vergil 
Беше 1992 или 1993 г. Редакцията на „Полет“ – седмичникът, в който работех тогава, обитаваше една от залите в НИПКИК. Непознатата за мнозина, особено по-младите, абревиатура означава Научноизследователски и проектоконструкторски институт по корабостроене, а сградата днес приютява Националната агенция по приходите. По онова време – без мобилни телефони и нормален интернет, да базираш редакция „на Мачу Пикчу в царевичака“ си беше чиста авантюра. Въпреки това обаче читателите винаги намираха начин да допътуват до нас, за да изокат за едно или друго. Та, в един слънчев ден, както се казва, колежката ми Юлия Кунева пристигна на работа заедно с един момък, който явно не беше на „ти“ със сапуна и имаше тежки сутрини. И с 24-каратова усмивка обяви: „Това е Неделчо. Много му се иска да пише, пък и яко го е закъсал с парите. Мисля, че може да ни сътрудничи – ще му помагам за писането, докато свикне.“
Юлия винаги е имала невероятната способност да събира около себе си маргинали от всякакъв тип и калибър.
Като Майка Тереза се впускаше да им помага, а след като криво-ляво ги изправяше на крака и им даваше приличен обществен облик, те неизменно вирваха нос и й биеха шута. Но така е по тези географски ширини – нито едно добро не остава ненаказано…
А Неделчо Михайлов започна да прави първи стъпки в журналистиката. Сам си избираше за какво да пише, но докато понаучи къде са буквите на клавиатурата, всъщност пишеше Юлия – и като машинописка, и като редактор, и като автор в сянка. Нещо като школско упражнение в преразказ на непознат автор. Ама съвсем непознат. И не съвсем автор. Защото, вместо идеи за дописки, най-често слушахме самосъжалителни тиради в стил „Никой не ме разбира“. В кюпа бяха воплите срещу бившата му жена, родителите му, малкия му – тогава, син, безпаричието, шибания живот, липсата на перспектива и какво ли още не. Един единствен път дойде усмихнат, чист и пременен с нови дънки и ново яке. Не можеше да си намери място от щастие, че са подарък от баща му. Колко малко му трябва на човек…
Най-голямото журналистическо произведение на Неделчо в „Полет“ беше документален разказ за това как е приютявал и обгрижвал в квартирата си избягал затворник.
Бяхме абсолютно убедени, че е измислил всичко от игла до конец. Може би защото историята наистина бе увлекателна. Той се кълнеше, че е истина, но така и не му повярвахме. А и сондажите сред информаторите ни по полицейска линия бяха категорични – през последните месеци затворник не е бягал. Пуснахме материала с уговорката за читателите, че става въпрос за художествена измислица.
Две-три седмици по-късно, докато двете обсъждахме някаква съвсем различна тема, главната ни редакторка Блажка Йорданова изведнъж каза: „Най-вероятно Неделчо наистина е крил затворник.“ Сигурно съм я изгледала като извънземно, защото веднага продължи: „Ние търсехме във Варна, а се оказа, че има избягал от Плевенския затвор.“ Научила го съвсем случайно от свой роднина, който имаше вземане-даване със службите.
Кариерата на Неделчо в „Полет“ бе кратка. Във времето, когато се борехме да оцеляваме като частен вестник със собствено мнение, не можехме да му предложим заплата. Нямаше как реално да си я заработи, пък за синекурна длъжност и дума не можеше да става – ние самите си брояхме стотинките и освен с дописките, се борехме за всеки саниметър реклама. Виж, за „топла бърлога“ пасвахме идеално – с кафе в изобилие, цигари на аванта и безплатна психотерапия.
Беше някъде през зимата, когато радио „Канал КОМ“ обяви, че стъпва във Варна и търси водещи.
Пак Юлия подбутна Неделчо: „Що не се явиш? Няма какво да изгубиш, пък, току виж, те взели.“ И той се престраши да отиде. Мераклиите за журналистическа кариера в може би най-голямата частна национална верига радиостанции по онова време бяха над 100. Всички те търпеливо иззъзнаха конкурса на улицата пред студиото. По някаква ирония на съдбата то се помещаваше в „гълъбарника“ на Пионерския дом, където преди време беше редакцията на „Полет“. След края на прослушването Неделчо вече не беше безработен.
Стана един от водещите на „Шоуто на Канала“ –
следобедно предаване, в което всеки слушател можеше да даде воля на чувствата си, но обикновено псуваше кмета и градската управа. На честота 89.3 MHz Неделчо „пускаше в канала“ всеки, срещу когото драгите радиослушатели изливаха гнева си. А те изобщо не се скъпяха на емоции – телефоните на радиото нонстоп даваха заето, а „Шоуто на Канала“ за нула време стана хит. Всъщност печелившата карта на предаването бе същата, която изстреля на върха и настоящия премиер Бойко Борисов – уличният пиперлив език и демонстрираният непукизъм. Как да не повярваш на водещ, който всеки следобед гали ушите ти с думите: „Аз съм Неделчо Михайлов – един от вас. И мен ме вбесяват проблемите в града, безхаберието на управниците, хаоса в държавата.“ Особено ако са „овкусени“ с някоя и друга цветиста ругатня и задължителното „пускане в канала“ на хората, които дразнят човека от другата страна на телефона. Шоуто беше пълно. Илюзията на слушателите за собствената им значимост – също. А Неделчо започна да му държи края, навири гребен и дори сам си купуваше цигарите.
