vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Aвторът
Публикувана на: 25-09-2012 г.
Георги Мангинов от 16 години е журналист в родния си град Сливен.
Завършил е английска гимназия, а след това разузнавателния профил на Великотърновското военно училище с гражданска специалност турска филология. Две години е командир на група парашутисти, а след съкращенията в армията взема диплома за журналист в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е кореспондент на вестниците „Дума“ и „Монитор“ и програмен директор на местната телевизия. Сега е кореспондент на вестник „Стандарт“ и общински съветник. Георги Мангинов е единственият български журналист, поканен на церемонията по встъпване в длъжност на американския президент Барак Обама.
Как от офицер разузнавач се превърнахте в журналист?
Да пиша за хората ми беше детска мечта, но първоначално надделя семейната традиция – баща ми 30 години е бил офицер в армията. Сега съм доволен, че работя нещото, което ме кара да се чувствам пълноценен. Аз съм от малкото щастливци, чието хоби и професия съвпадат. Денонощно съм в новините. Обичам кратките, но силни коментари. Правя ги с много чувство, което не винаги ми носи само положителни емоции. Но колкото повече работя, толкова ми е по-добре. За пръв път го усетих, когато през 2000 година оглавих сливенския клон на тогавашната „Юниън телевижън“. Предаванията ни имаха много голям обществен отзвук. Хората ги очакваха всяка вечер и на другия ден говориха за тях. Превърнахме се в институция в града и по идея на писателя Атанас Славов се роди „Гражданско обединение за спасение на Сливен“. За съжаление след като „Юниън телевижън“ беше продадена, се превърна в една от тривиалните „беззъби“ кабеларки.
Сливен се смяташе за „червена крепост”!
Да, но се оказа, че алтернатива има, и през 2003 година хората усетиха новото и много различното, което им предложи Йордан Лечков. Той разчупи политическия модел и в много отношения се оказа пионер. Пръв заговори за децентрализацията на общините и че държавните монополи трябва да преминат към тях. Пръв обяви, че кметът трябва да има подчинени полицаи. Нещо, което вече реално се планира от новата власт в държавата. Че най-висшите съдия и прокурор в една област трябва да се избират от населението й. Идеите му в началото звучаха революционно, но идва момент, когато властта се убеждава, че те водят към по-добро. И иронията се заменя с прагматизъм.
Съвместими ли са журналистическата професия и общинското съветничество?
Много е трудно. Ако някой казва обратното, той със сигурност е свършил с професията на журналист. Признавам, че доста поразмислих преди да приема предложението да вляза в общинския съвет. И до ден днешен се измъчвам и терзая, когато има щекотлив проблем, от който мога да направя журналистически „удар“, а аз трябва да спазвам партийната дисциплина в групата… Винаги първо гледам на проблема като журналист и след това като общинар, което ме отличава от колегите съветници в местния парламент. Ситуациите понякога са деликатни. Но аз съм на принципа, че тактът и добрата организация са основни във всяка човешка дейност, включително и в журналистиката, и това ми помага. Мисля, че всеки политически орган има нужда от граждански привкус и това е моята роля.
Вие сте общински съветник от ГЕРБ. Съвместими ли са партийност и журналистика?
Да, аз съм от групата на ГЕРБ, но без да съм член на партията. В моята журналистическа дейност имам любима аксиома, че „въпросите са по-важни от отговорите“. Спазвайки този принцип, човек може да отстоява позиции в каквито и ситуации да попадне. Сега, след като се смени властта, голяма част от т.нар. национални водещи журналисти изпаднаха в конфузни ситуации. Стават смешни с техните лупинги да се правят на рупори на новата тенденция и да вадят кирливите ризи на тези, които си отидоха. Това е цинично и тъжно, защото същите тези журналисти прикриваха с мълчанието си и с удобните си въпроси властта през последните четири години. В този смисъл още като видя или чуя въпросите в дадено интервю, понякога загубвам интерес и не ми трябват отговорите.
Остава си в пълна сила маниерът да се вади нож на умряло куче?
Това е някакъв наш балкански синдром. В английския има един израз от 19-ти век „Да се балканизира проблемът”. Ако искаш някой проблем да се затлачи и да не се реши -просто го балканизираш. Ние сме майстори да забатачваме проблеми, като избягваме остротата и точността в изказа. Това води до липса на конкретика, а пък конкретиката дава крайния резултат. И това важи за всички сфери. Например как изведнъж сега от прокуратурата се разбързаха и видяха, че има много неща около бившата власт. Та нали уж тази прокуратура е независима и досега никой не й пречеше да си върши работата.
Какво става с журналистиката в провинцията?
Умира. Макар и бавно, но умира. Има много силни колеги, но голяма част от водещите медии буквално са ги забравили. В провинцията днес много по-трудно се прави журналистика. В София има голям избор сред десетките медии. В провинцията много по-директно и безцеремонно се посяга върху свободата на словото, най-вече – икономически. Забелязвам и още нещо, което е особено тревожно. За натиск върху журналистите се използват вратички в наказателния кодекс. Все по-често срещу водещи журналисти в провинцията се образуват наказателни дела за клевета с граждански искове за огромни суми. Което си е на практика посегателство върху свободата на словото. Защото как се чувстват останалите колеги, чиито заплати не са от най-високите в страната, щом някой, който кара джип за 100 000 лева, поиска 100 000 лева от най-известния им колега в града? И то за изразено мнение в коментар, което е практика в Европейския съюз… Как останалите журналисти в града и региона ще бъдат спокойни и свободни в своя изказ? Тук не е важен изходът от едно или друго дело. По-важна е тенденцията да се посяга върху свободното слово, всявайки страх сред пишещите братя. Това води до възраждането на една автоцензура, за която бяхме забравили. Крайните последици на този процес могат да бъдат пагубни за българската демокрация.
Разговарял съм с ваши колеги от други градове и усещам у тях сериозен страх от определени местни „свещени крави”. Дори при поръчка от софийския им работодател, те не пишат, или пък го правят предпазливо! Най-малкото защото могат да загубят източниците си на информация…
А без тях журналистът е „мъртъв”. Тук искам да кажа добри думи за „Стандарт”, където се чувствам свободен. Публикувал съм много остри статии за корупцията в различни сфери, и то за хора с огромна власт. И съм усещал подкрепата на колегите от редакцията. Така се чувствам свободен и защитен. Но познавам колеги, които са изоставени от „шапките“. Тогава става много страшно за кореспондента в провинцията, където властта е „оплетена“ и той става безпомощен.
Имате ли идеи и предложения за преодоляване на тези проблеми и към кого трябва да бъдат адресирани?
Мисля, че като гилдия на национално ниво не сме солидарни. Съюзът на журналистите ми е известен с голямата активност да се вземат карти за почивка в хубавите му бази. Нужна е реална защита на хората, които си изкарват хляба с перо, пред микрофон или камера. Каква помощ се осигурява на журналисти от посегателствата на местни гаулайтери? Наказателното законодателство по отношение на журналистите е по-близо до съветското, отколкото до европейската практика. Кой тук трябва да има водеща роля за промяна? Крайно време е, когато се раздават наградите за журналистика, тези, които ги дават, да се сетят, че има и кореспонденти, които трябва да бъдат в отделна категория, и да усетят, че техният труд е оценен.
Спецификата, ритъмът на работата ви е друг.
Кореспонденството си е занаят. Един добър кореспондент се изгражда с години. Той е като джипито, личния лекар, трябва да разбира от всичко. Аз например работя за два региона – Сливен и Ямбол. Това означава от Котел до турската граница при митница „Лесово”. Навсякъде трябва да имам достатъчно контакти и хора, на които да се доверя. Във всички сфери на живота. В редакциите на ежедневниците имат поне по ден почивка в седмицата. За кореспондента това е химера. Нещо повече! При ползване на годишен отпуск намираш свой колега, който да те замести. И се молиш да няма извънредно събитие, което да ти прекрати почивката. Малко са националните издания в България, които разбират, че инвестицията в качествени кореспонденти със сигурност се връща. Добрите кореспонденти означават медията да претендира, че вижда България като цяло, а не парчета от нея!. Аз имам любими теми – военните, корупцията и политиката. Наскоро разбрах, че съм авторът с най-много публикации за американските бази в България. Заради статиите си, свързани с корупцията в армията, си „спечелих“ неприятели по върховете на родния генералитет, но пък получих признание от десетки бивши и настоящи офицери.
