vergil 
Премиерата на научния труд на д-р Атанас Семов бе отправната точка на конференцията с международно участие „Правни проблеми на присъединяването на ЕС към ЕКПЧ (б.а. Европейската конвенция за защита правата на човека)”. Като
сериозна провокация
бе окачествена темата на конференцията от водещата доц. д-р Юлия Захариева, която е един от пионерите на образованието по право на Европейския съюз в Юридическия факултет на СУ”Св. Климент Охридски”.
Напомни за 1950 г., която ще остане в историята на демокрацията на Европа с две основополагащи събития. Конференцията на Робер Шуман в 16 часа на 9 май в Залата на часовника в Министерство на външните работи на Франция, когато светът узна за безпрецедентния проект за изграждане на Обединена Европа. И 4 ноември, когато е подписана Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и тяхното гарантиране чрез създаването на Съда за защита на правата на човека в Страсбург. „Двете събития безспорно са различни по своите мащаби, цели и правна характеристика, но през годините те са били някак органически свързани. И това е така, защото не можем да говорим за обединена Европа, без да вярваме, че тя се крепи върху демократични начала и правата и свободите на човека… И двете събития създадоха реални инструменти да овладяваме изкуството да живеем заедно, въпреки различията, и да споделяме отговорностите”. С тези силни думи доц. Захариева предостави думата на лекторите.
Министърът на правосъдието и директор на Националния институт на правосъдието (НИП) Драгомир Йорданов
акцентира, че „правовата държава без спазване на човешките права е оксиморон (б.а. противиположни понятия, които създават особена, но конкретна изразителност, като напр. „сладка мъка”, „живия труп”) и към днешна дата политическата идентичност на Европа се определя от ЕКПЧ, която е най-важният наднационален институт за гарантиране на човешките права на над 800 милиона европейски граждани”.
Продължи с темата за Хартата за основните права в ЕС, която стана част от законодателството на Съюза с Лисабонския договор.
И се отприщи темата на еволюцията на гарантирането и правното регулиране на човешките права – а именно присъединяването на ЕС към ЕКПЧ, превърнала се днес в „горещия картоф”.
Министър Йорданов наблегна на примера от 50-годишната история на Съда в Страсбург като доказан инструментариум за защита на човешките права. Илюстрира го със сравнението как през 1982 г. постановените решения са само 81, докато през 2011 г. са 41 145.
Даде примери и за това колко е еволюирало българското законодателство от 1992 г., когато страната ни ратифицира ЕКПЧ . В колко области българското законодателство, понякога по пътя на пробите и грешките беше хармонизирано в съответствие със стандартите на ЕКПЧ и практиката на Съда в Страсбург.
Говори за приноса на НИП към подготовката на българското правосъдие за реакция на предизвикателството.
„Последните механизми, които България въвежда, за да зачита стандартите, установени от Конвенцията и Съда:
С промените в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди през миналата година България създаде механизъм за обезщетяване на гражданите в случай на нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на съдебните дела в разумен срок . За почти шестте месеца от функциониране на този механизъм са постъпили общо 94 заявления към вчерашна дата (8 май), от които 21 са били приети за основателни.
Друга съвсем нова форма за българската съдебна система е вече действащ механизъм за командироване на български национални експерти – юристи, предимно магистрати, в Секретариата на Европейския съд по правата на човека. Процедура, която и към момента продължава, организирана от ВСС”.
Водещата на конференцията доц. Юлия Захариева реагира: „Както виждате страшни кадри дава Юридическия факултет и докато са в управлението на страната не бива да имаме никакви страхове”
И даде думата на менторите в областта на човешките права.
Ще ви ги представя с конкретни детайли от техните изказвания-лекции, които не се нуждаят от коментар.
Проф. Флоранс Беноа-Ромер – почетен д-р на СУ ”Св. Климент Охридски”, почетен председател на Университета в Страсбург, директор на Академията по правата на човека във Венеция
„Радвам се да бъда в тази красива зала, в която бях удостоена с титлата почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Благодаря за поканата на д-р Атанас Семов и за удоволствието да напиша предговора към неговите изследвания за защита правата на човека и за гражданството на ЕС, които горещо ви препоръчвам като твърде ценни.
