vergil 
Министър председател, съдия, спортист?
И още различни работи.
Кой е най-любимият период от живота ви? Роден сте в Кула. Баща ви е бил свещеник. Влиянието на Кула…
За любим период от живота може да се говори ако човек по-обстойно си позволи сам да се изследва. Моят живот протече в сферата на правото и беше твърде интересен. Нямам безинтересен период от живота си
Как се случи да учите право?
Бях на 14 години, когато баща ми, Бог да го прости, ме заведе в една адвокатска кантора в родния ми град да работя през свободното си време. Учебният поцес не ми отнемаше много време и той считаше, че се занимавам с детински работи.
Пет години работих там. Видя ми се много интересно и така свързах живота си с правото. Оше преди да вляза в университета, много неща от практическата дейност на адвоката и съдията ми бяха известни и любопитни. Едно е да учиш в гимназията дисциплини, които малко са отвлечени, друго е да се занимаваш с практически неща, свързани с интересите на хората, някои от които са съдбовни. Спорове, които трябва на всяка цена да бъдат решени, за да се установи мирния живот между страните. Да се решават конфликти, за които няма друг механизъм за решение. След като завърших университета щеше да бъде неразумно да се насочвам в друга сфера на дейност. А бях музикант. Можех да стана добър цигулар. Но това беше едно увлечение. Музиката ми е едно от хобитата. Аз съм меломан. Щеше да ми даде възможност да живея по-интересно отколокото правото. Дали не съм сгрешил е друг въпрос.
А, спортът ?
Спортът си вървеше заедно с всичко останало от детството. Но има спорт и спорт. В гимназията никой от нас не бягаше да постави рекорд. Въпросът бе да станеш първи. С възмъжаването спортът доби друго значение в живота ми. Никой не ме кара на сила и спортувам, доколкото не ми тежи. Големият спорт вече не е спорт.Това е един тежък данък…
Може би вече е бизнес?
От момента, в който става бизнес не е спорт, а нещо друго с негативен знак отпред –минус. Не може да издеватлстваш над организма си, за да стигнеш по-бързо с една десета от секундата. Когато шампионът от Съветския съюз Китов постави на висок скок рекорд от 2.28 м в София, попитаха Шолохов (авторът на “Тихия Дон”) радва ли се. Той отговори: защо е било необходимо, хората в Съветския съюз по-щастливи ли са сега?
Спортът трябва да носи удовлетворение, радост и здраве. Аз 26 години всеки божи ден съм бягъл между 8 и 12 километра. Сега не мога по много причини. Това ми даде невероятна кондиция за десетилетия. Организмът ми имаше глад за натоварване иначе не се чувствах добре. И сега има ехо от кондицията ми. Дано да е за по-дълго време. Спортът е начин на живот от детството до третата възраст
Да се научиш да живееш, какво значи за Вас?
Няма смисъл да се учиш да живееш ако животът не е привлекателен, щастлив. Трябва да смениш начина на живот. Да се чувстваш добре, да не пречиш на останалите. По-лесно да насищаш времето. Човек има потребност да степенува нещо или да среща непознати неща. В живота си винаги съм се ядосвал, когато става дума за точни неща: 2 и 2 са четири. А защо пък само четири, не може ли малко повече.
Бяхте известен като един от най- комепетентните съдии. Транспортни престъпления, убийства. Защо не направихте кариера преди промяната?
Аз направих кариера – почти четвърт век бях съдия в Софийския градски съд.
В смисъл, че не станахте съдия във Върховния съд …
Известно е, че бях безпартиен, но не бях единствен. Но това за мен не е било най-важното в живота. Важно е било да бъда уважаван и признат, че мога да работя. Слава Богу обстановката в Софийски градски съд позволяваше една такава атмосфера.
Разочарованията ви кога са били по-силни – по време на тоталитарната държава или след това?
