vergil 
Наричали го Ленко, раснал като обикновено момче, макар че баща му Атанас Кацамунски е бил съратник на Димитър Благоев и често бил в затвора заради политическите си убеждения. Всъщност дори и когато Ленко се родил, баща му, тогава около 50-годишен, пак бил „зад решетките“. Имал и смъртни присъди. Генерал Кацамунски си спомня, че в детството му и преди, и след 9 септември 1944 г. в дома на баща му са гостували вождовете Георги Димитров и Васил Коларов – да се съветват с ветерана социалист. На 6-7-годишния Ленко се налагало да носи нощем в планината храна и дрехи на партизаните. По тази причина по-късно искали да го правят активен борец, но той категорично отказал: „Тогава умирах от страх и смятам, че едно невръстно дете не може да има идеологически убеждения.“
Как Ленко се превърнал в Леонид и какъв е произходът на фамилията Кацамунски.
Родителите на Ленко били атеисти и той естествено не бил кръстен в църква. Въпреки това баща му – бай Атанас (както го наричали хората), бил широко скроен: „Баща ми и майка ми не вярваха в Господ, обаче вярваха в доброто, баща ми уважаваше религиозния избор на хората, за него всички бяха все добри. Нямаше врагове“, спомня си ген. Кацамунски.
Бай Атанас бил приятел и с местния свещеник поп Йордан. Когато дошъл моментът Ленко да тръгне на училище (през 1943 г.), в школото трябвало да бъде представено кръщелно свидетелство. Татко му пак бил в затвора и в „акцията“ се включил поп Йордан. Обяснил, че нито властта, нито канонът ще позволят Ленко да бъде кръстен Ленин, и предложил името на друг легендарен герой – спартанския цар Леонидис, който спира нашествието на милионната персийска войска при Термопилите. (След мегапродукцията на Холивуд „300“ подвигът на великия древен воин днес е известен и на тези, които са недолюбвали историята.) И така Ленко станал Леонид, като преди това паднала голяма гоненица из двора, докато поп Йордан успее да вкара кръщелника си в котела със светена вода.
Фамилията Кацамунски пък произлиза от името на едно село до Плевен, каквото днес на картата на България не съществува. Наричало се Кацамуница и оттам произлизали дедите на рода. Властта преди 1944 г. не можела да смени фамилията на отявления „враг на държавата“ Атанас Кацамунски, но пък прекръстили селото на Ружица (както се нарича и до днес).
Пътят в правото
Като ученик Леонид се увличал от всевъзможни начинания – пишел стихове и разкази, а с джобно ножче можел на дъска за минути да издялка с невероятна точност портрети на героите на времето – Ленин, Сталин, Димитров… те кичеха коридорите на всяко школо и учреждение. Но си падал по по-екстремните предизвикателства – спортувал активно и имал дори национален ученически рекорд в бягането на 800 метра.
Първоначалната му идея за бъдещето след гимназията била да стане капитан на кораб. Постъпил във Военноморското училище, но след няколко месеца решил, че не е за него. Така се озовал в Юридическия факултет на Софийския университет през 1955 г. и оттогава до ден днешен изкарва насъщния си като юрист. След дипломирането няколко години работил по разпределение като съдия и прокурор в Пазарджик и във Велинград.
Тогавашният главен прокурор Лилян Вачков го увещавал да стане окръжен прокурор на Пазарджик или Плевен, но Леонид Кацамунски настоявал да се прибере при съпругата и децата си в София. Около година работил като прокурор в Софийската градска прокуратура, но оттам не могли да му съдействат да си купи жилище. Това била и една от причините да се прехвърли в МВР, а другата – както чистосърдечно си признава, е била по-високата заплата в следствието. Макар че и там също не му оказали особено съдействие за жилище и в крайна сметка с много зор чак през 70-те семейството успяло да се включи в една от панелките на „Младост“.
В кариерата си Леонид Кацамунски минава през всякакви началнически постове в системата на МВР и следствието, става най-младият генерал в системата и достига до шеф на Главно следствено управление. През 1992 г. напусна службите, пенсионира се, и оттогава – вече 19 години – е адвокат в Софийската адвокатска колегия.