В основата на европейското обединение е поставена защитата на правата на човека. Същата причина стои и в основата на създаването на Съвета на Европа с участието на всички европейски държави, който се опита да защити основните права, които бяха потъпкани по времето на Втората световна война.
Европейското обединение, започнало като икономически процес, днес има ясно политическо измерение и съществена част от това е именно защитата на правата на човека.
Още от 1989 г. Европейският парламент(ЕП) настоява да бъде приета материално-правна уредба на основните права, която да гарантира тяхната ефективна защита в рамките на ЕС.
През 1989 г. ЕП приема нарочна декларация в която се предлага уредбата на основните права. Тя обаче няма правнообвързващо действие и въпреки че е отправена като препоръка от страна на ЕП към междуправителствената конференция, остава без непосредствени правни последици.
След този първи неуспех на ЕП да бъде постигната определена форма на материално-правна уредба, започва да се лансира идеята за присъединяване на ЕС (тогава ЕО) като страна към ЕКПЧ.
През 1996 г., обаче, със свое становище Съдът на Европейските общности (СЕО)
в Люксембург определя, че ЕО не разполага с компетентност, за да бъде осъществено присъединяване без изменение на учредителните договори, съответно правно основание…
Като последица от това произнасяне на СЕО, отново на дневен ред идва идеята за приемане на собствена материално-правна уредба – собствена Харта на основните права на ЕС.
От заключенията на Европейския съвет, проведен в Кьолн през юни 1999 г, Хартата на основните права трябва да включва уредба по отношение на три категории права:
От една страна класическите граждански и политически права, от друга основните права, гарантирани на гражданите в рамките на европейската интеграционна система и на трето място уредба на социални и икономически права.
Проектът за такава Харта е създаден от специален конвент в който са излъчени представители на националните парламенти и на Европейския парламент. Този конвент има за
задача до края на 2000 г. да приеме проект за Харта на основните права.
Но когато тя се прокламира през декември 2000 г. в Ница, не е възможно да бъде гарантирано нейното правнообвързващо действие, при което тя си остава с естеството и действието на декларация (б.а. сиреч на добри намерения).
Едва с измененията, внесени с Договора от Лисабон (в сила от 1 януари 2010 г.) Хартата придобива правнообвързващо действие, ставайки част от първичното право на ЕС.
Тя е задължителна за институциите на ЕС , когато упражняват правомощия за приемане на актове в рамките на тяхната компетентност.
Как същевременно, обаче, тя обвързва държавите-членки , когато прилагат правото на ЕС?
Хартата съответно се прилага в рамките на производствата пред Съда на ЕС било пред Общия съд.
Защо е необходимо приемането на такава Харта?
Според мен, за да бъде подчертано особеното значение, което имат основните права като ценност, на която почива европейското обединение, като ценност, на която се основава ЕС и обединяването на държавите-членки в него.
Можем да кажем също, че
Хартата на основните права е стъпка по посока гарантирането на по-голяма демократична легитимност на ЕС и на неговите граждани, особено във време, като това, в което се намираме в момента – на социални и икономически затруднения.
Хартата има своето силово значение що се отнася до отношенията на ЕС с трети страни, защитата на правата на човека като елемент от тези отношения .
ЕС е най-големият донор в световен мащаб в материята на защита правата на човека.
Разбираемо е, че ако ЕС иска да бъде пример и водещ фактор в международните отношения, в частност по отношение защита правата на човека, той трябва логично да приеме един подобен акт, за да даде съответните гаранции за защита на тези права в неговия правен ред.
Същевременно не трябва да забравяме, че Хартата беше приета в етапа на присъединяване към ЕС на значителен брой нови държави – членки от Централна и Източна Европа. Съответно приемането на тази Харта беше и значим символ по отношение на тях.
