vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: www.chudesa.net
Публикувана на: 09-07-2013 г.
В Правото на Европейския съюз няма „право на забрава” на информация в интернет търсачките за лични данни, когато (до го наречем) сме изпаднали във финансово-икономически затруднения и сме се опитали да позаобиколим нормите и правилата. Т.е. когато някой напише името ни в Google, вовеки ще изскача и неприятния спомен – информацията за някогашните ни „отклонения”, макар в момента да сме със статут на преуспяващи светци и какви ли не…
Така – в превод на неправен език, звучи заключението на генералния адвокат Niilo Jääskinen в Съда на Европейския съюз в Люксембург. А буквалното становище на евромагистрата е: „ Директивата (б.а. Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни) не оправомощава дадено лице да ограничава или прекратява разпространението на лични данни, за които счита, че му вредят или са против интересите му”.
Становищата на генералните адвокати в Люксембург не са задължителни за Съда на ЕС, но практиката е показала, че в 99% от случаите те се възприемат в решенията му.
„Признат грях не е грях”
е казал мъдро народът. Та в този контекст няма нищо фатално отдавнашните ни „грешчици” да са достъпни в глобалния, безплатен и вседостъпен регистър Интернет. Нещо като покаяние, което не само християнството, но и другите религии толерират и особено тачат! Това, ако щете, е в унисон и с принципите на Хартата на основните права в Европейския съюз (включена в учредителните договори и в сила от 1 януари 2010 г.). Когато следите за „грешките” на някого остават се осигурява превенция за защита правата на много други. Най-малкото да не ги повторят!?
Относно въпросителните: защо правото на ЕС не е урегулирало тази сфера на въздиганите в култ лични данни и тяхната защита?
Защото еволюцията на технологиите в глобалната мрежа препуска пред тази на нормотворческия процес. Свободното информационно пространство интернет, според анализатори, е Божие творение в името на свободата с всичките й рискове. А правилата и законите са творение на хора, които често са подвластни на лични и корпоративни интереси, на егоцентризъм, а защо не и на Сатаната!
В последните години националните юрисдикции на страните-членки на ЕС отправят доста въпроси по темата интернет към върховните евромагистрати в Люксембург. Темата за обида и клевета в мрежата вече е изяснена, а на дневен ред дойде „чувствителността” към личните данни.
Конкретният казус датира от началото на 1998 г. в Испания,
където тиражен местен вестник, относно търг на недвижен имот, публикува, че е върху него е наложена възбрана поради дългове на собственика към социалноосигурителната система. Статията е публикувана впоследствие и в интернет изданието на вестника.
След почти десетилетие – през ноември 2009 г. въпросният собственик се свързва с издателя. Твърди, че проблемът с наложената възбрана върху имота му отдавна е разрешен. Но, когато в търсачката на Google се изпишели името и фамилията му се отваряла страницата с публикация на вестника за наложения му запор срещу дългове.
Настоял тези публикации да бъдат заличени от мрежата.
Издателят отказва, тъй като публикуването е направено по заповед на испанското министерство на труда и социалните въпроси.
Обиденият не спира и се обръща към Google Spain с настояване да се премахне възможността при изписване на имената му в търсачката да се появява публикацията във вестника от 1998 г. Получава отново отказ.
Поредната му стъпка е
административна жалба до Испанската агенция за защита на личните данните (AEPD) срещу издателя на вестника и Google.
С решение от 30 юли 2010 г. директорът на AEPD уважава жалба срещу Google Spain и Google и им разпорежда да оттеглят данните от техния каталог и да направят невъзможен достъпа до тях в бъдеще. Жалбата в частта й относно издателя обаче е отхвърлена, тъй като публикуването на данните в пресата било законно обосновано.
Google „скачат” и обжалват решението на AEPD, а Върховният съд на Испания от своя страна се обръща с преюдициално запитване по темата към Съда на ЕС в Люксембург.
Из заключението на генералния адвокат г-н Niilo Jääskinen:
„Директивата не урежда общо „право на забрава“.
Следователно такова право не може да се противопостави на доставчиците на услуги за търсене в интернет въз основа на Директивата, дори когато тя се тълкува с оглед на Хартата на основните права на Европейския съюз.
Предвидените в Директивата права на поправяне, изтриване и блокиране се отнасят за данни, чиято обработка не е в съответствие с разпоредбите на Директивата и по-конкретно поради непълнота или неточност на самите данни. Случаят в настоящото производство не изглежда да е такъв.
Директивата предоставя на всяко лице правото на възражение по всяко време, въз основа на неопровержими законови основания, свързани с неговото конкретно положение във връзка с обработваните данни, освен ако националното законодателство не е предвидило друго. Въпреки това генералният адвокат смята, че само по себе си субективното предпочитание не представлява неопровержимо законово основание и следователно:
Директивата не оправомощава дадено лице да ограничава или прекратява разпространението на лични данни, за които счита, че му вредят или са против интересите му.
Съществува възможност от вторичната отговорност на доставчиците на услуги за търсене в интернет съгласно националното право да произтекат задължения за блокиране на достъпа до уебсайтове на трети лица, на които има незаконно съдържание, като уеб страници, нарушаващи права на интелектуалната собственост или съдържащи клеветническа или криминална информация. За разлика от това, да се иска от доставчиците на услуги за търсене в интернет да премахнат легитимна и законосъобразна информация, която е влязла в публичното пространство, би накърнило свободата на изразяване на мнение на издателя на уеб страницата.
