Когато на 10 януари 1997 г. блъскахме към демокрация, не осъзнавахме, че прокарваме траншея на поредния „червен ешалон”.
След всеки „революционен” напор от ноември 1989 г. за свобода и демокрация, опъстрен с малко кръв и огън, се чувстваме все по-предадени!? Обяснението (горчиво за мнозина) е, че вървяхме по еднопосочна улица. Станахме съпричастни в сценария на спецслужбите на БКП за ешалонно „превземане” на властта. Независимо от посоката на атаката и искреното вълнение на нас – статистите, потокът си течеше все от червените към Народното събрание, правителството и всевъзможните властващи институции.
Ще спре ли това непрестанно дежавю!
Голяма част от апелиращите млади хора „Не ни гонете!” днес живеят и работят щастливо…, но не в България.„Заклех се” в прочита на лидерите на „надеждата” от януари 1997 г.Дори природният бунтар Васко Кръпката не осъзнаваше, че е качен на „еднопосочната червена шейничка”.
Ала българският народ е твърд и интелигентен, и разбира „червения” сценарий, в който „тропка” премръзнал в ролята на демократ.
Предлагаме ви кадри (недигитални) от обектива на фоторепортера Хачик Румян от т.нар. „синя революция” на 10 януари 1997 г. Няма нужда от особени пояснения… „Реката” на хората на службите към власт и лично забогатяване, продължава да тече еднопосочно…
Филип Димитров нежно подбутва полицаите, биещи протестиращите.Хубавото Наде – както през 1997 г. наричаха жадните за демокрация Надежда Михайлова, днес прави опит отново да ги омая.
vergil 