Хартата се характеризира с определени оригинални особености, които я отличават от други съществуващи пактове в материята за защита правата на човека.
На първо място, тя стъпва на един много важен принцип от материята за защита правата на човека, – за неделимост на правата, гарантирани на всяка човешка личност.
В нея не се разграничават гражданските и политически права от социалните и икономическите.
Авторите на Хартата целят да отидат отвъд този подход,
като гарантират еднаква защита на всички основни права, независимо от тази позната класическа концепция за тяхната уредба, разделяйки ги на отделни категории.
Имаме шест обособени такива категории права: човешко достоинство, свободи, равенство, солидарност, гражданство, правосъдие.
Можем да намерим в Хартата, разбира се, всички познати ни от ЕКПЧ граждански и политически права.
Обаче, в Хартата намират уредба и някои други граждански и политически по своя характер права, които произхождат от други международно-правни инструменти или респективно са били предмет на уредба в правото на ЕС.
Що се отнася до социалните и икономически права, идеята, която например Франция отстояваше, беше в Хартата да бъдат включени възможно най-широк кръг такива права. Обединеното кралство, обаче, имаше друга позиция – то се стремеше да сведе до минимум наличието на такива социално – икономически права и в Хартата да бъдат уредени по възможност само граждански и политически права.
При тези противоречия бе намерена една формула на разделяне на правата, които Хартата гарантира на
същински права от една страна и на права-принципи.
Същинските права
са такива, които гарантират на частноправните субекти определени конкретни възможности – напр. защита от незаконно уволнение, право на колективно решаване на трудово-правни спорове, право на здравословна и безопасна среда и условия на труд и пр.
Правата-принципи:
За разлика от същинските, гарантирани от Хартата субективни права, те поставят определени изисквания, насочени било към законодателя на ЕС, било към законодателните органи на държавите-членки. И от там защитата на тези права би могла да се осъществи чрез оспорване действителността на последващи мерки, които влизат в разрез с така очертаните изисквания.
Гражданите на ЕС вложиха огромни надежди в Хартата на основните права.
Но бързо се появиха определени разочарования. Защото има определени ограничения в полето на приложение на Хартата .
По-ограничено приложно поле в сравнение с ЕКПЧ.
Чл. 52 от ХОП посочва, че тя се прилага по отношение на институциите на ЕС и по отношение на държавите-членки, когато прилагат правото на ЕС.
Това породи определени разочарования, защото, може би, гражданите очакваха, че Хартата ще се прилага във всички области на обществени отношения. Но в нея се съдържа това изрично предписание, че тя е приложима тогава, когато държавите-членки приемат актове в изпълнение прилагане правото на ЕС.
В този контекст отново се проявява особеното значение, което имат националните съдилища и Съдът на Европейския съюз (СЕС) в прилагането на правото на ЕС, тъй като ще трябва да бъде дадено тълкуване какво точно определя чл. 52 и какво точно е приложното поле на Хартата.
И съвсем наскоро в свое решение СЕС постанови, че Хартата е приложима не само буквално, когато държавите-членки прилагат правото на ЕС, но в приложното поле на Договорите.
Т.е. благодарение на юриспруденцията на СЕС ние имаме едно разширяване на приложното поле на този механизъм – Хартата,
съответно гарантираните в нея права ще обвързват държавите-членки не само когато прилагат актове на правото на ЕС , а винаги когато е налице някакво отношение, попадащо в полето на действие на Договорите на ЕС.
Та Хартата предоставя големи гаранции и благодарение на решаващата роля на Съда в Люксембург ще открие нови перспективи в проблематиката на защита на човешките права в рамките на ЕС”.
Малко лирическо отклонение
направи водещата доц. Юлия Захариева в подстъпите на представянето на следващия виден лектор.
