vergil 
Приликата между въпросните журналисти е, че от началото на световната финансова криза живеят (кой повече, кой по-малко) далеч над стандартите на протестиращите и най-вероятно, каквато и власт да дойде, житейският им стандарт няма да се промени!
А основният въпрос е простичък: У нас преход състоя ли се…
На 1 юли 2013 г. видяхме (по телевизора) масовата радост на хърватите за членството им в ЕС. У нас не звучи „Одата на радостта” на Бетовен и има масови протести, въпреки че сме членове на ЕС от 01 януари 2007 г…
Защото присъединяването ни към Европа не донесе ново качество на живот. И защото България бързо бе разпозната като най-корумпираната страна – и като троянския кон на Русия в ЕС. Защото въпреки принадлежността си към евроатлантическата общност останахме заложници на един политически модел, в който оцелелите мрежи на ДС, червената олигархия и подставените политически субекти играят основна роля. Затова хората в България или протестират, или избират Терминал 2 като екзистенциален изход от омерзителната реалност, в която живеят.
Заслужава ли си да се прави мирен протест чрез глад – до смърт, като се залага безценния живот за оставка на правителство, съставено от хора на Лъжата.
Заслужава си – не заради хората на лъжата, а заради тези на улицата; заради пробуденото гражданско съзнание, което наистина може да промени България. Гладната стачка е и символичен знак – за това, че е прекрачена една граница, която е вече изцяло нетърпима – и че не може да се продължава така.
В историята на цивилизацията има ли успели мирни протести чрез гладна стачка?
Има, разбира се – например гладната стачка на Махатма Ганди, която умиротвори етническите насилия в Индия през 1947 г. Парадоксално е, но в някои случаи и една неуспешна гладна стачка може да постигне успех. Такъв е случаят с активиста на ИРА Боби Сандс, който гладува до смърт в британски затвор през 1981, бидейки междувременно избран за народен представител в британския парламент. Той не постигна преките си цели, но именно от неговата гладна стачка – и тази на други затворници, които също гладуват до смърт – започва реалния процес на умиротворяване на Северна Ирландия.
Кой се интересува от саможертвата на Едвин Сугарев и по какъв начин?
Интересуват се много хора. Непрекъснато ми се обаждат, правят подписки в моя подкрепа, издигат плакати в моя защита. Не заради мен и не заради моя живот е важно това – а заради свободата – заради каузата, извела хиляди хора на улицата.
Кеворк Кеворкян нарече гладната стачка на Сугарев „remake”. Михаил Миков в „Горещия стол” се присъедини към оценката му и подмина протеста на Сугарев. Как тълкувате този коментар?
Всеки има право на мнение и на каквито иска коментари. А какви ще бъдат те, е въпрос на морал, чиято липса осезателно се долавя у споменатите господа.
Защо мислите, че ваши колеги журналисти не ви разбират в поддържането на идеите за Свободата и Свободния човек?
Защото в България журналистиката претърпя определено негативно развитие – и днес е по-скоро метреса на управляващите, отколкото техен коректив и четвърта власт. Освен това става дума и за манталитет. Когато някой е отгледан с вестникарските стандарти на Петьо Блъсков, не може от него да се очаква кой знае какво разбиране. Трябва да отбележа обаче, че и опошляването на журналистиката, започнало с прословутия слоган “и едните, и другите са маскари”, и чалгализирането на обществения живот са важна част от сценария на подмяната.
В миналото постигал ли сте резултат по политически искания чрез мирния протест на гладната стачка?
Първата гладна стачка, в която участвах – тази на 39-те народни представители – е основната причина, поради която СДС спечели изборите през 1991 г. Ако не беше тя, нямаше да ги спечели. Или нещо още по-лошо – щеше да има едно размито, подставено СДС. Втората – срещу президента Желю Желев и марионетното правителство на Беров, обслужващо мафията – прекратих заради оперативното мероприятие, което ми спретнаха: Желев помилва един затворник, който обяви суха и гладна стачка срещу мен. Готвеха се да го пожертват, за да ме превърнат в палач – и да стоварят цялата морална отговорност за това върху СДС. Но дори и тази прекратена преждевременно стачка създаде граждански вълнения в тогавашното безвремие – и не беше без значение за факта, че на предварителните избори за кандидат-президент, проведени от СДС години след това, спечели Петър Стоянов, а не Желю Желев.
