vergil 
Повече от 23 години Варна вече не е същата – от време на време.
Не беше същата след първите демократични митинги през 1989 г., когато свободното и светло бъдеще ни се виждаше на една ръка разстояние, а пътят, по който бяхме тръгнали, изглеждаше като магистрала, на която Бойко Борисов току що е прерязал лентата. Нищо, че по онова време ние изобщо не подозирахме, че ТОЙ съществува, пък и той едва ли се е надявал на ролята, която един ден историята ще му отреди…
Варна не беше същата и след митингите от Виденовата зима, когато СДС а-ха да сбъдне надеждите ни. Че правилата, по които ще живеем занапред, няма да са като във „Фермата“ на Оруел – уж всички животни са равни, пък някои да са по-равни от другите. Всъщност, откакто сме поели по пътя на демокрацията, май не сме излизали от „Фермата“…
Да не говорим за есента на 1999-а!
След нея Варна просто нямаше как да бъде същата. Най-малкото, защото първа в държавата „обърна палачинката“. След 1999-а синята крепост вече нямаше да бъде синя. А вместо послушника на Иван Костов народът възкачи на кметския престол Кирил Йорданов. Градът ликуваше. „Варненци отхвърлиха клишетата“, „Гражданският вот изтегли каруцата от блатото“, тръбеше тогава пресата…
10 години по-късно гражданското общество във Варна ревна „Разпни го!“ на същия този кмет, посрещнат преди повече от два мандата с „Осанна!“ Протестите срещу дупките и разбитите улици в държавата пак тръгнаха от Варна. И след тях Варна пак не беше същата…
А, май забравих за бурната 1995 г., когато финансовите пирамиди падаха една след друга като кули от карти,
когато пострадалите пак изпълваха улици и площади и когато Варна пак не беше същата. До следващата година – когато същите тези варненци, ужилени от фараоните, се юрнаха да влагат новите си спестявания в строителни пирамиди… Казват, че надеждата умирала последна, а хората обичат да вярват в приказки. Тогава Варна пак не беше същата!
Писна ми! Писна ми да гледам един и същи филм.
Отново и отново, повече от 23 години. Писна ми след всяка „победа“ да се събуждам пак затънала до уши в блатото. И ми иде да се пръсна от яд, че съм имала шанса да се родя в най-райското кътче на България, пък вече толкова години животът в него да продължава да се нижe като в гето за малоумни маргинали – с всеки изминал ден разрухата да превзема нови и нови позиции в така наречената градска среда, докато тълпата от посредствени управници не спира да пее в хор как подопечните им поданици тънат в благоденствие… От протест до протест.
Писна ми Варна все да се събужда, за да не бъде същата, и все да потъва в нова летаргия щом изпусне парата във вихъра на уличното недоволство.
Днес всички ние надигаме глас – срещу монополите, срещу феодалните порядки в града, в който живеем и в който искаме да растат децата ни, срещу кмета, когото избираме 4 мандата поред (все защото е по-малкото зло), срещу ТИМ… Най-общо казано – срещу системата. Системата, която употребяваше (и продължава да употребява) нашите пари, за да пълни уличните дупки и банковите сметки на богопомазани фирми, за да налива милиони левове в поддръжката на фонтани, които обикновено не работят, за да сади палми или „вечноцъфтящи“ рози, които изсъхват още преди края на лятото, за да монтира дарени пейки на цени три пъти по-високи от пазарните, да рисува пешеходни пътеки, измивани от първия дъжд, да слага на всяко кьоше „легнали полицаи“, изстъргвани от греблата на фадромите при всеки сняг…
Варна може и да не е същата, но тази система продължава безотказно да действа след всеки протест. Година след година. Засмуквайки бавно, но сигурно най-добрия град за живеене към дъното. Защо? Паметта ни ли е къса? Или летаргията е обичайното състояние на гражданската ни съвест, а периодите на здравословно пробуждане са бурни, но изморяващи и точно заради това – кратки. Защо след революционния ентусиазъм и вярата, че можем да преобърнем планини, махалото много бързо ни връща към не дотам комфортното, но удобно делнично усещане, че нищо не зависи от нас… И пак зариваме глава в пясъка – до следващата революция.
Може да прозвучи еретично, но за мен тъжното във варненските протести е, че те също носят белега на ежедневието ни – инерцията.