Припомни далечната 1997 г., когато Правото на ЕС стана задължителна дисциплина в програмата на юридическите факултети: „ Нищо си нямахме, нито имахме Наско (б.а. Атанас Семов), нито имахме Спасчо (б.а. Спас Спасов), нито Христо (б.а. Христо Христов), нито Станислав Костов . Учредителните договори ги нямахме даже на български език, да не говорим за достъп до съдебна практика. И в такова тежко време аз получих шанса да работя в колежа „Европа”. И след първата среща с проф. Жаке се размечтах в катедра на Софийския университет да застане професор с капацитета и харизмата на проф. Жаке. Веднага се отрезвих и си казах, че това не е възможно . Оказа се, обаче, че няма невъзможни неща. Само че са необходими няколко фактора – енергията на Наско Семов, подкрепата на деканското ръководство, подкрепата на правителствени среди, на лоялни партньори като Института по правосъдие и разбира се на върховните съдилища, Главна прокуратура. И в резултат на тази комбинация се създаде магистърската програма „Право на ЕС” и вече лекциите на проф. Жаке са си практика години наред, Така, че можем да кажем, че той си е наш професор. Така се случи нашият екип неизменно да се съизмерва с тях и магистърската програма наистина действа по формулата „Най-доброто от Европа – най-доброто от България”.
Проф. Жан-Пол Жаке:
„Искам да привлека вашето внимание към три предизвикателства, които поставя присъединяването на ЕС към ЕКПЧ.
На първо място, това е опасността, която създава бясната икономическа и финансова криза, относно ефективната защита на основните права в частност ефективната защита на икономическите и социални права.
Една от ценностите, прокламирани в ДЕС е солидарността между ЕС и държавите членки и солидарността между самите държави-членки. Но също така и солидарността между човешките личности, която е в основата на всяко общество. Според мен,
мерките за финансова стабилност, наложени вследствие на кризата, рискуват да разрушат тази солидарност.
Защото те удрят най-вече върху най-бедните от нас – тези, които имат най-голяма нужда от солидарност.
Ако всички сме съгласни, че преодоляването на икономическите затруднения изисква лишения, мерките за преодоляване на кризата не могат да имат за последица ерозия – разрушаването на гаранциите за правата и интересите на гражданите, които създават социалните и икономическите права – било произтичащи от ХОП, било от ЕКПЧ.
Юристите трябва внимателно да помислят за необходимото равновесие между мерките, които са необходими за преодоляване на финансовите и икономически затруднения от една страна, и от друга – запазване на ефективните гаранции за основните социални и икономически права.
Това е нов проблем, пред който се изправя юридическата гилдия, но вече има първи стъпки в тази насока.
Например Икономическият и социален комитет на ЕС вече осъди Гърция, затова, че взе решение за намаляване с 20% на пенсиите, определяйки, че подобна мярка е непропорционална по своя характер.
Конституционният съд на Португалия, също така, определи за противоконституционни някои от структурните мерки, предприети с оглед искания на ЕС за финансовата стабилизация на Португалия .
Ние сме в едно трудно поле, в което трябва да направим нови открития. Но усилието е необходимо с оглед на второто предизвикателство.
Второто предизвикателство е свързано с това, че кризата извежда на преден план крайни националистически, екстремистки политически субекти, които историята показва, че когато имат възможност да се докоснат до властта, посягат и засягат не на икономическите и социалните права, а на гражданските и политически права.
ЕС днес е силно притеснен и обръща особено внимание на изменения, предприети в конституционната уредба на Унгария и на Румъния.
Да намалите пенсионната възраст на магистратите с очевидната цел да назначите магистрати, които са удобни на определена нова политическа власт, да не се зачита основоположния принцип на независимост на съдебната система.
Да ограничите правомощията на един орган за контрол за законосъобразност до това да се произнася по установените процедурни изисквания за приемането на законодателни актове без да има възможност да ги разглежда по същество и да се произнася по съответствието им с конституционната уредба, е несъвместимо с принципа на правовата държава.
Да закривате медии, информационни издания, поради извършване на нарушение или престъпление срещу нацията или срещу републиката, по никакъв начин не се вписва в свободата на словото.
Точно поради тези причини ЕК предприе действия срещу тези държави пред СЕС за нарушаване на правото на ЕС.
