В последна надежда – та дори в мечта, за материално оцеляване на хората от българския интелектуален потенциал, се превърна включването им за участие в така модерните „проекти“, финансирани от всевъзможни иностранни структури с всевъзможни интереси. Изкушението за битово оцеляване все повече надделява над съвестта и вътрешното убеждение. Особено сред журналистите от нежълтите печатни медии , които биват ежедневно унижавани и „хвърляни на вълците“. Няма по-болезнено от това доброволно да продадеш ценностната си система срещу финикийски знаци, за да покриеш елементарните битови разходи на семейството си. Още по-опасно е, че при някои заразата става хронична и започват да работят на плоскостта – богати чрез изпълнение на „жълти“, та и на по-гадни поръчки с привкус на геополитически апетити и манипулиране на реалността.
В крайна сметка изборът е личен – ще останеш ли с Господ или ще продадеш безценната си душа на Дявола!
Сънувах кошмар.
Канят ме за участие като редактор и автор на слогани в добре „подплатен“ с европейски пари проект. Темата е : Как да разпознаваме бежанците от родните ни цигани, за да прилагаме към тях либералните ценности на Европейския съюз. Работното заглавие на проекта е „По-сладко от шоколад“, а като фон за кампанията се използва невероятният хит „Шоколад“ на гениалната българска група „Остава“. Започнах да се мятам между изкушението и срама. Събудих се в ледена пот без да съм дал отговор.
Днес, вървейки под дъжда сред възраждащата се природа от пролетта си дадох отговор. Получих го сякаш Свише и го облякох в недодялан стих:
Загубени в проекти
За проджект-мениджър не ставам –
съмнителни пари да управлявам
дори без да осъзнавам.
Но войн съм и непреклонно
отстоявам идеите без грях.
С всичките ми там кусури:
да ям като спартанец,
да пия като викинг,
да пуша кат индианец
и като мускетар да любя…
Но нямам срам!
Защото българче да се наричам –
е моят храм.
Напорът на пролетната ми емоция не секна изведнъж:
Бяхме двамина.
Но на старта тръгнахме с възторжена дузина.
По пътя срещнахме богати-сиви двама, трима.
На финала – сме пак двамина
като на старта – сред смрад на урина.
А къде изчезна възторжената дружина?
П.С. Моля, не хулете много автора. Той не е от средите на поетичните квадрати.
Автор: Петър Бучков