Бяхте единственият български журналист, поканен на церемонията по встъпване в длъжност на новия американски президент Барак Обама. Как се случи?
Поканата получих от Държавния департамент на САЩ чрез американското посолство у нас. Може би причината е, че пиша много за базите, за съвместните учения, за ежедневието на натовския войник. Или че съм член на Асоциацията на завършилите колежа по отбрана на НАТО в Рим, която свърши огромна работа в района на Сливен и Ямбол по преодоляване на страховете у хората от американските военни бази, умишлено втълпявани с течение на години от БСП и Атака. Много съм горд, че имах шанс да стана съпричастен на този исторически момент в продължение на повече от месец през януари и февруари т.г. Бяхме 22-ма души предимно журналисти и политици от всички континенти и буквално следяхме всяка стъпка на Барак Обама. Невероятно изживяване. По цяла нощ бях пред телевизора, четях цялата преса, а през деня въпреки страхотните студове във Вашингтон, които стигнаха до минус 25 градуса, ние бяхме максимално близко до историческото събитие.
Какъв е резултатът за вас от това посещение в професионален план?
Смея да твърдя, че вече имам приятели журналисти на всеки континент. Непрекъснато си кореспондираме и това е много полезно за работата ми. Никога няма да забравя вълнението във Вашингтон по време на инаугурацията на Обама. Усмихнатите лица на хората, които се прегръщаха по улиците.
Но не мога да премълча това, с което се сблъсках при завръщането си – невероятната завист и злоба. Не знам дали те царуват само в провинцията или в цялата страна. Царят каза да си сменим чипа и това е едно от малкото неща, за които мисля, че е прав. Въпреки че пък смяната на неговия чип протече по доста циничен сценарий.
Завършил е английска гимназия, а след това разузнавателния профил на Великотърновското военно училище с гражданска специалност турска филология. Две години е командир на група парашутисти, а след съкращенията в армията взема диплома за журналист в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е кореспондент на вестниците „Дума“ и „Монитор“ и програмен директор на местната телевизия. Сега е кореспондент на вестник „Стандарт“ и общински съветник. Георги Мангинов е единственият български журналист, поканен на церемонията по встъпване в длъжност на американския президент Барак Обама.
Как от офицер разузнавач се превърнахте в журналист?
Да пиша за хората ми беше детска мечта, но първоначално надделя семейната традиция – баща ми 30 години е бил офицер в армията. Сега съм доволен, че работя нещото, което ме кара да се чувствам пълноценен. Аз съм от малкото щастливци, чието хоби и професия съвпадат. Денонощно съм в новините. Обичам кратките, но силни коментари. Правя ги с много чувство, което не винаги ми носи само положителни емоции. Но колкото повече работя, толкова ми е по-добре. За пръв път го усетих, когато през 2000 година оглавих сливенския клон на тогавашната „Юниън телевижън“. Предаванията ни имаха много голям обществен отзвук. Хората ги очакваха всяка вечер и на другия ден говориха за тях. Превърнахме се в институция в града и по идея на писателя Атанас Славов се роди „Гражданско обединение за спасение на Сливен“. За съжаление след като „Юниън телевижън“ беше продадена, се превърна в една от тривиалните „беззъби“ кабеларки.
Сливен се смяташе за „червена крепост”!
Да, но се оказа, че алтернатива има, и през 2003 година хората усетиха новото и много различното, което им предложи Йордан Лечков. Той разчупи политическия модел и в много отношения се оказа пионер. Пръв заговори за децентрализацията на общините и че държавните монополи трябва да преминат към тях. Пръв обяви, че кметът трябва да има подчинени полицаи. Нещо, което вече реално се планира от новата власт в държавата. Че най-висшите съдия и прокурор в една област трябва да се избират от населението й. Идеите му в началото звучаха революционно, но идва момент, когато властта се убеждава, че те водят към по-добро. И иронията се заменя с прагматизъм.