Има една празнота в Договорите.
Хартата на основните права (ХОП) е приложима в полето на действие на Договорите. Тя, обаче, няма правнообвързващо действие в други области на обществени отношения, които остават компетентност на държавите-членки.
Договорът предвижда възможността ако една държава-членка нарушава в правовата държава правата на човека, тя да бъде суспендирана като член на ЕС.
Това, обаче, е тежка процедура, която досега никога не е прилагана и вероятно никога няма да бъде приложена, освен в изключително сериозни случаи.
Затова преди около месец председателят на ЕК г-н Барозу лансира идеята за закрепването на някакъв подвид процедура по същество на преговори, в която без да се прилага процедурата по чл. 7 от ДЕС ( б.а. за суспендиране на членството на дадена държава) се влиза в предварителни преговори между институциите на ЕС и съответната държава-членка, подозирана в засягане на правата на човека и на принципите на правовата държава.
Да, в държавите-членки на ЕС са възможни различни тълкувания по отношение на едни или други основни права.
СЕС вече се е произнесъл, че една държава може да ограничи прилагането на правото на ЕС, ако прилагането му в една конкретна хипотеза би засегнало конституционната идентичност на тази държава.
Съответно, трябва да има ценности, които всички споделяме. В противен случай Съюз няма как да има.
Затова ние трябва да гарантираме, че разрастването на такива националистически, популистки, екстремистки тенденции, няма да доведе до изтръгване на корените на защита правата на човека в ЕС.
По-оптимистичен е въпросът за присъединяване на ЕС към ЕКПЧ.
След две години преговори между ЕС и Съвета на Европа изглежда беше постигнато споразумение, за това как да бъде закрепено с договор присъединяването.
Основната причина, поради която се поставя въпрос за подписване е
да се гарантира възможността част от правните субекти да оспорват пряко пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург съответствието на актовете на ЕС с гарантираните ЕКПЧ права.
Няма никаква причина, поради която трябва да приемем, че един гражданин на Република България може да заведе дело срещу Република България за нарушаване на ЕКПЧ, а същевременно няма такава възможност що се отнася до ЕС.
Проектът за споразумение предвижда присъединяване на ЕС към ЕКПЧ в качеството си на една следваща държава в Конвенцията.
На следващо място в това поле на споразумение се предвижда излъчването на съдия (б.а. в Съда в Страсбург) по предложение на ЕС, също както и излъчването на парламентарна делегация от ЕП в Съвета на Европа.
И така ЕС ще има своя принос във финансовото осигуряване на Европейския съд по правата на човека и също така, ЕК ще представлява ЕС в Комитета на министрите в Съвета на Европа, където се разглежда контролът върху изпълнение на решенията на Съда в Страсбург.
Обаче има две съществени особености.
На първо място актовете на правото на ЕС се прилагат във и от държавите-членки.
Непосредственото нарушаване на гарантирано от ЕКПЧ основно право също ще бъде осъществено в конкретни случаи от съответните органи в държава-членка, които ще приложат акта на правото на ЕС.
Така се създава риск
част от правните субекти да внасят жалби и да искат осъждането на държавата-членка за нарушаване на ЕКПЧ, като същевременно сме в хипотеза, че националните органи прилагат част от правото на ЕС.
Затова в споразумението се предвижда възможността в една такава хипотеза ЕС да се присъединява солидарно като страна, заедно с държавата-членка при условие, че ЕС и държавата-членка представляват една страна по делото, спрямо която ще бъде постановено съответното решение на Съда в Страсбург и ще произтекат последиците от него.
Следващият елемент е свързан с особеностите на правната система на ЕС.
Общокомпетентният да решава споровете е националният съд, СЕС се намесва при особени, предвидени в Договорите изключения. Ако националният съд се нуждае от тълкуване на правото на ЕС, той разполага с механизма на преюдициалното запитване, което може да изпрати до СЕС в Люксембург.
Ако в хода на делото пред националния съд е поставен въпрос за нарушаване на ЕКПЧ от страна на ЕС . Ако в тази хипотеза националният съд не е отправил преюдициално запитване до СЕС и е постановил, че не е налице нарушение, тогава ще бъде налице хипотеза, при която се приема, че условието за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е осъществено и лицето ще има възможността да сезира Съда в Страсбург.
От там възниква хипотезата, при която Европейският Съд за правата на човека (ЕСПЧ) ще разглежда и ще се произнесе относно акт на правото на ЕС без никога казусът да е поставян пред СЕС в Люксембург въпроса за съответствието на този акт с гарантираните основни права.
С оглед на това, в проекта за присъединяване на ЕС към ЕКПЧ е предвиден механизъм, при който, след като бъде сезиран Съда в Страсбург, преди той да се произнесе – както знаете тава отнема години, въпросът ще може да бъде решен от СЕС. Ако Съдът в Люксембург се произнесе, че е налице нарушение, ще отпадне необходимостта от произнасяне на Съда в Страсбург.
Ако, обаче, произнасянето на Съда в Люксембург е в противен смисъл, делото ще може да продължи пред Съда в Страсбург.
Дяволът за юриста се крие в запетайките!
Можем да се надяваме, че в срок от две години преговорният процес ще приключи и ЕС, както и всички свои държави-членки ще бъде подчинен на контрола на Съда за правата на човека в Страсбург.
Монтескьо казва „Всеки, който е носител на властта е предразположен да злоупотребява с нея”.
Дебатът върху темата за правата на човека е толкова важен, че не трябва да спира никога”.
С много обич и особен сантимент доц. Юлия Захариева представи „виновникът” за събитието доц. д-р Атанас Семов.
След като спомена всичките му титли, тя каза: „ Гордея се с неговите успехи. Разбира се, от време на време се хващам за сърцето, когато той реши да нарушава законите на гравитацията, защото му се случва. Но това, което създаде с тези два тома е едно много важно доказателство, че когато човек се концентрира в областта, в която е най-добър, резултатът винаги е великолепен”.
И на финала що рече авторът – Атанас Семов:
„Благодаря сърдечно на боговдъхновената Юлия Захариева … Трудно ще ми бъде да скрия, че се вълнувам пред тази препълнена зала. Няма по-голяма награда за един автор от това да има правостоящи в залата, в която представя творението си.
Благодаря на проф. Беноа-Ромер и за предговора и за подкрепата от 7 години, когато повярвахме, че и на изток от Виена можем да правим сериозна европравна наука (б.а. през 2006 г. под ръководството на д-р Семов бе създадена най-престижната днес магистратура в Софийския университет „Право на Европейския съюз”).
Благодаря специално и за надеждата, и за подкрепата на бившия декан на Юридическия факултет проф. Димитър Токушев (сега Председател на Конституционния съд) за това, че сериозна наука може да се прави и с малко, и дори без пари.
Не мога да не изразя благодарността, че до мен тук е моята учителка, най-ярката интелектуалка на днешна България г-жа Гергина Тончева (б.а. легендарната директорка на Класическата гимназия от нейното създаване през 1976 г. до преди няколко години).
Тези два тома са книгата, която съм писал най-дълго – повече от 15 години.”
Не пропусна ласкавата закачка с доц. Юлия Захариева : „Благодаря й, че ме взе за асистент преди 15 години. Постъпи доста правилно!”.
И продължи с искреността:
„Когато преди около две години приключи политическото ми оглупяване се върнах отново с огромна страст към науката
и се нахвърлих с голям хъс върху тази изключително актуална тема. Разбрах, че повече от всичко друго ми се пише. Това може би звучи странно на повечето млади колеги, които сигурно са пообъркани от станалата модерна представа, че има смисъл да се прави само онова, което носи пари. Ще си позволя да им спомена, че
може да бъдеш скот и без да си Фицджералд!
Винаги съм искал да напиша книга за гражданството на ЕС. А няма начин в нея да отсъства поне една глава за правата на човека. Тема, от която винаги съм бягал, защото не съм се чувствал подготвен. И когато започнах да я пиша като за 20-30 страници, видях колко е проблемна тази тема и се получи в резултат отделен том от 350 страници”.