Още преди „Канал КОМ“ да хлопне кепенци през 2002 г., той смени пистата. И грейна на тв екрана. В МСАТ. Кабеларката на ТИМ стана за Неделчо ракета носител към публичната визия, обществения просперитет, финикийското замогване и няколко брака – всичко онова, което само за няколко години го превърна в г-н Михайлов.
Блокът, на който той бе автор и водещ – „БГ Шоу“, се излъчваше всяка сутрин. В продължение на час и половина Неделчо сърфираше из информационните сайтове и по вестникарските страници, без да изпуска телефонната слушалка и пряката връзка с ранобудните, революционно настроени зрители.
Така и не може да ми го побере акълът как можеш в ранни зори не само да слушаш какво ти дуднат от екрана, но да го и чуваш.
А пък да хванеш телефона, да чакаш упорито да те свържат с водещия, за да си споделяш мислите в ефир… Б-р-р-р-р! Чак тръпки ме побиват. В България психотерапията може да се превърне в златна мина. Някой обаче трябва да намери разковничето – воплите по телефона да се леят срещу заплащане. Само че у нас се смята за нормално пъшкането в ушите на девойките от розовите линии да е импулсно, а в ушите на журналистите – на аванта. Нищо, че двете професии се родеят по древност…
Край на лирическото отклонение.
Назад към Неделчо.
Признавам си, не ми се е случвало да изгледам негово предаване от начало докрай. Колкото пъти съм попадала на светлия му лик сутрин, докато прехвърлям с дистанционното каналите на телевизора, все се получаваше едно и също. Най-напред ме напушваше смях от визията му на Чебурашка с премрежен поглед и начеваща плешивост. После се втрещявах от ентусиазма, с който се вихреше диалогът на екрана. Накрая се изнервях от менторския тон на водещия и… превключвах програмата. Вероятно не съм дорасла, за да вникна в съвършенството на подобно журналистическо майсторство, така че няма да го коментирам. Факт е обаче, че „БГ Шоу“ даваше на народа зрелища. А малко по-късно народът върна жеста на водещия, като му даде… хляб.
На местните избори през есента на 2003 г. Неделчо Михайлов бе избран за общински съветник.
Един от двамата независими съветници в малкия парламент на Варна. Мажоритарната подкрепа даде на Неделчо криле. Вярно, тропоската им си личеше – и по масираната кампания в медиите на ТИМ, и в ентусиазма на избирателите му, които бяха отишли под строй до урните, за да не загубят работните си места във фирмите на групировката. Експериментът на ТИМ – пряко участие в местната власт, се оказа успешен. А Неделчо си повярва, че може да лети.
Три години по-късно той вече гледаше на себе си като на зрял политик с журналистически темели – истинска кръстоска между Джордж Вашинтон и Джоузеф Пулицър. „Аз съм уникален. Аз съм две битности в една личност. Аз съм едновременно и политик, и тв водещ. Това е великолепна амалгама, която я няма при друг човек. Аз сам мога да произведа новината и сам мога да се интервюирам. Бареков не може“, твърди скромно в интервю пред „Новинар“ г-н съветникът през ноември 2006 г.
В средата на същия месец
Неделчо сбъдна повелята на покровителите си и… основа партия. „Нашият град“.
И досега се чудя кой е авторът на това име, но подозирам, че не е партийният лидер, а някой от собствениците на Града. Михайлов обаче без колебание припозна бащинството на политическото отроче и се вживя в поредната си роля – на организатор и вдъхновител на масите, които трябва да коват светлото бъдеще на Техния град.
„Реших да създам гражданско движение, защото бъдещето е на регионалната политика. Защото искам да се занимавам с политика не в този вид, в който я познаваме. Защото имам талант за правене на политика. Защото съм мъж и обичам да завися от себе си. Предвиждаме „Нашият град“ да остане специализирано политическо тяло в регионалната политика. Ако хората от други градове решат, че харесват идеите ни – добре дошли. Целите на „Нашият град“ са участие в местните избори и участие в управлението на града.“
Прозрачна изповед – откъдето и да я погледнеш. Само дето формата – от първо лице единствено число, изобщо не е на мястото си. Защото Аз-ът на Неделчо всъщност е Те-то на ТИМ, талантът му в правенето на политика е като нескопосан плейбек на чалга звезда, а амбицията да зависи само от себе си – илюзия, в който не вярват дори и членовете на партията му…
Спомням си лятото на 2007 г. Вихреше се кампанията за местните избори през есента.
Служител в една от фирмите на ТИМ имаше приятели при нас и често си пиехме кафето заедно. Докато клюкарехме за поредните изцепки на домораслите политици, които се правеха на маймуни в битка за „народната любов“, колегата през смях призна, че предната вечер, вместо да си пие ракията вкъщи като всички нормални българи, е бил на… партийно събрание. Вдигнахме го на балон. И досега ме напушва смях, като се сетя на какво го направихме. И той се смееше заедно с нас – все пак си беше нормален човек. Пък и, за разлика от нас, беше участвал в „историческо събитие“ – демократичен избор на председател на „Нашият град“. Май няма нужда да споменавам, че Неделчо Михайлов е оглавил партията с пълно единодушие.
Този ден Лидерът сигурно се е съдрал от кихане…
Наесен обаче си го върна тъпкано на варненци. Стройните редици от служители на ТИМ му донесоха 8,40% от гласовете в урните и 6 мандата от общо 51 в общинския съвет на Варна. Неделчо направи още една крачка към мечтата си – стана зам.-председател на местния парламент.
