата и вредата от педерастите и лесбийките. И аха да се сглобят лагери на спора, ги попитах: „ Хора, защо неолибералите през Първата световна война са хвърлили такъв огромен ресурс да прекарат от Европа психопата Ленин през стотици километри фронт с милиони избити,включително и с химическо оръжие, в Русия, та да оглави метежът срещу монархията– пардон Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР)?“.  Ни вопъл, ни стон. Говорех си явно сам: „ Защото наскоро император Николай е отменил крепостничеството в империята, хората са го обичали и при нормални условия със силната си православна вяра Русия е била на път да стане най-демократичната държава и най-мощната икономика в света.“. Неколцина проявиха интерес, но масата напря към елементарното търсене на виновник за мъченичеството им във всевъзможните вариации на битовизма.
През цялата нощ на дежурството се опитвах да бъда повечето време сам. Да търся  отговор за пръкването на невъзпитаната ми душа. Спомних си как преди време в обекта намерих на  едно запуснато място табелка със стих на английски – надраскан с флумастер,  от песен  на рок легендата Кърт Кубейн – покойният фронтмен на „Нирвана“. Оставих я при колегите, а един от шефовете ни ме извика да му преведа какво пишело, че не знаел английски и да не би да е някаква терористична заплаха. На прима виста стихът звучи: Ако някой ден се събудиш и не видиш слънцето, означава че или си умрял, или че ти си слънцето. Началникът ми се успокои и се изсмя: „Глупости! Означава, че съм се напил в мазето и съм заспал“.  В този ред на началнически промисъл се замислих какво съм, къде съм, щом всеки път когато се събудя не успявам да видя барикадата на мъчениците!?

Утринна надежда дебне отвсякъде.

Призори – на път към дома, в махленската градинка срещнах Пол. Официалното му/й име е Полина и е председател на Областната организация на третия пол. Съкварталците нямат отрицателно отношение към него/нея за това, че се определя за мъжкар. Ходи с провиснали дънки, тишърти с портрети на известни лесбийки,с прическа на редови футболист, пиърсинги и татуировки – както си е редно и говори като екшънгерой с пискливо-дрезгав глас. Хората от квартала го/я възприемаха като атракция – цветно петно на пейзажа. Докато не доби популярност с рейтинговата си идея сутрешното предаване по БНТ „Денят започва с култура“ да бъде заменено с „Алманах на третия пол“. Стана медийна звезда. Всички се надпреварваха с новината, че напук на родното ни законодателство Пол ще сключи църковен брак с любимата си Мариана. И като демонстрация на моралните си ценности ще консумират брака едва след венчавката. Мястото на тайнството остана в тайна, но както тръбяха медиите трябва да се е случило вчера. И изведнъж след първата брачна нощ срещам младоженеца призори на пейка мрачно да пуши и нервно да отпива бира от кен с марката на основния спонсор на организацията. Необичайното, което ми направи впечатление е, че Железният пичонг (както му викат из махалата) рони сълзи. В този момент видимо разтревожена се появи и майка му – известен столичен адвокат:

• Пол, кво ти става ма!

Всичко мачовско у Пол изчезна и с тенор на „Многострадална Геновева“ прописка:

• Мамо, станах педераст!!!
• Абсурд! Толкова бяхте щастливи снощи след тържеството като понесе Мари към спалнята на мезонета, който с татко ти ти подарихме за сватбата?
• Мариана се оказа травестит – Марио. – още по-горко захлипа Железният пичонг.
• Е какво, нали сте си от клуба!?
• Направихме това, което съм виждала през ключалката да правите с татко.
• Ах тази мръсница, мръсник ли… и аз не знам… Мариана, Марио. Излъгал те е, че мигрена се лекува със секс в носа – една седмица в лявата, една седмица в дясната ноздра…
• Не бе мамоооо… От по –рано!
• Ааа, онова, че аналният секс бил ваксина срещу лаймска болест – подсмихна се дяволито опитната юристка.
• Още по-рано бе! Когато извършихте най-лошия грях на Адам и Ева, заради който Господ ги е изгонил от Рая – изхлипа Пол.

Започна да ухае на жена. За секунди пиещият безразличен мачо Пол се преобрази в момичето Полина. Майка му/й се беше замислила като пред пледоария пред брачен съд:

• Това е невъзможно да си го видяла! Съгрешихме на няколко пъти с татко ти само преди да те заченем в интерес на наследството над имотите!
• Ами ако съм бременен….

Въздъхнах с облекчение. Като нарочен за „ашлак“ си купих бира, отпих и продължих с молитва към дома:
Мили Боже, благодаря ти, че те има! Моля Те, не позволявай да възпитат душата ми и никога да не намеря Барикадата на мъчениците!!! … Искрено вярвам, че  Пол ще  роди и ще  се спаси…

Петър Бучков