vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Ивайло Стоянов
Публикувана на: 19-07-2013 г.
Докато обществото ни тръпне дали с примитивни методи – изгребване на ръка на кал и скална маса, ще може да спасим затрупаните двама миньори в запуснатата въгледобивна мина край с. Орановци, Съдът на Европейския съюз постанови, че българското законодателство в областта на приспадане на ДДС (за разходи със социален елемент) не съответства на европейското. Общото е повече от случайно!
Решението на евромагистратите в Люксембург от 18 юли 2013 г. е по повод отказът на българската приходна администрация да възстанови ДДС върху безвъзмездни разходи, направени за работниците в топлоелектрическата централа ТЕЦ Марица Изток 1. А въпросният ТЕЦ (макар и наричан „американски”) осъществява производството си с въглища. Същата суровина, за добива на която, се налага да се борим за живота на двама наши сънародници!
Същевременно за „енергийната криза”, която вдигна хората на протест от февруари, се наслушахме на всевъзможни „обяснения”, че електроенергията ни била в излишък, което пък водело до намаляване на мощностите (особено в ТЕЦ-овете), а от там до сриване на „заинтересоваността” към въгледобива. Простотия до шия!!! А реалитито е, че цената на тока стана непоносима за стандарта на нормалния български гражданин, миньори загиват в мирно време… та до решението на Съда в Люксембург…
Конкретният казус намирисва на „преместване на парите от единия джоб в другия”.
Но такава е, уви, наложената практика в света на глобализма в икономиката!?
Така нареченият ни „американски” ТЕЦ Марица Изток 1 се експлоатира от фирмата ЕЙ И ЕС която, макар и разположена на територията на Община Гълъбово, се намира извън пределите на населеното място на тази община.
Това обстоятелство, според ЕЙ И ЕС, е причина дружеството да няма собствен персонал за експлоатация на централата. Което пък налагало да си наема работници и служители по договор за предоставяне на персонал, сключен с дружеството „ЕЙ И ЕС – МАРИЦА ИЗТОК I СЪРВИСИЗ“ ЕООД (ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ).
„Ароматът” на глобализацията е повече от осезаем, но към сметките на партньорите, които звучат много социално:
„По силата на договора между ЕЙ И ЕС и ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ първото дружество заплаща на второто възнаграждение за услугата по предоставяне на персонал. Това възнаграждение включва заплатите и социалните осигуровки на работниците. За лицата живущи в населени места, които не се обслужват от обществения транспорт, ЕЙ И ЕС решава да организира транспортно обслужване. Фирмата осигурява също така работно облекло и предпазни средства за работещите в електроцентралата”, четем в описанието на казуса в решението на Съда в Люксембург.
Но Българската приходна администрация отказва да приспадне 218 377 лева ДДС на собственика на ТЕЦ-а ЕЙ И ЕС.
Въпросното ДДС, според експлоататора на Марица Изток 1, е върху разходите , извършени от ЕЙ И ЕС, за транспортни услуги, за предоставяне на работно облекло и на лични предпазни средства, както и за направени командировъчни разходи.
Мотивът на Българската приходна администрация е,
че получените стоки и услуги са предназначени за безвъзмездни доставки към работниците и служителите на ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ.
Тя не признава правото на приспадане на ДДС, тъй като съгласно българското законодателство ЕЙ И ЕС не се явява работодател на работниците и служителите. В действителност техен работодател по смисъла на Кодекса на труда е ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ.
Спорът достига до Административен съд Пловдив,
който се обръща с преюдициално запитване (б.а. преди да се произнесе с решение по делото) към Съда на ЕС:
„Дали в конкретния случай българското законодателство е в съответствие с европейското (Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност), според което ДДС не подлежи на приспадане по отношение на разход, който не представлява стриктно разход за стопанската дейност”.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„От една страна, според практиката на Съда на ЕС, в случаите, когато поради определени обстоятелства, като трудността в намирането на подходящ транспорт и промяна на работното място, изискванията на икономическата дейност на предприятието налагат работодателят да осигури транспорт на работниците си, тази доставка не следва да се разглежда като извършена за цели, които не са свързани с икономическата дейност на предприятието
От друга страна, според Съда,
би било в разрез с принципа на неутралитет на ДДС
да се вмени в тежест на данъчнозадължено лице, свързан с разходи, които са направени за нуждите на икономическа дейност, с мотива че данъчнозадълженото лице не е работодател по смисъла на националното законодателство на лицата, които полагат труд за неговото предприятие и за труда на които са направени тези разходи.