Изборите от 2007 г. Бяха и прощъпалник за „Нашият град“ извън Варна. Формацията се сдоби с няколко общински кметове, нейни хора изпъстриха и палитрата на съветниците в отделни части на страната. А феодалите на морската столица, окрилени от успеха, активно започнаха да работят по новия си проект – „Нашият град е държавата“.
============
АРХИТЕКТЪТ ОТ СВОБОДНИЯ УНИВЕРСИТЕТ
През юли 2009 г. Мимето – нашата стажантка Мария Людмилова, която всяко лято удряше рамо на оределия ни отпускарски екип, пристигна в редакцията, подскачайки от радост. И тържествено, но шепнешком, сякаш някой напираше да ни подслушва, обяви:
„В понеделник Марин Митев ще защитава дипломната си работа по архитектура – в Свободния.“
Както се сещате, посрещнахме новината с общ зоологически смях. „Хайде, бе!“, „Този Марин Митев ли?“, „Как пък не!“, „Изпързаляли са те“, бяха част от коментарите. Вместо да се обиди обаче, Мимето продължи ентусиазирано: „Да бе, сериозно, той е. Една моя приятелка учи архитектура. Гледали са графика на защитите – всичко съвпада. Никой не му е виждал очите във факултета, изобщо не е стъпвал на лекции, и изведнъж – дипломна работа. Цяла група са се наканили да ходят да му слушат защитата.“
„А защо сте решили, че ще ви пуснат. Колко му е да му дадат дипломата ей така.“
„Няма, бе. Не може да стане, защитата е публична и всичко се записва. Иначе няма как да се дипломира“, не се предаваше Мимето.
Признавам си, до последно не вярвах, че ще стана свидетел на подобно „легендарно събитие“. Все си мислех, че пред катедрата ще се изтапани някакъв друг Марин. Но… се стегнахме да ходим на защита. Колегите на все още недипломирания архитект ни открехнаха къде да паркираме, как да стигнем до залата и какво да кажем, ако някой се опита да ни спре. Отдавна не ми се беше случвало да се чувствам като участник в световната конспирация…
В „ранни зори“ – още преди 9, се озовахме в Свободния университет.
Без проблем стигнахме до залата и чак тогава сякаш повярвах, че може наистина да видим Марин Митев в ролята на студент. Пред входа клечеше якичко момче, стегнало бицепсите си в бяла ризка, и с изпънат по конец панталон. С отнесен поглед момъкът кръстосваше пространството между вратата на аудиторията и тоалетната – същинско балканско юпи.
Влязохме тихо, да не бием на очи, но още на прага подскочихме. Бащата на ТИМ кротко си седеше на чина в крайната редичка – и той в бяла риза. Като ни видя, лицето му се поизпъна, но съвсем в стил Бъстър Кийтън не показа никаква реакция. Седнахме в галерията и зачакахме – челото на броя ни беше вързано в кърпа.
На първата банка се беше подредила държавната изпитна комисия, председателствана от декана на архитектурния факултет проф. Стефан Терзиев. Малко преди старта пристигна лично и ректорът на университета проф. Анна Недялкова. Оттам нататък всичко тръгна като по вода.
Бившият тюлен подреди пред комисията 19 цветни табла
и започна представянето на проекта си, наречен „Жилищна група от три сгради за постоянно обитаване, част от жилищен комплекс от затворен тип в курортния комплекс „Св. Св. Константин и Елена“. Освен нас и изпитващите, презентацията на видния абсолвент слушаха още 20-ина негови състуденти. Повече от час Митев обясняваше как ще изглеждат трите еднофамилни жилища с визия в неокласически стил. Странно изглеждаше босът на най-мощната икономическа групировка в тази роля – пред дъската, с показалка в ръка и притеснен глас. Докато го слушах, се питах как биха го възприели подчинените му, ако можеха да го зърнат отнякъде.
С риск да ви стане скучно, ще кажа няколко думи и за самата дипломна работа на вече ръкоположения арх. Митев – после ще разберете защо. Според проекта всяка от трите луксозни къщи ще е на 3 нива. В сутерена ще бъдат разположени гаражите, пералните помещения, складовете и обширните гардероби, тип „Четири сезона“. На партера ще се разгърне дневният тракт с кухня, трапезария, зимна градина и т.н. Първият етаж пък ще е отреден за спалните и санитарните помещения. Освен ВИП домовете, комплексът ще включва още сграда за гости, на партерния етаж на която ще бъде настанена охраната; спортен център с открит и закрит басейн; фитнес зала; два тенис корта; клубна сграда.
Презентацията завърши с аплодисменти – ръкопляскаха и изпитващите, и колегите на видния абсолвент.
А архитектурните корифеи се занадпреварваха да го хвалят. Бившият главен архитект на Варна проф. Иван Никифоров обяви проекта за впечатляващ и каза, че ще го препоръча на асистента си, който си търси жилище. „За цената после ще говорим“, с намигване допълни проф. Никифоров. Според съпругата му – доц. Росица Никифорова, разработката била толкова изчерпателна, че е стигнала до фазата на работен проект, а после аплодира идеята за островна кухня в еднофамилните къщи. „Проектът ви е отличен, поздравявам ви. Много добре решено, много технически грамотно, толкова добре е проучено всичко и мисля, че трябва да се строи“, допълни я проф. Любен Сиврев. Черешката на тортата обаче сложи проф. Анна Недялкова, която с треперещ от вълнение глас обяви, че се гордее със студенти като Марин Митев, както се гордее и че човек като него е избрал Варненския свободен университет, за да завърши второто си висше образование…
Тук вече съвсем зациклих. Досега не бях чувала, че шефът на ТИМ има висше. Не че е невъзможно или пък точно аз трябва да го знам, ама все си мисля, че градската мълва не би го пропуснала като факт. Вече бяхме излезли от залата, Митев пак бе седнал на крайната редичка в очакване на „присъдата“ за архтектурното си творение, когато не се стърпях и се върнах. След дежурното „Честито“ – „Благодаря“ полюбопитствах каква му е първата диплома. „Право, от университета в Благоевград.“ А после, след куп въпроси и лаконични отговори, сглобих картинката.
Завършил „Право“ в Югозападния университет „преди 4-5 години“ (аз си го изчислих като 2004 г.). За да бъде член на борда на Централната кооперативна банка, трябвало да има юридическо образование…
Явно обаче второто висше по му лежеше на сърцето. Защото се оживи, когато започнах да го разпитвам за дипломната му работа. Похвали се, че през есента тя ще бъде представена на изложение в Москва и изобщо не е суха тренировка на абсолвента Марин Митев. Проектът бил изработен по поръчка на трима клиенти от Русия и предстояло да бъде осъществен. „Външният вид на постройките е тяхно желание. Клиентите са фенове на 18 век, те показаха фасади на сгради от Монако, от които сме заимствали“, поясни той. Руските инвеститори сами избрали мястото, където ще бъдат вдигнати къщите им, като вече били купили земята срещу 300 евро на кв. м.
Не можах да се устискам – поисках и аз да си купя парченце от курорта за такива пари. „Цената не е висока, но ще бъде компенсирана от реализацията на проекта“, побърза да охлади ентусиазма ми новороденият архитект. Наистина, нямам нищо против да се сдобия с къща в Св. Константин, но, определено, точно такава хасиенда не искам! А около година по-късно, при друг наш разговор, Марин се изтърва: „Помниш ли проекта ми от защитата в Свободния? Някой ден ще те поканя на гости и ще го видиш на живо.“ Замислих се, че не е зле да се поразходя до новия хлебозавод, където тримата бащи на ТИМ си вдигнаха къщи, и да сравня визията им със скиците, които професори и студенти аплодираха на 20 юли 2009 г.
Трябва ли да споменавам, че освен шестицата за дипломната защита, Марин Митев получи 6 и за клаузурата си, а преддипломната му работа е била оценена на отличен 5,50. Както и факта, че за да стане правоспособен архитект, той трябва да изкара 3-годишен стаж в архитектурно ателие. „Какво да се прави, щом трябва, ще стажувам – аз цял живот стажувам“, пак извади от ръкава чувството си за хумор босът на ТИМ, който още преди да се сдобие със заветната диплома от Свободния, вече си бе купил Териториалната проектантска организация във Варна.
====================
НЕСБЪДНАТО ФОНОСАФАРИ
Откакто приключи съдебната ми сага с ТИМ, все по натрапчиво взе да става желанието ми да направя интервю с Марин Митев. Даже имам чувството, че с течение на времето то взе да се превръща в някаква идея фикс. Или пък бях развила хелзинкски синдром…
Амбицията да накарам феодала на Варна да ми се изповяда ме обземаше с още по-голяма сила в периодите около рождения ми ден.
Не знам защо си бях внушила, че ще ми бъде по-лесно да изкопча интервю под формата на подарък за ЧРД. През различни интервали от време получавах обещания: за менторско съдействие да получа интервю; за интервю „когато му дойде времето“ и дори за „интервю за ЧРД“, но… засега резултатът от обещанията е само една голяма кръгла НУЛА.
Питанките за ТИМ, които нямат отговор от най-компетентния по въпроса, т.е. М-то на групировката (формацията, холдинга, икономическия конгломерат), обаче си остават. И продължават да стоят на дневен ред – вече близо 20 години. Как е бил заработен първият им милион, е само една от тях. И този въпрос няма публичен отговор. Не че е най-важният, според мен, но е факт – мнозина, особено от варненци, още продължават да се питат как така някакви си там „тъпи старшини“ са успели да създадат империя в държавата. И си отговарят: „Те са само марионетки – друг им дърпа конците.“ Версиите за този „друг“ – кукловодът, по чиято свирка играят тимаджии, варират. Като се почне от съветското военно разузнаване, мине се през Марк Рич и се стигне до легитимните управници на държавата от началото на ХХІ век, та до днес…
Само че, мисля си, ако наистина тъпотата на тези старшини беше толкова непроходима – като на милиционер от Тодорживково време, едва ли щяха да удържат юздите на толкова много фирми толкова дълго. И не само да ги удържат, а и да продължат да се разрастват. От ден на ден въпросите стават все повече. Извън злободневните теми на деня обаче, основното питане си остава – що за птица е ТИМ.
И дали роенето на конгломерата им е балканска лакомия, пример за модерна икономика или ракова метастаза, която закономерно ще приключи с летален изход.
Аз нямам отговор.
И продължавам да изгарям от любопитство кой е сценаристът, вдъхнал особен чар на СРС-то от онази, вече далечна зима на 2002 г. Много години по-късно, когато си признах на Марин Митев, че страхотно съм се изкефила от идеята не просто да ни пратят дешифровка на разговора ми с Юлия, подателят на писмото не само да дублира името на подписания автор на материала, за който ме съдят, но и да е реална личност, при това бивше ченге, той полусконфузено ми каза: „Не знам, това просто ми го дадоха…“
Така и не разбрах на кого да ръкопляскам за перфидната разработка. Все си мисля, че авторът й е Марин, но чакай ти от тимаджия признание… Помолих го, ако не е той „организаторът и вдъхновителят“ на кореспонденцията с обратна разписка, да предаде аплодисментите ми на истинския сценарист. Не знам дали са стигнали до него.
Но май пак се отплеснах.
Всъщност, цялата тази пледоария бе, за да аргументирам мястото на въпросите от неосъществените ми интервюта в тази книга. Започвам от първите ми опити.
Тогава още се надявах, че корпоративният секретар на холдинга – кап. Николай Николаев, наистина иска да ми уреди интервю с Марин Митев.
След поредица от кандърми, в които вложих цялото си красноречие, за да го убедя, че подобен разговор ще „избели“ по най-елегантен начин бизнеса на ТИМ в съзнанието на хората и в публичното пространство, капитанът капитулира: „Добре, прати ми въпросите, ще видя какво мога да направя.“ И аз ги изпратих, навръх рождения си ден – 27 октомври. Беше 2006 г.
Ето писмото ми:
Кап. Николаев, съгласно предварителната ни уговорка ви изпращам въпросите за интервюто с Марин Митев. Надявам се, че няма да се откажете да ми съдействате и то ще стане факт на страниците на „Труд“.
1. Докъде свършват легендите и откъде започват реалностите за ТИМ?
– Какво е ТИМ и кои са неговите създатели? Неизбледнелите спомени от детството, за какво си мечтаехте като хлапе, по какво се увличахте?
– Какво ви научи службата в поделението на българските „тюлени“ в Тихина и защо напуснахте? Как купихте или намерхте първата ябълка, която трасира пътя ви в големия бизнес? Как школата на командосите Ви помага в бизнеса?
– Как успяхте през 90-те години да спрете инвазията на СИК и ВИС във Варна. С какво ги респектирахте, за да не се стигне до „гангстерска война“?
– Как ТИМ от една охранителна фирма се превърна в икономическа империя. Мит или реалност са донорите? Колко фирми има в корпорацията, кои са най-проспериращите и на какъв принцип си партнирате?
– Какви са отношенията на корпорацията с Марк Рич?
– Плащате ли данъци и в какъв размер са те за последната година? Колко работни места осигурявате и каква е средната заплата на служителите в корпорацията?
2. „Химимпорт“ влезе в топновините за финансовата година в България, след като предложи на борсата 11 млн. акции с номинал 1 лв.
– Надвиши ли търсенето предлагането?
– С колко ще се увеличи капиталът на холдинга?
– За какво ще бъдат използвани набраните средства от листването на акциите?
– Кои са най-значимите инвестиционни намерения на „Химимпорт“ на прага на влизането ни в Европейския съюз?
3. Ще разширявате ли участието си в транспортния бизнес и в каква посока? Имате авиокомпании, пристанища, летище, речен флот, мислите ли да се включите в приватизацията на БМФ?
– Ще разработвате ли нефтените находища в Либия, за които имате концесия?
– С какво вашите оферти бяха по-добри от тези на западните проучвателни компании, че фирмата ви „Проучване и добив на нефт и газ“ успя да спечели правата да разработва 99 на сто от залежите на нефт и газ в България?
– Имате ли лиценз за търговия с оръжие и на коя фирма е издаден? За кои държави и какво оръжие сте изнасяли?
4. Кои са най-големите проблеми пред развитието на туризма в българските черноморски курорти?
– Съответства ли курортната база на нивото на туристическите услуги и къде е проблемът с нейното натоварване и продажбата на услуги?
– Мащеха ли е, или не държавата спрямо развитието на черноморския туризъм?
– Ако 95% от плажовете станат общински, каквото становище има парламентарната комисия по регионално развитие и благоустройство, какво ще промени това? Какво ще стане с договорите за концесия и как общините ще управляват плажовете?
– Докъде стигнаха нещата с проекта „Алея първа“? Има ли шанс крайбрежната зона на Варна да заприлича на тази в Маями – при какви условия и кога?
– Куха или действаща структура е Националният борд по туризъм?
5. Преди известно време изразихте притеснение за перспективите пред Североизточния планов район за развитие. Какво точно имахте предвид?
– Какви са пречките за частния капитал в публично-частното партньорства с държавата и общините?
– Как частният капитал ще се включи в усвояването на евросредства за инфраструктурни и стратегически проекти? Възможно ли е това да стане без участието на българските фирми в смесени дружества със западни партньори?
6. По какви правила и как си партнират частният капитал, политическият елит и властта?
– Познавате ли отблизо бивши и действащи политици?
– Каква е цената на добрите отношения с полицията, съдебната и изпълнителната власт на местно и национално ниво?
– Получавали ли сте някога заплахи, страхувате ли се за живота си? Как се грижите за охраната си? Може ли полицията да защити някой, срещу когото е планирано убийство?
– Спонсорирате ли политически и предизборни кампании – чии и как?
– Има ли ТИМ свое парламентарно лоби и кое е то?
– Кой, според вас, е най-успешният български политик от 1991 г. досега и защо?
7. Какво ще промени за българския бизнес приемането на България в Европейския съюз?
Не разбрах дали този ферман потъна някъде из папките на корпорацията, или просто си остана в електронната поща на кап. Николаев. Факт е обаче, че разговорите ми с него дълго време включваха задължителния въпрос: „Кога ще получа интервюто?“ В един момент ми омръзна да го задавам. Но все така продължавах да искам това интервю.
Опит втори
Три години след този фалстарт реших, че му е дошло времето отново да направя опит да получа заветното интервю. С ТИМ вече бяхме стоплили отношенията си, с Марин Митев си говорехме като нормални хора, дори ме канеше на кафе в кабинета си в бившата сграда на Агенцията за държавни вземания, заета вече от офисите на ЦКБ, „Св. Св. Константин и Елена холдинг“, „Армеец“ и куп други фирми на ТИМ. Точно по време на едно от кафетата пак подхванах кандърмите. И пак улучих гредата. Половин час, след като си тръгнах обаче, Марин ми звънна: „Пращай въпросите.“ Ако не шофирах, сигурно щях да скоча до тавана от радост. Някак мимоходом си дадох сметка, че септември преваля и рожденият ми ден наближава…
Няма нужда да обяснявам, че „си написах домашното“ по най-бързия начин, изпратих го и… зачаках. Уви, резултатът бе абсолютно същият като при първия ми опит. След време го попитах защо се отказа от интервюто. Отговорът беше: „Не ми харесаха въпросите.“ Защо, съдете сами от писмото ми. А бях толкова добронамерна…
Привет, ето и въпросите. Някои от тях сигурно няма да ти харесат, но няма как да не ти ги задам. Убедена съм обаче, че има начин (и ти ще го намериш) да отговориш на тях така, че да „извлечеш дивиденти“ от отговорите под формата на читатателска симпатия.
– Чувстваш ли се мафиот номер 1 на България, или демон, след като две „емблематични“ личности – РевиЗоро и Юрген Рот, в рамките на 2-3 дни публично те посочиха с пръст? Първият обяви, че митниците у нас се командват от групировка с кодово име „Отборът“, а вторият директно призова премиера Бойко Борисов „да бъде предприето разследване на мощната бизнес групировка ТИМ“?
– Какво ще покаже едно такова разследване? (жокер – тук дай справка за фирмите ви, брой на служителите, печалба, обем инвестиции за последната година, платени данъци и каквото друго се сетиш)
– Каква външнотърговска дейност извършвате, какви стоки прекарвате през митниците и как точно ги контролирате (и стоките, и митниците)? Каква е тарифата на митничарите – на кои пунктове е най-висока (може и по слухове)?
– Каква е (образно казано) цената на „Алея Първа“? Защо сделката със закупуването на 118 дка терени от Морската градина провокира обществено напрежение във Варна и стигна чак до Германия? Защо продажбата е станала без търг, на база пазарна оценка? Как е калкулирана цената?
– С кого и за какво е основната битка – с природозщитниците за запазване на парка; с морала на варненци, които искат Морската градина да си остане държавна, или поне тези 118 дка да бъдат платени по пазарни цени; или с арх. Калина Павлова кой да осъществи проекта за крайбрежната алея?
– Как получихте сертификат за инвеститор клас А от БАИ през 2007 г. за проекта „Алея Първа“, след като в момента тече конкурс за идейна разработка за проекта?
– Какъв процент плътност на застрояване предвижда ПУП-а за „Алея Първа“? Какви пари ще бъдат инвестирани в проекта; разполагате ли с тях, или ще ги търсите от еврофондове?
– Сертификатът от БАИ е с валидност 3 г., ще стане ли факт „Алея Първа“ за този период? Какъв срок за реализация на инвестицията е предвиден?
– Запознат ли си с обвиненията за корупционни практики,отправени към екипа на „ТПО Варна“ (Териториалната проектантска организация), който разработва новия общ устройствен план на общината? Конфликт на интереси ли е фактът, че авторският колектив е давал платени консултантски услуги и е променял проекта в зависимост от интересите на отделни инвеститори?
– Заплашвали ли сте арх. Калина Павлова и екозащитници, протестирали срещу вашия проект? Готови ли сте да седнета на една маса с арх. Калина Павлова + експерти, които да оценят достойнствата и недостатъците на двата проекта, да съгласувате идеите си и заедно да направите най-доброто за Варна и жителите на града?
– Няма ли опасност „Алея Първа“ да последва съдбата на стадион „Варна“, който продължава да е на изкоп, макар че имахте амбицията да откриете първия етап от обновяването му още през 2006 г.? Какво бави проекта и има ли опасност Варна да отане без този стадион, като на негово място изникне бизнесцентър или жилищен комплекс от затворен тип?
– Как си поделяте морската столица с другия „митнически герой“ – Дидо Славов-Дънката? Кой какво държи като бизнес и територии, сътрудничите ли си, работите на принципа на мирното съвместно съществуване или сте в „студена война“?
– Как ще коментираш новото име на Варна, което се тиражира в градския фолклор – ТИМишoара?
– Какви са митовете и каква е истината за раждането и възхода на ТИМ? На какво ви научиха спортът и службата в „Тихина“ и защо напуснахте поделението на родните тюлени? Срещал ли си се на тепиха (или на татамито беше, извинявай за некомпетентността) с Бойко Борисов?
– Кой е бащата на ТИМ – Николай Колев (както сам се хвалеше приживе), военното контраразузнаване, личности от руския военнопромишлен комплекс?
– Получавали ли сте помощ от американската корпорация на Марк Рич и каква? На каква основа са били контактите ви с него – лично и на фирмите от конгломерата? Доколко е вярна тиражираната информация, че истинският възход на ТИМ започва след купуването на „Химимпорт“ и тласъка, който дава за развитието му Марк Рич?
– Какви бяха отношенията ви с ВИС и СИК в зората на демокрацията и как успяхте да ги спрете да завладеят Варна?
– Няма да пропусна въпроса за първия милион – откъде дойде той – от събиране на лоши кредити, или пък от сферите, за които съдиш журналисти :)))) кражби на коли, проституция, наркотици, хазарт, търговия с оръжие. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш с какво от горепосоченото никога не си се занимавал?
– Какви са „следващите ви творчески планове“ – ще купувате ли БМФ, ще строите ли магистрали?
– Изчислявал ли си на колко възлиза личното ти богатство?Сайтове тиражират, че ти притежаваш около 430 млн. лв., Иво Каменов – 450 млн. лв., а за Тихомир мълчат. Как се печелят такива пари за 15 г., и то в България?
– Получавал ли си някога заплахи за живота си, имало ли е опити за покушение срещу теб, как се грижиш за охраната си? Може ли полицията да защити някой, срещу когото е планирано убийство?
– Какво е цената на добрите отношения с полицията, изпълнителната и съдебната власт на местно и национално ниво?
– Някой (освен мен – за интервюто) опитвал ли се е да те рекетира и за какво? Качи ли се мизата на рушвета за 15 г.? Говори се, че от 10% в края на миналия век е стигнала до 40% от цената на обществените поръчки?
– Кой, според теб, е най-успешният български политик (или държавник, или личност) от 1991 г. досега и защо?
– Партия „Нашият град“, зад която стои ТИМ, ще издигне ли свой кандидат за кмет на следващите местни избори, или ще подкрепите кандидатура на някоя от другите политически формации?
Поздрави и не се сърди за въпросите.
Толкова за втория ми опит.
Третата греда
Нея я улучих през 2010 г. Пак наближаваше рожденият ми ден, но неговият бе съвсем „на прага“. Пак пиехме кафе в кабинета му, пак си говорехме за живота, за Варна, за дупките по улиците, за задаващите се кметски избори и колко важно е следващият кмет да бъде мениджър, който да не осребрява властта си, или поне да не я осребрява в неприлично големи размери. И пак започнах да го рекетирам за интервюто – да ми направи подарък за ЧРД. Пак каза: „Добре. Ама ми се иска въпросите да са, така, по-майтапчийски.“ О.К. Разбрахме се да ги изпратя, а ще ми отговори, като се върне от фотосафарито за тигрови акули в Индийския океан, което си бе организирал за рождения ден. Финалът на поредния ми разговор с Марин Митев бе по всички правила на социалистическото ни детство:
„Честна пионерска?“
„Честна комсомолска!“
А резултатът… Неговият рожден ден мина, моят също, дойде новата година. Пак мълчание. Този път си призна (или ме излъга), че въпросите са му харесали. Но още не му е дошло времето на интервюто…
Така пък изглеждаше третият ми опит с питанки:
Привет, ето и поредната порция въпроси – забъркани, както ги поръча.
Нали няма да ме изпързаляш с подаръка за ЧРД?!?!?!?!
– Кои са ТИМ – Тримата от запаса, Тримата глупаци или Тримата братя и златната ябълка?
– Коя е ламята за България?
– Извънбрачно дете ли е ТИМ, след като и до днес всички продължават да се питат кой е бащата на ТИМ?
– Как така тримата от ТИМ продължавате да сте заедно толкова години, напук на родната традиция: един българин – комита, двама българи – чета, трима българи – чета с предател?
– Кой е положителният герой в разказа на Елин Пелин – Андрешко или бирникът?
– Доколко сентенцията „Апетитът идва с яденето“ е валидна за икономическата мегакорпорация, която управляваш?
– Как бизнес с мащаб като вашия може да бъде предпазен от универсалния български „закон“ ГГЗ (гъз глава затрива)?
– Защо Юрген Рот се държи с вас така, сякаш сте му изяли десерта и не сте му върнали купичката?
– Какво ти се налага по-често – да доказваш, че нямаш сестра, или че не си камила? (нали се сещаш вица за зайчето, дето бягало, защото кастрират камилите)
– Какво е по-лесно да бъдеш – въжеиграч или кукла на конци, и кой от тях плаща по-високата цена?
– Ще си остане ли „Алея Първа“ нероден Петко, или ще започне да расте като неродена мома – не с дни, а с часове?
– Какви са плюсовете и минусите да живееш в ТИМишора, както зевзеци преименуваха Варна?
– Кога партията ви „Нашият град“ ще се прекръсти на „Нашата държава“?
Още не съм се отказала от интервюто, но докато чакам „да падне таванът на лятното кино“, реших да подредя част от една от раздумките ни на кафе…
Интервю по памет
Кабинетът на Марин Митев в централата на ЦКБ е сумрачен, но разчупен, с под на две нива. Трябва някой да дръпне завесите и да поприбере папките, рулоните и всевъзможните бумаги, разхвърляни еклектично по бюрото му, дивана, ниската масичка и направо на пода. Това е първото, което ми хрумва, като прекрачвам прага. Липсва ми слънцето, което боде очите на минувачите отвън и плахо се опитва да пробие в стаята през открехната врата на балкончето над улицата.
