Космическият пощаджия с папийонката
Снощи гледах някакъв разговор по телевизията, на който се шегуваха с папийонката на Георги Лозанов, и той взе, че я свали, защото всичко било някак на майтап и нямало защо тази папийонка да го отделя от останалите. Беше лек, шеговит разговор!
Папийонката, разбира се, е знак. Тя казва нещо на другите. Но той това рече: че повече нямало защо да го отделят от другите заради папийонката.
Какво ни казва това, което рече Лозанов?
Ако е бил искрен, казва ни, че остарява. Или по-скоро, че започва да се уморява от себе си. Папийонката му винаги го е отделяла от другите наистина. Но той я носеше с меката си, неагресивна усмивка. Беше част от нас – които обичаме книгите, културата, телевизията, столичната грамотност, на която беше готов да даде едно рамо да се придвижи напред, колкото може. Т.е. съзнаваше и искаше да си е част от тези, които се стремят да тласнат напред нашия тук сегашен интелектуален живот.
Но откъде иде той и накъде иска да го задвижи? Знае ли точно? Добронамерен – „да!“, но да знае накъде отиват усилията му и до какво ще доведат – „не!“ С него вървят орляци от културни българи с добри намерения, но в абсолютно неведение накъде са се запътили и докъде ще докарат нещата. Неговата и тяхната истина за пътя напред не е окончателно формулирана. И не може да бъде. И той е с всички, но съзнава, че е различен от тях. По-цивилизован, по-широко скроен, по-добре облечен, по-приятно подстриган, по-култивиран. Целта им е една обща цел – дай Боже! – но тълпата, с която се движи, в момента е недифиренцируема.
Така че той е с всички. Приет от всички (добре или зле – все то). И едновременно различен!
И сега е започнал да се уморява от себе си. Забравя, че е друг, струва му се, че вече няма значение… че е било тийнейджърска шега. И оттам идва вчерашният хиатус на започващото да бледнее раздвоение?
Той! Носителят на мегапосланието на това точно негово бухнало бяло къдричище, припряната реч, магнетичния чар, добронамереността, дистанцираността и неангажираността с каквито и да е българщини, е загубил охотата да бъде различен от останалите! Не смята, че е важно да бъде себе си. Е? И тогава какво е посланието, което носи, и от къде за къде? Ни той, ни който и да е друг знае всъщност. И какво от това, че не знае какво е? Той е само космическият пощаджия, който носи писмото, без да го чете, пременен в пощаджийската си униформа с папийонката.
Като кажеш „Аз съм еднакъв с всички вас“, значи, че си се отказал да бъдеш един от всичките различни носители на Посланието. Колкото и да нямаш представа какво е то, защото се простира единствено в параметрите на Всемирното съзнание, от което вероятно никога няма да имаш хабер.
Добре е да си наясно дали си готов да се цамбурнеш в тарапаната!
Христо Ботев, 1874 г., Браила
Длъжностите на писателите и журналистите
Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата.
Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане „благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тези три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити.
А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтапотът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш-паша и Нютона не съществува никакво различие.
И така – купете си пера и мастило и захванете своите занятия колкото се може по-скоро, защото днешното развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това.
Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, изпсувайте го с хамалски изражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал съвестта си и перото си на японците, на абисинците – това е все едно – и помолете публиката да го не слуша и да не приема думите му за факти.
Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно – вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „захарчица“, „халвица“, „високоблагородие“ и пр…
Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец!
Ако направите подобно престъпление, работата ви е спукана.
Чорбаджиите не обичат ония писатели, които слагат иманата им на един ред със сиромасите. Вардете се!….
След мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете на готово, свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания.