На службите в „Св. Благовещение” край с. Копиловци със всеки изминал ден се стичат все повече миряни, разочаровани от официалната Българска православна църква.
Кой е Бог? Коя религия е най-близо до него? Християнската? Коя е истинската християнска религия – вдъхновените проповеди на първите християни сред природата или в тайни подземия, пищните ритуали на православната и католическата църкви, аскетизмът на протестантската…?
Кой всъщност е християнин – всеки, който е получил кръщение, според някое от вече утвърдените релизиозни течения на християнството, или всеки, който приема Христос за пример и вдъхновение?
Какво е православието? Кой има право да се нарича православен?
Има ли право държавата да налага отговорите на тези въпроси? Има ли право държава, която до скоро отричаше Бог, сега да сочи „правата“ вяра и да я определя като вътрешноприсъща на нацията?
Ценностните достижения на демократична Европа признават на всеки човек правото да има свой отговор по въпросите на вярата и не допускат държавата дълбоко в толкова
лична сфера. Те признават всекиму правото да разбира по свой начин онази ирационалност, към която се обръща в трудни моменти, и толерират спецификите на индивидуалните схващания за „истинската вяра“.
По този начин на плурализма на религиозните вярвания и на правото на всеки да бъде религиозен, атеист, агностик или незаинтересован, е определено място на основни принципи, изключително необходими за съществуването и функционирането на демократичните общества.
От векове е възприет и постулатът, че религиозната и светската власт са разделени. Той намира отражение и в чл.13 от Конституцията на Република България.
В синтезиран вид тези принципи и границите, в които е допустима намеса на държавата,
са закрепени в чл. 9 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), според който:
1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията;това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва
своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения
ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.
При тълкуването на цитираната норма Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) многократно е приемал, че намесата на държавата е необходима, за да помири интересите на различните религии и религиозни групи, съжителстващи в едно демократично общество. При това изразът „необходима“ има специфично значение. Той представлява своеобразна правозащитна „мяра“, отразяваща баланса между преследваната с намесата в защитимото право легитимна цел и употребените средства за нейното постигане. От тази гледна точка „необходима“ не означава просто нужна или приложима мярка, а мярка, която в оптимална степен, по най-подходящ начин отразява разумния и справедлив баланс между защитими ценности.
При упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различните религии обаче властта е длъжна да остане неутрална и безпристрастна, за да гарантира
запазването на плурализма и правилното функциониране на демокрацията. Естествено, задължението на държавата за неутралност и безпристрастност е несъвместимо с всякакви опити от страна на държавата да оценява легитимността на религиозните
вярвания и да предприема мерки за обединяване под общо ръководство на религиозните общности.
Изхождайки от тези принципи, в мотивите по делото Свети Синод на Българската православна църква
(митрополит Инокентий) и др. срещу България,
Решение от 22 януари 2009 г., ЕСПЧ прие, че намесата на българската държава в управлението и организацията на религиозните общности се осъществява от десетилетия. Освен пряката роля, която тя играе при определянето на лидерите
на Висшия мюсюлмански духовен съвет и на Българската православна църква, като ясен израз на недопустима намеса е разгледано приемането на Закона за вeроизповеданията, обнародван в Държавен вестник, бр. 120 от 29 декември 2002 г., определящ като единствен изразител и представител на източното православие Българската православна църква.
Нещо повече, в съответствие с утвърдената си практика ЕСПЧ приема, че чл. 9 от Конвенцията, тълкуван във връзка с правото за свобода на сдруженията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, гарантира на вярващите право на функциониране на религиозната общност без незаконното вмешателство на властите в нейната организация.
По делото Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova
Съдът е доразвил този принцип, като е приел, че, ако не бъде признато, едно вероизповедание не може да функционира и не може да се защити от каквито и да било противозаконни актове, доколкото няма правна идентичност, оттам легитимност и достъп до съд.
На фона на изложените ясни и задължителни правозащитни стандарти необяснима изглежда поредната намеса на българската държава в свободата на изповядване и
проповядване на религия – отказът да бъде призната и регистрирана като вероизповедание религиозната общност „Православна църква в България“. Отказът е мотивиран с аргументи за идентичност на наименованието с това на Българската
православна църква, противоречащо на чл. 15, ал. 2 от Закона за вероизповеданията и с незаконност на декларираното в устава на сдружението правоприемство между
„Православна църква в България“ и православната църква в България от времето на покръстването, противоречащо на чл. 10, ал. 1 от Закона за вероизповеданията.
Казано по друг начин, държавата се е самопровъзгласила за компетентна да определи какво е православие,
каква е неговата богослужебна практика и коя е единствената организация в България, която може да претендира, че отразява най-точно идеите му. Тя е иззела индивидуалното право на личността да се определи като изповядваща най-точно свещените канони на православната вяра, да се сдружи и да практикува религиозните й обичаи с други лица. По този начин държавата за пореден път е дала оценка на легитимността на религиозните вярвания отвъд пределите на присъщите й функции.
Освен че е дълбоко противоречаща на фундаментите на демократичното общество, по мое мнение, тази практика изкривява основния смисъл на религията – да привлича миряни със силата на проповядваната обич към ближния, а не посредством санкцията на държавата. И не е ли по-важно всеки да намира силна опора в своята индивидуална вяра, както и да я нарича, вместо да му бъде наложена религия, която, без значение дали някой определя като „най-правата вяра“, не е вътрешно осъзната като необходима и присъща за търсещия Бог?!
vergil 