Уговорката ни е, че ще пием кафе и ще говорим за всичко, което ме интересува, но без микрофон. Аз пък съм се „въоръжила“ с два касетофона и тайно се надявам, че ще успея да изкопча заветното „да“ за записа. Анонсът е, че ще си приказваме 20-ина минути. Бъбрихме повече от два часа, но техниката така си и остана в чантата ми. Утешавам се, обаче, че Алцхаймер все още не ми е толкова близък приятел, а интервюто… Има го, макар и по памет.
– Да не вземеш да ме записваш. Нали се разбрахме, ще си говорим като приятелчета, питай каквото искаш, но за интервю е рано. Като му е дойде времето, аз ще ти се обадя.
– Кое му е раното? Митничар-емблема обяви в най-гледаното време по най-гледаната телевизия, че държиш контрабандните канали и едва ли не си собственик на държавата, пък ти си траеш. Нали ти е бял бизнесът, сега е моментът да се покажеш – да видят хората, че не ядеш малки деца.
– По-нататък. Нали знаеш, притеснявам се, че не мога да се изразявам много, пък и говоря меко.
– Ще ме скъсаш от смях – страшилището, от което трепери цяла Варна, се притеснява да не се изложи. Но щом така искаш, няма да записвам. Коя е най-голямата щуротия, която си чувал или чел за себе си?
– Че държа контрабандата с китайско карго. Остава да ме обвинят и за атентата срещу двете кули…
– А кой е най-големият ти грях?
Мисли поне две минути, през които се усмихва отнесено – същинска Мона Лиза:
– Нямам грехове.
– Опа, да не взема да ти повярвам. Сигурно те сърби гърбът – от крилцата, дето ти никнат.
– Е, не съм светец, но чак смъртни грехове нямам.
– Добре де, няма да те питам за първия милион, ама как така се замогнахте, че фирмите ви държат половин България?
– С работа.
– И аз работя, пък на, още съм си ратай. Кой ви даде рамо? Вярно ли е, че бившият военен прокурор Николай Колев е бащата на ТИМ, както се е хвалил приживе?
– Ние сме си бащите. Знаеш ли защо регистрирахме фирмата – за да участваме в един търг, да вземем под наем паркинга на ВМЕИ-то. Ама тогава загубихме, не ни го дадоха. Колкото до Николай Колев, ще ти кажа как се запознах с него. В поделението имахме учение – трябваше да взривяваме едни постройки. Едно от момчетата – беше нов, като запалил фитила, му се сторило, че нещо не е наред, не гори, и се върна да го види. Викахме му да не отива, ама… Гръмна в ръцете му и му отнесе пръстите. Та, Николай Колев, който тогава беше военен прокурор във Варна, ме извика да ме разпита за инцидента, като началник на групата. Държа се нормално, разбра се, че нямам вина и толкова. Познавахме се с него, но никога не е бил съдружник или част от нас. А, знаеш ли кое беше най-интересното? След време се запознах с бащата на пострадалото момче – и на него му ги нямаше същите пръсти на ръката. Отрязала му ги някаква машина…
– Зарязал ли си дърводелството? В интернет продължава да се носи как и сега обичаш „да си дялкаш“ едно-друго…
– Нямам време. От четене на вестници, да видя къде какво сте ни оплюли, не мога да си гледам и работата.
– Казват, че кухните, които си правил, били страхотни. Защо се отказа от тази „писта“?
– Направих работилницата, след като се уволних. Имам доста неща – хубави бяха. После, в един момент всички хукнаха да правят мебели – ширпотреба, „на килограм“. Пък като се хванахме с фирмата, остана на заден план и по-късно я продадох. Сега си изкупувам обратно някои от нещата, които съм правил…
– Суеверен ли си? Всичките ти автомобили са с еднакви номера и защо точно 4400?
– Беше случайно. Трябваше да регистрирам някаква кола, Иво (Каменов) беше запазил ред в КАТ, оправи нещата и се върна с този номер. Може би година по-късно той отиде да оправя документите на свой автомобил и му дадоха номер 4401 – съвсем случайно. Иво си е по-емоционален и оттогава регистрира всичките ми коли с 4400, а неговите – с 4401.
– А на Тихомир какъв му е номерът?
– Не знам.
– Вярно ли е, че Иво, докато е бил в Чехия, е работил заедно с Иво Карамански?
– Не. Били са по едно и също време там, може да са се засичали в компании, но не са имали нищо общо.
От двучасовия ни разговор разбрах още, че Марин Митев всяка сутрин става в 6 часа, задължително прекарва един час във фитнеса, после се посвещава на работата и си ляга рано – обикновено към 9 вечерта. Не пуши, не си пада особено по алкохола, но обича да пие хубаво вино.
Ядосва се, че асфалтирали пътя до местността, където тримата бащи на ТИМ имат къщи, пък после всички комшии ги награкали, защото общината им продала терена, по който да стигат до имотите си. Макар че сега всички от района си карали колите по асфалта и паркирали където им падне.
Скрито се гордее, че има чувство за хумор, но не знаеше (или не си призна, че знае) вица, който лансира идеята Варна да бъде прекръстена.
– Как?
– На ТИМишоара. Какво мислиш?
Пак онази усмивка на Мона Лиза и кратко мълчание. А после:
– Харесва ми…
=============
Следва продължение: Разковничето на успеха