Сега Орешарски чувства ли се притиснат от гладната ви стачка?
Орешарски ми се обади по телефона с молба да прекратя стачката. Почна да ми обяснява, че работи за доброто на България. Казах му, че напразно си хаби думите. А да ме подкрепят хора от властта е невъзможно – моят протест е насочен срещу техния свят.
Има ли начин да се принудят парламентарно представените партии да включат на водещи позиции в партийните си листи на избори хора от гражданската квота на независимия Протест?
За да се включи подобна промяна в избирателния кодекс, тя трябва да се гласува, а за да се гласува, трябва да има политическа воля у наличните в парламента партии, а такава няма и няма да има. Тъй че единственият вариант е подобна промяна да се случи под натиска на улицата.
Виждате ли в гражданските протести хора с лидерски качества?
Виждам различен дух, различен манталитет, виждам пробудено гражданско самосъзнание – виждам отказ от живеенето в лъжа и нравствено безразличие. А щом те са налице, това е сигурен знак, че тази създадена спонтанно общност, в която младите хора преобладават, е способна да излъчи и лидери.
Написахте ли писмо до европейски институции и организации с искане за подкрепа на Протеста?
Не. Но техните представители имат очи и уши – и знаят какво става тук. И не случайно ставащото в България е тема от днешния дневен ред в Брюксел.
Разочарован ли сте от първоначалните лидери на СДС, от кои и защо?
Разочарован съм, разбира се. Но това е дълга тема, която не може да бъде изразена в едно интервю.
Има ли лидери в СДС от миналото, които не са създания на БКП-миналото и заслужават вашето уважение и днес?
Има. Филип Димитров например. Или покойните Блага Димитрова и Светослав Лучников. Но са малко.
Какво е отношението на вашето семейство по отношение на риска, който вие предприемате в стремежа си да се борите с „политиците” или с „вятърните мелници”?
Разбира се, на близките ми не им е леко. Но разбират за какво става дума – и не ме упрекват.
Кои ваши приятели ви подкрепят и как?
Всички приятели ме подкрепят, обаждат ми се, пращат писма, минават да ме видят за малко. Но истинската подкрепа не е в това – истиската подкрепа е на протестите. Там са моите приятели, там са и моите деца. Днес е такова време, че всеки трябва да направи за България това, на което е способен.
Бихте ли цитирали за Новата Реалност ваше авторско стихотворение, което изразява същността на вашата борба?
Не си падам по “борческата” поезия, но България и нейната съдба са трайни теми в стиховете ми. Имам цяла стихосбирка, наречена “Родина”, в която впрочем са най-мрачните стихове, които някога съм писал – и откъдето е например следното стихотворение:
ВЗАИМНИ ОПРОЩЕНИЯ
Приемам всички знаци на забравата,
изплували от тъмната ти памет.
Приемам всичките лица,
вградени в твойте зидове,
телата преродени в твойте сенки.
Приемам тъмния тунел на слепотата ти,
това, че е отникъде към никъде.
Приемам клинците, които за награда,
поби и в стъпалата ми, и в дланите.
Приемам тягостния звън на лудостта ти,
отекнал в безезичната камбана –
самият аз съм сетния клисар – безумец,
провесил на въжето свойто тяло.
Приемам твоето почезване сред мрака,
претапянето ти в безродност и отрешеност;
приемам мъката на тези, дето чакат
да догориш сред тяхното безпаметство.
Приемам всичко – приеми и ти –
подобно шепа пръст върху ковчега
отломките от свършени мечти
и мощите на стихналото слово.