Изкушението на живописта
Както всички красиви неща, станало случайно някъде през 1981 г. Но с такава луда страст, че генералът й се отдал тотално и безпрекословно вече тридесет години.
По онова време Леонид Кацамунски бил зам.-директор на полицията. През една обедна почивка се отбил в ателието (на едно таванче на ул. „Ангел Кънчев“) на братовчед си Йордан Кацамунски, който е професионален и световноизвестен художник. И както братовчедите си говорели общи приказки, пушели и люпели семки, Леонид усетил някакъв порив: „Поисках една четка от Данчо и започнах цап-цап… А той ме гледа и нищо не говори. Нарисувах две картини и си тръгнах.“
Така духът на страстите Леонидови бил изпуснат от бутилката. В продължение на няколко седмици през всяка обедна почивка генералът, вместо да се „надумка“ за жълти стотинки в стола на МВР, тичал в ателието на братовчед си и рисувал.
Събрали се 16-17 платна и тогава маестро Йордан Кацамунски проговорил: „Бате Ленко, като видях как размахваш четката без никакво съпротивление, и си казах – бре, тук нещо става!“ Разказал му, че показал картините на колеги и тяхната преценка била, че са рисувани от майстор, поканил бил и самия проф. Светлин Русев да си каже думата. Генералът бил притеснен от досега с гуруто на критиката в изящното изкуство.
За вълнуващата среща си спомня: „Закъснях 15-ина минути и заварих Светлин Русев да чопли слънчоглед, загледан в картините ми. Обърна се и с усмивка ме посрещна: „Колега, здрасти.“ Отдели няколко платна и ми каза, че с тях можело да отида в градинката на „Кристал“ да си ги продавам…, а останалите били добри.
Професорът насърчил генерала да не спира да рисува, но да не „досажда“ на братовчед си, а да си купи бои, платна и да си създаде свое убежище.
Начеващият творец набързо си направил ателие и започнал да рисува през всяка свободна от полицията минута. До четката неизменно стояла служебната радиостанция, ако се наложело да го извикат по спешност.
Следват четири самостоятелни изложби
Провокатор, организатор и аранжор е все Светлин Русев, за да могат творбите на „колегата му“ да достигнат до хората. За десет години генералът художник бил изработил над хиляда работи. Първата изложба била в зората на промените през 1991 г. А последната през юни 2011 г.
„Когато рисувам, се чувствам олекнал
Рисувам това, което ми е отвътре. Имам и фигури, но ме привличат пейзажите…по памет. Една картина я правя за 2-3 часа. След това я махам и я забравям. …Не обичам завършените форми като снимка. Искам да оставя провокация към наблюдателя – да си довърши картината… Не мога да го обясня…то ми е в главата. И това не е превземане. Наистина не мога да го обясня.
За тези два часа забравям всичко – близки, проблеми, всичко изчезва… И след това се чувствам олекнал.”
Ген. Кацамунски не е комерсиален художник и непрекъснато подарява творбите си на по-близки и по-далечни познати. Доставя му огромно удоволствие. След срещата ни в ателието му ни изпроводи с колегата фоторепортер Хачик Румян с дар – последната още „топла“ картина – пейзаж на страховита зимна буря, нищо че сме в разгара на лятото.
Талантът на топследователя през погледа на академика на живописта Светлин Русев
„Ленко Кацамунски не е Йордан Кацамунски, въпреки че са роднини! Това го казвам, защото неведнъж са ме питали: Този Йордан Кацамунски – онзи следователят ли е? И обратното – преди време някакви чужденци, търсейки известния художник Йордан Кацамунски, попаднали на изложба на топполицая Ленко Кацамунски! От грешката само Ленко спечели една откупка. Кога Ленко Кацамунски се изкуши от мириса на терпентин и си пооцапа ръцете с боя не разбрах, докато един ден Данчо не ме заведе при „колегата“. Изненадата беше повече от приятна. Следователят не само беше преодолял самодейността при подобни случаи – нещо повече! Показа искрено преживени пейзажи, просто и естествено изградени, с тънък живописен усет, който не се учи, а се носи в себе си, независимо откъде си и с какво се занимаваш.“