Никой не можеше да избира и да решава какъв да бъде статуса на държавата.Такава беше обстановката. Други са решавали съдбата ни. Ние нямахме полезни ходове за промени. Въпросът беше да се работи и да бъдеш полезен.Да не правиш копромиси със съвестта си. Да си запазиш достойнството и достолепието. Успях да го направя преди. Но моето силно присъствие в живота на България беше не само като правник, а и като политик, който пое отговорността за един преход в живота на хората и държавата. И приемането на държавата и народа ни като равни сред останалите. Защото имахме незавидната слава на един от най-силните сателити на Съветския съюз, което ни представяше пред другия свят в неблагоприятна светлина и то с основание.
Аз приех да принеса част от живота си. Приех и понесох политическа отговорност за осъществяването на прехода и неговото съдържание… Но нещата не са в оня вид, в който ние сме считали, че трябва да бъдат.
Какво стана с Прехода?
Ние се ангажирахме да направим прехода по друг начин.И го започнахме успешно. Преходът не е един акт, а период от време, може би едно-две десетилетия, защото става дума за преход не само при смяна начин на държавно управление. Преходът е да се променият много други неща – икономика, тенденции в нея, начин на мислене, активност на населението – хиляди неща. В някои сфери се случва бързо, а в други -бавно. В трети изобщо нищо не става. Например, нашата идея или по-скоро стремежът ни да повторим опита на развитите държави, беше да създадем силна средна икономическа класа. Държава, която има силна средна класа е икономически силна, богата и с големи възможности. В нея малките и средни предприятия имат силно присъствие. Успяхме да направим закон, който да толерира тези предприятия, но не създадохме финансови и икономически механизми тази класа да бъде създадена. В Европа съществуват милиони фамилни и междуфамилни предприятия. Даже в най-богатите държави са най-развити кооперативните форми за участие в икономиката. Ние с нищо не стимулираме на практика появяването и развитието на такива предприятия и форми – производствени, търговски и т. н. А възможности има – кооперацията е една чудесна форма за това.
В миналото България не е ли имала същите традиции?
Да. Към 1945 г. – първата мирна година след периода на Втарата световна война, в България имаше към 3 600 кооперативни съюзи. Подчертавам – бяхме типична кооперативна държава. Защо трябваше да занемаряваме кооперациите. Можехме да сменим характера им, да ги направиме модерни, съвременни, полезни.
В този период от 16 години на преход не сме избрали най-добрите модели. И основно осъществяваме прехода по негативен начин. Например, как се случи приватизацията. В България имаше около 8 300 производствени структури, голяма част от които можеха да бъдат запазени действено, а не само да бъдат предмет на сделки и да изчезнат от живота.
А реформата в Съдебната система?
Реформата в съдебната система протича много бавно, но протича. Това е един много важен ресор, но много мъчен за работа. Трудно се създават добре подготвени правни специалисти – не само съдии; прокурори, следователи. Необходими са поне 10 години практика, за да узрееш в тази професия! Не е достатъчно само да научиш какво казва закона, а как се прилага, какви са тенденциите в съдебната практика, тяхното развитие, модерните влияния. Казано по друго яче, Наполеон с армия не е Наполеон ако армията не е добра. И обратното – добрата армия ако няма един Наполен нищо не може да направи. Така и в правото. Но можем да кажем, че правните структури са в един насърчителен процес на промяна. Вече и не можем да правим друго, тъй като правната система на Европейския съюз става задължителна и за нас. И шем, не шем, трябва да отидем към нещо, което е по-съвършено. Това вече не е пример, а задължение. Трябва да го направим. Не само това е причина за относително бавния ход на развитието. Необходими са много средства, които трябва да модернизират дейността в следствието, прокуратурата и съда. Ние не разполагаме с такива. Има научни системи с богата техника в преобразователната дейност. Ние не разполагаме с тях като технологии, както и със средствата за осигуряването им. Не може да се работи само с много добър опит и разум. Трябва да има и условия за практическа дейност. Не е нормално един върховен съдия да пише стотици решения за една година. Изключително обемна, тежка и отговорна работа. Това е издевателство върху начина на работа на съдията, но е част от живота му до момента.