И го стори в изключително критичен тон:
„Мисля, че в присъединяването на ЕС към ЕКПЧ е събран във фокус целият драматизъм на ЕС днес. За да не кажа, цялата обърканост и дори лицемерието му. Защо ЕС направи Харта, която да може да бъде нарушавана и тръгна за пореден път да се присъединява към ЕКПЧ, твърдейки , че чл. 6 на Договора след Лисабон предвижда задължение за такова присъединяване, но ей го на – вече 42 месеца това задължение не е изпълнено. И предстои да видим, дали сега този проект, който най-сетне е подготвен след близо година безделие или изчакване, ще получи подкрепата на Съвета на министрите и необходимите ратификации.
Боя се, че ЕС обяви 2013 г. за Година на европейските граждани.
На ЕС трябва да е толково тежко не от икономическата криза, колкото от липсата на лидерство. Европа никога не е имала толкова слаби политически лидери като днес. Болезнено очевидна е липсата на голяма европейска идея в Лондон, в Рим, за съжление и в Париж, боя се даже и в Берлин. И затова хората страдаме. Страдаме, защото днес трябва да си отговорим на много болезнени въпроси. Има ли ЕС смелостта да бъде съюз на суверенни държави, когато все повече ограничава суверенитета им в някои важни сфери, или ще продължи тази превземка, която видяхме и с Договора от Лисабон. Хем да искаме по важни въпроси друг да взема решенията, вместо националните правителства, хем националните правителства да се опитват да си запазят периметъра на влияние някак, за да се запазва самочувствието, че все още имат тежест.
През ум не ми минава да държа политически речи и за това, вторият том на книгата е посветен на гражданството в ЕС и свободното движение на работниците – на хората в по-широк смисъл. Това е сърцевината на европейската интеграция – гаранцията за нейния успех.
Но се получава така, че днес консуматорското, самодоволно общество и даже някои короновани особи, искат да ни откажат именно това право.
И то точно на нас – българите, които много преди тях имахме собствена държавност, собствена азбука и Златен век доста преди европейския Ренесанс!? И точно на нас, които през 14-15 век с мъжествената си съпротива защитихме Европа от Османската инвазия, и които днес сме им необходими на същата тази Европа и тя ни прие за член именно, за да бъдем защитен пояс срещу най-голямата опасност за Европа – новата ислямизация.
Мисля си, че именно в тази насока трябва да говорим и мислим в контекста на усилията си да направим едно успешно българско председателство на ЕС през 2018 г., което съвсем не е толкова далеч”.
Привкусът на лаика-наблюдател, или нещо като ала-бала, коректно наречено П.С. (послеслов):
След лекциите на елитните европравници си тръгнах с усещането, че май крилатото мото за философията за Единна Европа
„Единни в многообразието” е замязало на „Еднообразни в разединението” –
перфектен оксиморон за изказа на министър Драгомир Йорданов.
Перманентното стягане на коланите, докато талиите на редовите граждани станат като двегодишни върби, а тези на маститите монополисти – като на вековни боабаби, не звучи гот – и анорексията и затлъстяването са пагубни!
А за разделянето по качества на народите, според държавите им – направо си вони на нещо, от което се гордеем, че сме се били отървали!?
Същевременно съм оптимист – та нали 2013-та е обявена в ЕС за Година на гражданина. Особено важно е за българският, колкото и беден, отчаян и духовно опустошен да е… „Светът е голям и спасение дебна отвсякъде!”… Да му мислят монополистите за каргото на имането си до По-добрия Свят!
И не на последно място, съм изкючително горд, че в Европа и особено в родината ми България, има невероятни европравници и откровени радетели за правата на хората, защитени адекватно и честно от съдебната система. Няма да изреждам имена, защото рискувам да пропусна някого, а ще трябва да посоча и доста, от които ме е срам, че са ми сънародници…
