Власинското езеро е една от най-атрактивните дестинации. Простор, идилия, евтинко и близо… Хем си в чужбина, хем си си у дома!
Имах удоволствието през изминалия уикенд да зърна това неземно местенце и най-важното – да ощастливя две възрастни дами-софиянки, които от 30 години прекарват летата си в едно трънско село и с носталгия разказват как били ходели на младини по почивни станции на море и планина.
Ползата от файдата
Най-вече усещането като зърнеш след прехода в планината Власинското езеро, което с множество заврънкулки и острови се е разляло в китна падина.
Пътят от Трънско е около 40 км (респективно от Брезник – 70 км, от Перник – 90 км, а от София – 120 км). Преминаването на Българо-Сръбската граница при село Стрезимировци отнема около 15-тина минути, като са достатъчни само лични карти.
На 100 метра след границата има магазинче, където българите от региона редовно прескачат за по-евтинки продукти.
Пътят в сръбско е тесен и с много завои, но пък няма нито една дупка и не създава напрежение дали ще успееш да се разминеш с идващия насреща на някой от завоите.
Единствените тежки МПС-та, които може да срещнеш са автовози с кюстендилска регистрация, които пътуват празни към ферибота за Албания и се връщат, натоварени с коли втора употреба от Италия.
На 5-6 км е с. Клисура, което до 1919 г е конкурирало по стопански и културен живот Трън, а днес е в повече от явен упадък. Пусто, рушащо се, но със стаено излъчване – за който има очи.
След двайсетминутно лъкатушене из букова гора изведнъж изскачаш на върха, откъдето те грабва живописната долина на Власинското езеро.
Детайлите напомнят на нашенското време от соца.
Малки къщурко-вило-бунгалца, никакви лъскави заведения и отсъствие на указателни табели (или износени до нечетливост). Само простор и спокойствие!
Основните указания бяха при създадените малки паркингчета за това, че регионът е резерват и какво не е позволено да се прави на територията му.Тук-таме са построени нови дървени беседки.
На паркингчетата (под китни дървета) хората си оставят колите и с одеалца и храница се спускат на 100-150 м пеша на пикник до езерото. Възрастни и деца се отдават на забавления, каквито си спомням от детството ми. Докато обикаляхме езерото с колата, зърнахме над 15-тина такива „бази”.
На финала достигнахме до нещо като пазар,
където се продаваха всевъзможни плодове и зеленчуци,даже боровинки, ракии, кебапчета, сувенири, рибарски принадлежности и пр.
Над пазарчето имаше хотел (не дразнещ с габарити, претенции и помпозност) с паркинг, чадъри, ресторант. А отдолу – обширна поляна до езерото, където се наемат водни колела и лодки.
Из целия път около езерото срещахме хора с плажна екипировка, малки и големи деца, които вървяха нанякъде. Оказа се, че местата, където са се установили са палатки в гората или квартири в домове и семейни хотелчета, които не са се тропнали натрапчиво на пътя.
Чудно хапване.
Както си му е редът, на едно хубаво пътуване, се отбихме в ресторанта на едно от семейните хотелчета на височинка над езерото с прекрасна гледка.
Първото, което ни направи впечатление, бе, че повечето от посетителите му бяха българи. Впоследствие разбрахме, че дори са отседнали там за няколкодневна почивка.
А каква чистота, любезни домакини, арт-дизайн от дебели борови дървета и езерце с живи пъстърви.
Но за хапването. Четирима човека ядохме супи, скара, салати, пържени картофи, топла погача, бири и безалкохолни – за 37 лева. Може да плащаш и с левове, и с динари, и в евро.
Цената на нощувка в хотела се оказа 20 лева.
Цигарите „избиха” пътя.
На връщане спряхме в магазинчето пред границата. Не на пазар, а по-скоро от любопитство, жените си купиха брашно, кори за баница, локум… А аз, за да не съм капо, използвах, че и трите дами са непушачки и си взех осем кутии цигари.
Толкова позволява нашата митница за внос – по две на човек. Файдата ми бе около 9 лева, но пък и разходът за бензин на малолитражната ми дърта колица за екскурзията!