Това влошава и качеството.
Така е. Съдията трябва не само да запазва своето равнище на развитие, но и да чете, да мисли, да обобщава. Неговото развитие е не само в сферата на осъществяване на правния ред, а и в съзряването да може да го направи. Това изисква свободно време. Необходими са условия и спокойствие. Ето вижте сега, очертават се големи процеси. Медиите се нахвърлят, като върху примамка на въдица, и преди да са започнали, коментират как ще бъдат решени. Защо е арестуван тоя, защо е арестуван оня. Констатации, които може да бъдат направени или в хода на самия процес, а той още не е започнал, или най-малко преди да е приключила съдебната разпра с влязла в сила присъда или решение. Иначе е налице намеса в работата на съда и се създава обществена психоза, която не съдейства за най-доброто решение на съдебния спор. Политизира се или, ако думата е много тежка, прави се пристрастно обществено отношение към висящия процес. Съдиите са хора и прокурорите са хора. Това е едно косвено влияние върху тях, на което не бива да се подават. Аз не обичам и не коментирам висящи процеси и не желая да го правя.
Запазихте ли приятелствата си след като бяхте министър председател?
Наистина бях министър председател и това ми отне част от живота. Отне ми присъствието в съдебната зала. Работил съм като съдия със силна ревност – беше смисълътъ, съдържание на живота ми. Не само в настояше, а и в бъдеше. Това беше моето обществено присъствие. Мога да бъда активен член на обществото с много дейности. Максимата ми беше тази, защото правораздаването не е само практическа дейност. Правораздаването е науката в действие. Това са важни неща. Съдът със своите решения формира убеждението в отделния гражданин за достойнствата на закона, достойнствата на правните институции. От друга страна става критерий за актуалност на закона – не е ли остарял, бавно ли се развива, защото законът е една динамична категория..
Даже понякога е и коректив на някои норми..
Разбира се! Ще осигуриш ли на привлечения в този спор гражданин условия да защити добре своя интерес, своята съдба или ще го смачкаш? Можеш и едното и другото. Начин на мислене Начин на личната нравственост или етика в тази схема в обикновения живот. Да бъдеш справедлив.
Човечестното се стреми към справедливост от хилядолетия. А ти имаш възможност в рамките на 20-25 години да се развиеш като съдия – справедлив. Един съдия живее в залата по начин, както в своето семейство. Еднакво е загрижен да решава нерешени въпроси, да помага със средствата предвидени в закона. Да приеме като закон за собственото си поведение необходимостта законът да е преди всичко. Законът, предполагам и така трябва да бъде, е нравствен закон. Той трябва да бъде спазван не само по силата на закона, а защото е полезен. Да опитаме да го направим механизъм в живота си. Много сложно. Това е въпрос на култура и знание.
Имало ли е опит да Ви се оказва натиск като съдия?
Бил съм много години съдия и ако някой може да се похвали, че ми е въздействал при решаването на едни спор – да заповяда. Черпенето е от мен.
Разкажете за семейството си. Дъщеря ви също е юрист.
Дъщеря ми е юрист, а и най-големият ми внук е пред завършване на правото. Моята фамилия много интересна . Има повече от два века летопис за осем поколения. Аз съм деветото поколение. Осем поколения са свързани с Българската православна църква и от тях 12 първородни синове са ставали свещеници.
И Баща ви е бил свещеник
Баща ми, чичо ми, прадядо ми и много назад. По време на робството освен свещеници те са били и учители. Турските закони не давали възможност да си учител ако нямаш религиозен сан. Затова са били учители свещениците, ходжите, имамите. Чак от средата на 19 век учители стават и други хора.
След Освобождението мой прадядо е бил свещеник на преклонна възраст. Дядо ми Иван не можел да се запопи, защото свещениците са като кралете – трябва да освободят трона, за да се заеме мястото им. Така активността на дядо ми Иван го принудила и станал кмет на Кула. Бил е с високо образование.
Тези традиции как повлияха на розвитието ви?
Вече знаете, че имам предистория и вече знаех накъде ще се насоча. Имах отличен успех от гимназията и можех да се насоча в пет специалности. За да уча право или медицина имаше още едно изискване – да имам в дипломата оценка по латински език. Другите специалности нямат тази грижа. Добре, че в гимназията в Кула се направи такава паралелка.
А семейните традиции, свързани с църквата?
Дълбоко религиозен човек съм по възпитание, но щеше да ми бъде тясна тази професия – служител на църквата и църковния живот. Не съм се откъснал от нея, но не се виждам като добър свещеник. Не съм изневерил на фамилията, защото участието като общественик и юрист е по-неотменимо, по- интересно, по-належащо С повече подход за въздействие, отколкото професията на свещенник, която ограничава в много отношения. В избора ми няма случайност. Няколко години не ми даваха работа като юрист. Бях какво ли не – миньор, музикант. Човек трябва да живее, нали. Никой не ни е обещавал, че като завършим право веднага ще отидем на работа по специалността. Трябва сам да си намериш место. Бях безпартиен и това хич не ме облекчаваше. Не се оплаквам – част от живота.
Внушителният ви външният вид и дар слово помагат ли или ви пречат?
Не може да бъдеш авторитетен съдия без да се държиш в залата с необходимата строгост и достолепие на закона. Това е отговорна професия. Все едно певец, който не може да пее, да изпълнява изискана оперна ария.
Одобрявате ли въвеждането на тогите в съдебната зала?
Тази строгост в осанката на съдията беше необхадима и важна за достойнството на професията. Съдията не е обикновен гражданин и се явява във вид, който не се забравя. Тогата в червен цвят е на обвинението. Класически винаги е така. Тогата на съда е черна. Но беше време, когато някои ходеха по риза с къси ръкави, без връзка. Все едно, че не влизаш в съд. Достолепието е важно за професията и институцията.
Например дядо ми, като кмет на Кула, е издал общински закон само от няколко пункта. Чл.1 Общината е държавна институция. Чл. 2 Общинари могат да бъдат само българи. Чл. 3 Обшинарите трябва да бъдат облечени с българско облекло. Никаква алафранга. Кметът по това време се е обличал в бели беневреци, характерни за Северозападна България, и саче с къс ръкав. Дядо ми е бил с униформата – кафява везана риза и с ботуши. Който се появи с друго облекло-отива си. Начин на виждане. Той е бил нормотворец и се опитал да въведе ред. Да се знае – ето това е кмета, това е офицера, това е свещеника, това е доктора. Да има достолепие. Това Иван Вазов не го е решил като кмет. И като съдия се е провалил, но не защото е нямал лични качества. Липсвала му е подготовка. Дори за умението да седнеш на стол като съдия трябва да се научиш. Значимостта и въздействието на институциите върху живота на човека , превенцията от правораздаването е изключително важно явление.
В момента сте член на управителните съвети на “Общо български комитет” и на Фондация “Васил Левски”.
Сега отбелязваме 15 години от нейното създаване. Това са полезни фондация и комитет, обединили около себе си добри бълтари, които предпочитат да живеят в общество, изградено според идеите на Васил Левски. А те са чудесни. Може да се каже, че това е като програма за едно демократично либерално управление. Нищо от вижданията на Левски не е остаряло.
Целите на фондацията?
Да развием вижданията на Васил Левски и тяхното приложение в живота. Надявам се, че добре го правим, а може би не най-добре. Не съм се съмнявал, че Левски ще бъде оценен като най-великия българин. Може да спорим дали няма по-велики. Кубрат, за мен, е велик българин, който внася политическо и практическо съдържание на държавността, на необходимостта от обединение, от съединение на силите. Но актуалността на Левски и неговите политически виждания при условия на поробена България е и програма за национална революция. Винаги трябва явлението да се свързва с други събития и критерии. Левски говори за свобода на всички в една обстановка на империя, при която няма свобода за всички. Какво е това ? Бунт! Ако искаме цар – имаме си Султан. Султанът е лош като олицетворител на една тирания, но може за някои да е добър – с жените си, с децата си. Всеки подтик има своите основание и отражение. Затова и Левски е актуален. Иначе има много велики българи и бих предпочел да има конкурс колко и кои са най-велики българи. Може ли да стане велик българин сега Азис. Като шега това е добре, а като мръсотия е по-забележителна. Падение.
Може би не беше поставен правилно въпросът?
Става дума за най-великия. Величието е въпрос на съвпадение на условия в подходящ момент. Маловажно е да имаш готовността за величие. Храбростта и героизмът се проявяват ако условията дадат тази възможност.
Сега работите като адвокат. Не сте ли се изкушавал за завръщане към съдийската професия?
Нямах никаква пречка да се върна в съда и да заема висок пост в системата. Все пак аз имам един принос за промената в тая държава. Преди да стана министър председател, водих една прослойка от съдиите в България със стремеж за деполизиране на институцията. Когато изпадна в критичност държвата, се наложи да забравя и да жертвам идеята за деполитизиране. Управлението на държавата не е нищо освен политика. След като си свърших мисията, нямаше пречка да се върна. Но това означава, че аз заявявам, че съм станал вече деполитизиран. Но това е лъжа. Всеки ще ми се смее. Не всички приятели го знаят това, но близките приятели знаят. Как сега изведнъж ще се деполитизирам. Макар, че не съм на пост премиер, аз имам своето присъствие в политиката. Заявих, че няма да се ползвам от правото да си заема отново длъжността, защто няма да е етично. И се насочих към други прояви като човек с професия, която има възможности. Не считах, че имам право да вляза дори в адвокатурата. Работих близо десет години като консултант. След това реших да вляза вътре. Все пак 10-12 години не са малък срок. Съдебната зала ме влечеше. За мен тя беше водата в която рибата плува, основно съдържание в живота ми. Върнах се там …
Съдебното състезание.
Да, не е трудно да се разбере. Сега не бих могъл да се завърна в съдебната структура, освен ако моето завръщане не е почетно. Наближавам осемдесет годин. Съдийската дейност е тежка. Тя ни променя начина на мислене, начина живот. Зависи в коя сфера ще работиш. Ако си в гражданско-правната е едно, в наказателната – друго. Работиш с човешки съдби, със санкции, които никак не са приятни. Сега като адвокат понякога съм по-загрижен за клиента си отколокото е той. Начин на мислене. Но аз платих висока цена на моето участие в политическия живот. На поста министър председател. Никой не ме е накарал насила, сам съм приел, дал съм съгласие. И смятам, че добре съм си свършил работата. Но си загубих това, което ме съпътстваше в съдебната зала и в Съдебната палата. Просто живееш като съдия. Навсякъде си съдия – не можеш да бъдеш друг.
А сега как ви възприемат приятели, близки, хората по улиците
Не мога да направя крачка без да ме спре някой, без да ме поздрави. Трудно човек стане популярен политик, интересен, пък било и с негативни действия. От дистанция на времето десетина годни са достатъчни да прецениш Попов добър ли беше, лош ли. Трябваше или не трябваше да прави това или онова!?
Оценката ви за влизането ни в ЕС.
Това ни беше мечетата. Цялата промяна, целият преход бяха насочени към това. Бяхме в друга формация – т.нар. социалистически лагер, което не беше най-доброто. Този лагер се срина. Има и други условия, които ни гарантират държавност, суверенитет, независимост, спокойното и добро развитие. Нямаше друг адресат освен ЕС. Всички усилия бяха насочени натам. Щастлив съм, че успях не само да почукам.
Семейството подкрепя ли Ви?
Имах шанс с моето семейство. Жена ми е чудесен човек, познавам я от дете. Беше медицинска сестра. Живели сме в добра атмосфера – в началото с много лишения, с много труд. Имаме добри деца и трима чудесни внуци. Човек трябва да се задоволява с това което има. Съдбата му го е дала. Добри резултати ще имаш само с много труд. Колкото сме по-слаби икономимески, толкова повече труд е необходим. Но не бих преживял живота си по друг начин.
Сега в семейството ми има спокойствие. Имам си кабинет вкъщи. Там мога да се занимавам с неща, които не са тесно професионални. Имам куп приятелии преди и след участие в политическия живот. Трябва да умееш да проникваш в други малки общества, за да ги направиш свои. Да си там като свой човек. Това окрупняване на приятелския и семеен кръг те прави по-силен.
Явно много цените приятелството?
Понякога си привлечен от личности с по-високи възможноти и ти с удоволствие им ставаш последовател и почитател. И обратното, ти си вече личността Х и притегляш към себе си хора, които споделят твоето виждане, поведение, цели. Това е приятелството. Спомням си, когато бяхме на 10-12 години, под въздействието на романите на Емилио Салгари, Карл Май, Майн Рид, с добри приятели от махалата си рязахме с бръднарско ножче китките, смесвахме си кръвта и си давахме клетва за вярност. Никой никого не предаде през трудните години. И сега се виждаме. Е малко сме понаедряли и сме се променили, но приятелството си стои. Оня ден изпратихме наш учител – приятел на 92 години. Бахме там осемдесет годишни мъже. Лично постижение на всеки е да създаде тесен приятелски кръг. Отиваш на мач, на изложба, но не си сам. Аз никога не съм живял сам. Но съдийската професия те затваря. Променяш и начина си на живот. Ние вкъщи много пеехме, а спряхме. Дали ни дотегна живота, дали нещо друго стана!?
Как се разтоварвате?
Бягяме в планената. Търсим уединение, спокойствие и друга атмосфера. Да не си длъжен да гледаш дотегналите вече ТВ предавания. Миналата години бяхме с цялата фамилия на вилата ни до Свидня. Започна учебната година и останахме само двамата със жена ми. Беше тъжна вечер. Съпругата ми е музикална личност, меломан и пусна една станция на блгарко радио с избрани арии и мелодии. И чувам, че някой се намесва в мелодията. Видяхме две славейчета, кацнали на жицата на три метра от нас и радиото. Чуруликат в гамата на творбата. Как можеш да го изживееш, ако случайнотта не ти го поднесе! Нещо невероятно – едно мъничко птиченце се приобщава към човека! Случи се пак по-късно и пак и пак… Направихме един малък ансамбъл – общество с тия пет- шест славейчета, които всяка година са там.
И те пак ще идват.
Идват, идват. Безкрайно интересно.Трябва да умеем да приемаме живота такъв какъвто е като го оценяваме по достоинствата, които са положителни, а не по качествата, които са примитивни.
Жена ми не може да разбере, че аз изпитвам удоволствие да се грижа за нещо да тръгне да расте при мен. Много важно, че цената на домата ми излиза ужасна. Не това е важното, а че си го направил сам. Уча внуците как се подряват лозите. Не знам докога ще съм тука но те трябва да знаят как се прави. Иначе ше подивее лозете. Човек трябва да умее да си прави живота приятен.
Какво е отношението ви към компютрите?
