vergil 
Садистичната агресия на нападателя е предизвикана от това, че жертвите му съществуват –
ходят, дишат и спят в дома си, който по стечение на обстоятелствата е над неговия. Звуците от живота на едни кротки и възпитани възрастни хора го провокират да иска да ги унищожи!? Звучи абсурдно, но още по абсурдно е, че десети месец след трагедията нападателят-съсед е на свобода под парична гаранция ,а разследването е зациклило. Така палач и жертви са принудени да съжителстват в страх и ужас.
В законодателните еквилибристики (творени с активното участие на мастити адвокати) правата на жертвите на престъпления бяха изтикани в ъгъла за сметка на тези на престъпниците!? Жалко, тъжно, но факт! Не могат да се конституират като страна в разследването и никой не рачи да ги информира за хода му. Докато обвинените за извършители на престъпления са загрижено обгрижени.
Звучи перверзно на фона на мантрата за оцеляване на ценностите на ЕС – превръщане на ЕС в „територия на свобода, сигурност и правосъдие за гражданина”!?
У нас май е „в час” само първата част и то в мутринизиран прочит от свобода на свободия!? При условие на небивала в българската история (било под иго, било не) немотия и безработица. Да си говорим сами започна да става масово явление и явно трябва нещо като безумието в Лясковец, за да се поотвори промисълът на държавата.
Много ще трябва да се обясняват политиците, особено зажаднелите за власт, и добре „захранените” неправителствени организации!
За сигурност и правосъдие на гражданина, май ще трябва още да помечтаем.
Конкретният случай е красноречив, а един разказ на жертвата Иван Костов направо ме „извади от чорапите”. Бил да дава показания пред съдия. И накрая съдията му казал, че процедурата се налагала, защото не било сигурно, че ще е жив, когато започне съдебния процес.
Логично притеснение на съдията, когато разпитва един 82-годишена мъж с избито око и раздробени с чук лицеви кости. И няма вина, че не знае за волята на този човек, който допреди касапницата е ходел за риба и поне по веднъж седмично е плувал и играел тенис!
Анна Костова също е с невероятен хъс за живот. Побоят върху нея е още по-жесток. Половината й череп сега е от титаниева решетка и с кански усилия със скъпи услуги на специалисти успява постепенно да възстановява способностите си да ходи и говори. Адски й тежи, че все още не може да възстанови любимото си занимание – да чете!
Кървавият чук на престъплението разбива не само черепите на Анна и Иван Костови, но и мечтите, и плановете за бъдещето на цялата им фамилия.
Синът им Евгени Цветков, известен в средите на футболните фенове като Тухлата, от години живее и работи със семейството си в Канада. Пристига на пожар в България, когато кръвта на родителите му още не е измита от антрето и асансьора. Цената на инцидентната „екскурзия“ на Евгени и съпругата му Юлия на първо място е, че загубват работата си, каквато не се намира лесно дори в Канада.
Изразходват десетки хиляди за лечение, лекарства и рехабилитация на родителите си, както и за бронирани врати и всевъзможни СОТ-ове в жилището им. Доста провокативно за държава, която е част от Стокхолмската програма за превръщане на ЕС в територия на свобода, сигурност и правосъдие за гражданина. Ако някой ме обвини, че досаждам с повторението да ходи за повече обяснения в алчните за власт предизборни щабове! Дето авторит(ар)етно тръбят как щели да върнат у дома емигриралите български спецове!?
Конкретният случай е пример
как едно българче в страх и ужас бе лишено от досег с корените си!
Плановете на безкомпромисните българи Евгени и Юлия са били синът им Крум-Петър да живее шест месеца (през зимата) в Канада и останалата половин година в България с бабите и дядовците. Да не къса връзка с изначалната си родина. У дома им в Канада говорят помежду си само на български, а мечтата им е да направят убежище в някое китно българско селце, където да се приютят, когато се пенсионират.
Надявам се, че двамата бойни българи ще сбъднат мечтата си. Но за приобщаването на сина им дълбоко се съмнявам след трагедията с дядо и баба, когато са се опитвали да го пазят като орлици и след протяжната (меко казано) процедура на досъдебното ни производство, според което пък и жертвите са поставени в „партер” – да духат супата на правораздавателната ни система.