Така ден след ден, месец след месец, година след година търпим изтърбушените улици, потрошените тротоари, липсата на места за паркиране, камарите строителни отпадъци край контейнерите, глутниците бездомни кучета по детските площадки и т.н. и т.н. с ясното съзнание, че парите за тях се разпределят по строга схема между фирмите, които изпълняват обществените поръчки, и комисионите за кметската администрация и общинските съветници. Изобщо не подлагаме на съмнение градската мълва, че процентът на тези комисиони вече гони половината от средствата, предназначени за инфраструктурата на Варна. Можем да посочим и поименно кой, освен кмета, е заровил лакти в меда и гребе от него с големия черпак. Но си траем. И пак си избираме „старите муцуни“ – нищо, че периодично едни и същи хора са издигани от различни партии, незабележими в политиката формации и от сдружения, сформирани набързо преди вота и само за него. Те са си там – и в администрацията, и в местния парламент. Защото в периода на летаргия по инерция повтаряме като мантра: „Нищо не зависи от нас.“
Днес във Варна властва другата инерция – на революционното въодушевление.
За първи път то стигна до жертвоготовност – Бог да прости Пламен Горанов, който с огненото си самоубийство жигоса властта на местните феодали. Пак за първи път в най-новата история на морската столица призива за оставка на Кирил Йорданов скандираха повече варненци, отколкото бяха гласували в подкрепа на четвъртия му кметски мандат. И отново за първи път, освен главата на градоначалника, хората поискаха заедно с него да си тръгне и целият общински съвет. Чудесна идея, като се изключи фактът, че няма как това да се случи – дори всичките 51 варненски съветници да си посипят главата с пепел и да хвърлят оставки, местният парламент ще продължи да действа, попълнен с втория ешелон от листите на познатата партийна палитра. Харесва ли ни, или не, така е по закон. А законите трябва да се спазват, дори стремежът към анархистична саморазправа с всички богопомазани престъпници да ни идва отвътре…
И още нещо ново –
за първи път варненци ревнаха хорово: „Долу ТИМ!“,
макар че довчера 99% от новоизлюпените революционери започваха да се оглеждат тревожно, ако някой покрай тях започваше да коментира най-популярната варненска абревиатура. Масата обаче ражда чудеса от храброст – обикновено анонимни и доста често дирижирани от пресметливите глашатаи на тълпата, заели поза „Винаги готов“, за да яхнат вълната на народния гняв…
Опазил ме господ да влизам в ролята на адвокат на ТИМ.
Но ми е трудно да си представя как това „Долу!“ ще стане факт. Защото, все едно дали сме „за“, или „против“, фирмите, които действат под шапката на този икономически конгломерат, ще продължат да работят – ще отпускат кредити, ще изплащат застраховки, ще произвеждат мляко и сервират кафе, ще превозват нас или стоките ни от точка А до точка Б над континенти и океани. Дай Боже, да продължат да укрепват брега над „Алея Първа“ и един ден наистина да построят стадион „Варна“…
Харесва ли ни, или не, ТИМ вече не е просто групировка, която може да бъде заличена от картата на България. Дори ако в ентусиазма на 2013-а отеква далечно и глухо еуфорията, съпътствала залпа на крайцера „Аврора“. Така, както не можем да кажем „Сбогом“ на познатия до втръсване общински съвет (дълбоко се съмнявам и дали ще го напуснат, въпреки намеренията си, декларирани категорично, дори двамата основни конкуренти на Кирил Йорданов от битката преди година и половина – Веселин Марешки и Борислав Гуцанов). Това, което обаче ние можем да направим, е да променим СИСТЕМАТА така, че всички, които по един или друг начин се опитват да дирижират живота ни, да спазват правилата. Защото иначе ще продължим да си живеем във „Фермата“, където винаги ще има други, които са по-равни от нас. И само от време на време ще завъртаме лентата на онзи филм, дето вече сме го гледали…
Днес всички чакаме развръзката.
Кирил Йорданов обеща да обяви решението си – дали ще подаде оставка, или не. И се закани да изрече „страшни истини за града ни“. При този анонс аз лично очаквам ИСКРЕНИ САМОПРИЗНАНИЯ за дейността на кмета и всички фирми, запълвали дупките в семейния му бюджет в продължение на всичките 13+ години от четирите мандата на неговото управление…
Апропо, ще бъде ли е за някого изненада фактът, че Кирил Йорданов не дължи нито 1 лев данъци на местната хазна, защото няма кьорав имот и дори потрошено МПС на негово име. За разлика от баща си – пенсионер, който побързал да плати авансово данъка за имуществото си, за да спести 5% от сумата, възлизаща на 10 000 лева. Какво му остава на човек, освен да възкликне:
„Дай Боже, всекиму такива старини!“