Съвместими ли са журналистическата професия и общинското съветничество?
Много е трудно. Ако някой казва обратното, той със сигурност е свършил с професията на журналист. Признавам, че доста поразмислих преди да приема предложението да вляза в общинския съвет. И до ден днешен се измъчвам и терзая, когато има щекотлив проблем, от който мога да направя журналистически „удар“, а аз трябва да спазвам партийната дисциплина в групата… Винаги първо гледам на проблема като журналист и след това като общинар, което ме отличава от колегите съветници в местния парламент. Ситуациите понякога са деликатни. Но аз съм на принципа, че тактът и добрата организация са основни във всяка човешка дейност, включително и в журналистиката, и това ми помага. Мисля, че всеки политически орган има нужда от граждански привкус и това е моята роля.
Вие сте общински съветник от ГЕРБ. Съвместими ли са партийност и журналистика?
Да, аз съм от групата на ГЕРБ, но без да съм член на партията. В моята журналистическа дейност имам любима аксиома, че „въпросите са по-важни от отговорите“. Спазвайки този принцип, човек може да отстоява позиции в каквито и ситуации да попадне. Сега, след като се смени властта, голяма част от т.нар. национални водещи журналисти изпаднаха в конфузни ситуации. Стават смешни с техните лупинги да се правят на рупори на новата тенденция и да вадят кирливите ризи на тези, които си отидоха. Това е цинично и тъжно, защото същите тези журналисти прикриваха с мълчанието си и с удобните си въпроси властта през последните четири години. В този смисъл още като видя или чуя въпросите в дадено интервю, понякога загубвам интерес и не ми трябват отговорите.
Остава си в пълна сила маниерът да се вади нож на умряло куче?
Това е някакъв наш балкански синдром. В английския има един израз от 19-ти век „Да се балканизира проблемът”. Ако искаш някой проблем да се затлачи и да не се реши -просто го балканизираш. Ние сме майстори да забатачваме проблеми, като избягваме остротата и точността в изказа. Това води до липса на конкретика, а пък конкретиката дава крайния резултат. И това важи за всички сфери. Например как изведнъж сега от прокуратурата се разбързаха и видяха, че има много неща около бившата власт. Та нали уж тази прокуратура е независима и досега никой не й пречеше да си върши работата.
Какво става с журналистиката в провинцията?
Умира. Макар и бавно, но умира. Има много силни колеги, но голяма част от водещите медии буквално са ги забравили. В провинцията днес много по-трудно се прави журналистика. В София има голям избор сред десетките медии. В провинцията много по-директно и безцеремонно се посяга върху свободата на словото, най-вече – икономически. Забелязвам и още нещо, което е особено тревожно. За натиск върху журналистите се използват вратички в наказателния кодекс. Все по-често срещу водещи журналисти в провинцията се образуват наказателни дела за клевета с граждански искове за огромни суми. Което си е на практика посегателство върху свободата на словото. Защото как се чувстват останалите колеги, чиито заплати не са от най-високите в страната, щом някой, който кара джип за 100 000 лева, поиска 100 000 лева от най-известния им колега в града? И то за изразено мнение в коментар, което е практика в Европейския съюз… Как останалите журналисти в града и региона ще бъдат спокойни и свободни в своя изказ? Тук не е важен изходът от едно или друго дело. По-важна е тенденцията да се посяга върху свободното слово, всявайки страх сред пишещите братя. Това води до възраждането на една автоцензура, за която бяхме забравили. Крайните последици на този процес могат да бъдат пагубни за българската демокрация.
Разговарял съм с ваши колеги от други градове и усещам у тях сериозен страх от определени местни „свещени крави”. Дори при поръчка от софийския им работодател, те не пишат, или пък го правят предпазливо! Най-малкото защото могат да загубят източниците си на информация…
А без тях журналистът е „мъртъв”. Тук искам да кажа добри думи за „Стандарт”, където се чувствам свободен. Публикувал съм много остри статии за корупцията в различни сфери, и то за хора с огромна власт. И съм усещал подкрепата на колегите от редакцията. Така се чувствам свободен и защитен. Но познавам колеги, които са изоставени от „шапките“. Тогава става много страшно за кореспондента в провинцията, където властта е „оплетена“ и той става безпомощен.
Имате ли идеи и предложения за преодоляване на тези проблеми и към кого трябва да бъдат адресирани?
Мисля, че като гилдия на национално ниво не сме солидарни. Съюзът на журналистите ми е известен с голямата активност да се вземат карти за почивка в хубавите му бази. Нужна е реална защита на хората, които си изкарват хляба с перо, пред микрофон или камера. Каква помощ се осигурява на журналисти от посегателствата на местни гаулайтери? Наказателното законодателство по отношение на журналистите е по-близо до съветското, отколкото до европейската практика. Кой тук трябва да има водеща роля за промяна? Крайно време е, когато се раздават наградите за журналистика, тези, които ги дават, да се сетят, че има и кореспонденти, които трябва да бъдат в отделна категория, и да усетят, че техният труд е оценен.
Спецификата, ритъмът на работата ви е друг.
Кореспонденството си е занаят. Един добър кореспондент се изгражда с години. Той е като джипито, личния лекар, трябва да разбира от всичко. Аз например работя за два региона – Сливен и Ямбол. Това означава от Котел до турската граница при митница „Лесово”. Навсякъде трябва да имам достатъчно контакти и хора, на които да се доверя. Във всички сфери на живота. В редакциите на ежедневниците имат поне по ден почивка в седмицата. За кореспондента това е химера. Нещо повече! При ползване на годишен отпуск намираш свой колега, който да те замести. И се молиш да няма извънредно събитие, което да ти прекрати почивката. Малко са националните издания в България, които разбират, че инвестицията в качествени кореспонденти със сигурност се връща. Добрите кореспонденти означават медията да претендира, че вижда България като цяло, а не парчета от нея!. Аз имам любими теми – военните, корупцията и политиката. Наскоро разбрах, че съм авторът с най-много публикации за американските бази в България. Заради статиите си, свързани с корупцията в армията, си „спечелих“ неприятели по върховете на родния генералитет, но пък получих признание от десетки бивши и настоящи офицери.
Бяхте единственият български журналист, поканен на церемонията по встъпване в длъжност на новия американски президент Барак Обама. Как се случи?
Поканата получих от Държавния департамент на САЩ чрез американското посолство у нас. Може би причината е, че пиша много за базите, за съвместните учения, за ежедневието на натовския войник. Или че съм член на Асоциацията на завършилите колежа по отбрана на НАТО в Рим, която свърши огромна работа в района на Сливен и Ямбол по преодоляване на страховете у хората от американските военни бази, умишлено втълпявани с течение на години от БСП и Атака. Много съм горд, че имах шанс да стана съпричастен на този исторически момент в продължение на повече от месец през януари и февруари т.г. Бяхме 22-ма души предимно журналисти и политици от всички континенти и буквално следяхме всяка стъпка на Барак Обама. Невероятно изживяване. По цяла нощ бях пред телевизора, четях цялата преса, а през деня въпреки страхотните студове във Вашингтон, които стигнаха до минус 25 градуса, ние бяхме максимално близко до историческото събитие.
Какъв е резултатът за вас от това посещение в професионален план?
Смея да твърдя, че вече имам приятели журналисти на всеки континент. Непрекъснато си кореспондираме и това е много полезно за работата ми. Никога няма да забравя вълнението във Вашингтон по време на инаугурацията на Обама. Усмихнатите лица на хората, които се прегръщаха по улиците.
Но не мога да премълча това, с което се сблъсках при завръщането си – невероятната завист и злоба. Не знам дали те царуват само в провинцията или в цялата страна. Царят каза да си сменим чипа и това е едно от малкото неща, за които мисля, че е прав. Въпреки че пък смяната на неговия чип протече по доста циничен сценарий.