С оглед на гореизложеното, Съдът постановява, че
българското законодателство не е в съответствие с европейското, при положение, че е отказано правото на приспадане на ДДС за получени транспортни услуги, работно облекло, предпазни средства и направени командировъчни разходи, поради причина че същите се предоставят безвъзмездно на физически лица”.
Решението на евромагистратите в Люксембург от 18 юли 2013 г. е по повод отказът на българската приходна администрация да възстанови ДДС върху безвъзмездни разходи, направени за работниците в топлоелектрическата централа ТЕЦ Марица Изток 1. А въпросният ТЕЦ (макар и наричан „американски”) осъществява производството си с въглища. Същата суровина, за добива на която, се налага да се борим за живота на двама наши сънародници!
Същевременно за „енергийната криза”, която вдигна хората на протест от февруари, се наслушахме на всевъзможни „обяснения”, че електроенергията ни била в излишък, което пък водело до намаляване на мощностите (особено в ТЕЦ-овете), а от там до сриване на „заинтересоваността” към въгледобива. Простотия до шия!!! А реалитито е, че цената на тока стана непоносима за стандарта на нормалния български гражданин, миньори загиват в мирно време… та до решението на Съда в Люксембург…
Конкретният казус намирисва на „преместване на парите от единия джоб в другия”.
Но такава е, уви, наложената практика в света на глобализма в икономиката!?
Така нареченият ни „американски” ТЕЦ Марица Изток 1 се експлоатира от фирмата ЕЙ И ЕС която, макар и разположена на територията на Община Гълъбово, се намира извън пределите на населеното място на тази община.
Това обстоятелство, според ЕЙ И ЕС, е причина дружеството да няма собствен персонал за експлоатация на централата. Което пък налагало да си наема работници и служители по договор за предоставяне на персонал, сключен с дружеството „ЕЙ И ЕС – МАРИЦА ИЗТОК I СЪРВИСИЗ“ ЕООД (ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ).
„Ароматът” на глобализацията е повече от осезаем, но към сметките на партньорите, които звучат много социално:
„По силата на договора между ЕЙ И ЕС и ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ първото дружество заплаща на второто възнаграждение за услугата по предоставяне на персонал. Това възнаграждение включва заплатите и социалните осигуровки на работниците. За лицата живущи в населени места, които не се обслужват от обществения транспорт, ЕЙ И ЕС решава да организира транспортно обслужване. Фирмата осигурява също така работно облекло и предпазни средства за работещите в електроцентралата”, четем в описанието на казуса в решението на Съда в Люксембург.
Но Българската приходна администрация отказва да приспадне 218 377 лева ДДС на собственика на ТЕЦ-а ЕЙ И ЕС.
Въпросното ДДС, според експлоататора на Марица Изток 1, е върху разходите , извършени от ЕЙ И ЕС, за транспортни услуги, за предоставяне на работно облекло и на лични предпазни средства, както и за направени командировъчни разходи.
Мотивът на Българската приходна администрация е,
че получените стоки и услуги са предназначени за безвъзмездни доставки към работниците и служителите на ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ.
Тя не признава правото на приспадане на ДДС, тъй като съгласно българското законодателство ЕЙ И ЕС не се явява работодател на работниците и служителите. В действителност техен работодател по смисъла на Кодекса на труда е ЕЙ И ЕС СЪРВИСИЗ.
Спорът достига до Административен съд Пловдив,
който се обръща с преюдициално запитване (б.а. преди да се произнесе с решение по делото) към Съда на ЕС:
„Дали в конкретния случай българското законодателство е в съответствие с европейското (Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност), според което ДДС не подлежи на приспадане по отношение на разход, който не представлява стриктно разход за стопанската дейност”.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„От една страна, според практиката на Съда на ЕС, в случаите, когато поради определени обстоятелства, като трудността в намирането на подходящ транспорт и промяна на работното място, изискванията на икономическата дейност на предприятието налагат работодателят да осигури транспорт на работниците си, тази доставка не следва да се разглежда като извършена за цели, които не са свързани с икономическата дейност на предприятието
От друга страна, според Съда,
би било в разрез с принципа на неутралитет на ДДС
да се вмени в тежест на данъчнозадължено лице, свързан с разходи, които са направени за нуждите на икономическа дейност, с мотива че данъчнозадълженото лице не е работодател по смисъла на националното законодателство на лицата, които полагат труд за неговото предприятие и за труда на които са направени тези разходи.
С оглед на гореизложеното, Съдът постановява, че
българското законодателство не е в съответствие с европейското, при положение, че е отказано правото на приспадане на ДДС за получени транспортни услуги, работно облекло, предпазни средства и направени командировъчни разходи, поради причина че същите се предоставят безвъзмездно на физически лица”.