Според генералния адвокат това би се равнявало на цензура от страна на частноправен субект на публикуваното от издателя съдържание”.
Така – в превод на неправен език, звучи заключението на генералния адвокат Niilo Jääskinen в Съда на Европейския съюз в Люксембург. А буквалното становище на евромагистрата е: „ Директивата (б.а. Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни) не оправомощава дадено лице да ограничава или прекратява разпространението на лични данни, за които счита, че му вредят или са против интересите му”.
Становищата на генералните адвокати в Люксембург не са задължителни за Съда на ЕС, но практиката е показала, че в 99% от случаите те се възприемат в решенията му.
„Признат грях не е грях”
е казал мъдро народът. Та в този контекст няма нищо фатално отдавнашните ни „грешчици” да са достъпни в глобалния, безплатен и вседостъпен регистър Интернет. Нещо като покаяние, което не само християнството, но и другите религии толерират и особено тачат! Това, ако щете, е в унисон и с принципите на Хартата на основните права в Европейския съюз (включена в учредителните договори и в сила от 1 януари 2010 г.). Когато следите за „грешките” на някого остават се осигурява превенция за защита правата на много други. Най-малкото да не ги повторят!?
Относно въпросителните: защо правото на ЕС не е урегулирало тази сфера на въздиганите в култ лични данни и тяхната защита?
Защото еволюцията на технологиите в глобалната мрежа препуска пред тази на нормотворческия процес. Свободното информационно пространство интернет, според анализатори, е Божие творение в името на свободата с всичките й рискове. А правилата и законите са творение на хора, които често са подвластни на лични и корпоративни интереси, на егоцентризъм, а защо не и на Сатаната!
В последните години националните юрисдикции на страните-членки на ЕС отправят доста въпроси по темата интернет към върховните евромагистрати в Люксембург. Темата за обида и клевета в мрежата вече е изяснена, а на дневен ред дойде „чувствителността” към личните данни.
Конкретният казус датира от началото на 1998 г. в Испания,
където тиражен местен вестник, относно търг на недвижен имот, публикува, че е върху него е наложена възбрана поради дългове на собственика към социалноосигурителната система. Статията е публикувана впоследствие и в интернет изданието на вестника.
След почти десетилетие – през ноември 2009 г. въпросният собственик се свързва с издателя. Твърди, че проблемът с наложената възбрана върху имота му отдавна е разрешен. Но, когато в търсачката на Google се изпишели името и фамилията му се отваряла страницата с публикация на вестника за наложения му запор срещу дългове.
Настоял тези публикации да бъдат заличени от мрежата.
Издателят отказва, тъй като публикуването е направено по заповед на испанското министерство на труда и социалните въпроси.
Обиденият не спира и се обръща към Google Spain с настояване да се премахне възможността при изписване на имената му в търсачката да се появява публикацията във вестника от 1998 г. Получава отново отказ.
Поредната му стъпка е
административна жалба до Испанската агенция за защита на личните данните (AEPD) срещу издателя на вестника и Google.
С решение от 30 юли 2010 г. директорът на AEPD уважава жалба срещу Google Spain и Google и им разпорежда да оттеглят данните от техния каталог и да направят невъзможен достъпа до тях в бъдеще. Жалбата в частта й относно издателя обаче е отхвърлена, тъй като публикуването на данните в пресата било законно обосновано.
Google „скачат” и обжалват решението на AEPD, а Върховният съд на Испания от своя страна се обръща с преюдициално запитване по темата към Съда на ЕС в Люксембург.
Из заключението на генералния адвокат г-н Niilo Jääskinen:
„Директивата не урежда общо „право на забрава“.
Следователно такова право не може да се противопостави на доставчиците на услуги за търсене в интернет въз основа на Директивата, дори когато тя се тълкува с оглед на Хартата на основните права на Европейския съюз.
Предвидените в Директивата права на поправяне, изтриване и блокиране се отнасят за данни, чиято обработка не е в съответствие с разпоредбите на Директивата и по-конкретно поради непълнота или неточност на самите данни. Случаят в настоящото производство не изглежда да е такъв.
Директивата предоставя на всяко лице правото на възражение по всяко време, въз основа на неопровержими законови основания, свързани с неговото конкретно положение във връзка с обработваните данни, освен ако националното законодателство не е предвидило друго. Въпреки това генералният адвокат смята, че само по себе си субективното предпочитание не представлява неопровержимо законово основание и следователно:
Директивата не оправомощава дадено лице да ограничава или прекратява разпространението на лични данни, за които счита, че му вредят или са против интересите му.
Съществува възможност от вторичната отговорност на доставчиците на услуги за търсене в интернет съгласно националното право да произтекат задължения за блокиране на достъпа до уебсайтове на трети лица, на които има незаконно съдържание, като уеб страници, нарушаващи права на интелектуалната собственост или съдържащи клеветническа или криминална информация. За разлика от това, да се иска от доставчиците на услуги за търсене в интернет да премахнат легитимна и законосъобразна информация, която е влязла в публичното пространство, би накърнило свободата на изразяване на мнение на издателя на уеб страницата.
Според генералния адвокат това би се равнявало на цензура от страна на частноправен субект на публикуваното от издателя съдържание”.