Не работя с компютър. Като студент бях на сватба в Плевен, за да свирим с приятели. Вуйчото на булката ме хареса и като разбра че следвам право, предложи да ми продаде една пишеща машина “Ерика” за 5 000 лв. Останала като му национализирали магазина. Беше през 1948 г. Имах само 500 лв и той ми я даде на изплащане. Върнах му парите от свирене по ресторанти. До сега 60 тодини съм изписал с нея милион страници.
Съжалявате ли за нещо?
Не, не, не. Животът ми е протичал безкрайно интересно. Имаше един филм „Нещата от живота” с Мишел Пиколи – гледали сме го пет-шест пъти. Това бяха обикновени неща от живота на един човек, който е различен от мен. Когато започнах да се сравнявам, установих, че в моя живот е имало десетократно по-интересни събития, но те не са ми правили впечатление…, защото са мои. Все чуждото ни се струва интересно. Това е като да посегнеш да откраднеш една ябълка. Чуждата ябълка е по-сладка от товята. Затова изкушението на Ева и Адам сравняват като прелъстявяне с една ябълка.
Общо взето сегашият жиот е по-интересен за младия човек. Когато бях студент животът в София изискваше много повече грижа отколокото удоволствие. Ходихме по изложби, по сказки. Имаше един чудесен български писател Костадин Паскалев , който имаше серия сказки на тема “Пътят към човешкато сърце”. Сега това да го направи младеж на същата възраст е невъзможно. Той има други източници на инфрмция.
Това е друго поколение.
Имаме различен начин на мислене. Едно поколение се формира за около 25 години. Моето поколение вече си отива. В края на юли м.г. решихме да се съберем в моя роден град. Бяхме 30 души съвипускници. Решихме, че все двадесет души ще сме останли, а като почнахме да броим отанаха шест. Никак не е трудно да ги събереш. Отиде си поколението. Преди дни изпратихме посления ни учител. Край няма го вече. Това бяха други учители- енциклопедисти, непрекъснато поддържаха възрожденски дух и го предаваха на нас.
Кои са най-големите ви учители в правото?
Моят курс имахме шанс. Лектори ни бяха последните представители на т.нар. булжоазно право. Хора с невероятна култура, с опит и много знания. По Наказетелно право – проф Долапчиев, по Кноституционно право – проф Стефан Баламезов, по Римско право проф. Петко Венедиков, по Финансова право – Петър Стоянов. Сега няма такива стойностни личности. Владикин четеше лекции по Държавно право. Беше талантлив. Обявиха го за фашист, враг. Сам напусна, защото видя, че не е за този строй. Дойдоха нови професори, но нямаха подготовка и качества за този учебен процес. После започнаха да се очертават фигури като проф Иван Ненов – наказателно право, Кожухаров – облигационно, проф. Стефан Павлов – наказателно процесуално право. Те дойдоха обаче след 10-15 години. Имаше един вакуум. Имахме шанс. А и преподавателите ни бяха хора с друг манталитет. Идваха, например, с нас по студентските бригади. Професорът не можеше да живее без обкръжението на учениците си. През лятото никой не го кара на сила. Тогава студентите имахме друго отношение към личности. Влиянието на личността в нашето съзнание не ни позволяваше много близък контакт с тях – не смеехме да го направим. Сега общуването с преподаватели е по-лесно осъществимо. Те са предимно млади хора. Такава смяна на поколенията, ако не става ритмично, е болезнена. Особено в правото.
Какво е отношението ви към журналистиката и медиите?
Връзката ми с тях е 45 години – от 1958 г. Имах коментари в няколко вестника, списания, по Българкото радио и телевизия. В “Общество и право” имаше прекрасно сътрудничество между юристи и журналисти. Имаше теми, пишехме за личността в обществото, ексцесиите. Вестник “Литературен фронт” можеше да го държиш с години и да се връщаш към него. В “Стършел” бях също правен консултант – главният редактор Христо Попов ме викаше: „ела, как да го направим така, че да не ни търят отговорност?”. „Автомото” беше хубав вестник. Сега няма добри профилирани издания.
