vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Петър Бучков
Публикувана на: 10.09.2012 г.
Г-н Пачолов, екипността, която сте постигнали с приятели в творческите ви начинания, работи ли и в правораздавателната система?
Във Варненския апелативен съд винаги сме били екип. А типична българска черта е, като искаш да развалиш нещо, да предизвикваш хората да се скарат или поне да създадеш впечатление за това в обществото. За щастие преодоляхме напрежението и угасихме искрите, които се разпалиха след миналогодишните конкурси на административни ръководители, проведени от Висшия съдебен съвет (ВСС). Самата идея за избор в закона е опорочена.
Кандидатурите на административните ръководители, изключая „тримата големи“ (бел. ред. – главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС), се издигат по три начина: от висшестоящия началник в йерархията, по предложение на петима от членовете на ВСС и това, което въведоха преди изборите м. г. – да се самопредложиш. Моята философия е, че държавата е изключителен собственик на съда, тя е мениджърът и тя трябва да преценява кого да сложи да ръководи, каквото и да е звено. В случая – изборът на административните ръководители. Фактът, че се допуска някой сам да се предложи, за мен е абсурд. Как ще се гарантира, че няма никакво частно участие и не се допуска частен интерес!
Но вие самият бяхте избран, след като сам се кандидатирахте!
Да, ако я нямаше тази възможност, сега нямаше да бъда заместник-председател на Варненския апелативен съд. Никой от правоимащите не ме предложи, след като преди това участвах в надпреварата за председател на съда. Звучи парадоксално, но категорично смятам, че този начин за самопредлагане не е правилен.
А в случая с „тримата големи“, там няма резон за самопредлагане?
Нищо лично към нито един от тримата, но при избора на Борис Велчев, после на Лазар Груев, а сега и на Георги Колев нямаше никаква надпревара. Състезание с един кон – изборът беше предрешен, при условие че кандидатурите им бяха издигнати от 17 члена на ВСС, колкото е и изискването за квалифицирано мнозинство за избора!
Мнението ви за прословутата реформа на съдебната система?
Много е лесно 20 години да се тръби „Те не са реформирани!“. Без ясна формулировка кой и как трябва да го направи. За обществото остава неясно, че съдебната реформа не може да се прави от съдиите. Съдебната система е консервативна и нейните основи ги създава законодателят. За да се случи каквато и да е промяна – за хубаво или за лошо, трябва да има законодателна промяна. Реформата касае две неща: материалното право и субективния фактор. И двете не са функции нито на ВСС, нито на съдебната система вътре като цяло, а на депутатите в Народното събрание. Това, което се случва досега, е, че се размива отговорността на законодателя.
А какво зависи тогава от съда?
Бързината на производството по делата. И се подписвам с двете си ръце, че по-бърза система от нашата – и наказателна, и гражданска, и търговска, в Европейския съюз може би няма. Едно нормално дело в съдебната фаза рядко надхвърля 6 месеца до окончателното влизане в сила на съдебния акт. Средното е под 6 месеца, изключенията са между 6 и 9 месеца, а единици са делата, които надхвърлят една година съдебен процес. Говорим за съдебния процес, мен не ме интересува работата на полицията и прокуратурата. Ето шумните дела от тази година – нещо да е влезло в съда!? Един – два случая… изключения. 10-11 месеца се влачат и после какво … тръгват обвинения, че съдът е бил крив. Някой да ги е внесъл в съда!?
Ако намерят друга система, която да работи по-добре и по-бързо от нас в момента, свалям им шапка.
Откъде дойде такава бързина?
От съдебните помощници, които първо бяха въведени във върховните съдилища. А от две години вече ги има и от окръжно ниво нагоре.
Така, вместо магистратът да си губи времето да търси някакво решение или друг документ, това го върши съдебният помощник. Той събира и предава материала в суров вид. Може и да напише решен
ие, обвинителен акт и пр., а магистратът само да го редактира… Ето, оттук дойде бързината в реформата.
Има ли полза за самите млади юристи, станали съдебни помощници?
Ефектът е двоен и много полезен за младите колеги. Не можеш да станеш юрист направо от студентската скамейка. Има безпогрешна рецепта – човек сам разбира дали ще го бъде, след като 5 години се е търкалял в системата било като адвокат, като следовател или като магистрат. Системата е консервативна.
Оттук идва и тази приказка „Изкуство за доброто и справедливостта“. Защото законът може да го знаеш, но доброто и справедливостта не се учат – това е изкуство. А е ясно, както във всяка сфера, че не всеки, който е завършил дадено образование, после може да се реализира в практиката – в живия живот. Така тези млади хора влизат в системата постепенно, няколко години се учат.
А качество на съдебните актове къде е?
Критерий за качество и по граждански, и по търговски, и по наказателни дела е колко съдебни акта при обжалване или протестиране са били потвърдени и изменени. Защото една инстанция не може да бъде абсолютният кантар. А отменените съдебни актове за страната ни средно са под 5 %. По някои от делата може да са до 10%, но по наказателните отменените актове са около 5%. Това е качеството.
Каква е ролята на Инспектората към ВСС?
Да контролира дали се пишат актовете в срок. Инспекторатът, дето го плюеха като тръгна в началото, има възпитателна роля.
Варненският апелативен съд е първият, в който още отпреди създаването на Инспектората към ВСС сме въвели практика да проверяваме два пъти в годината окръжните съдилища. Проверката е не за качеството, защото не може да разгледаш физически всеки акт, а дали са написани в срок делата и да не се влачат прекалено във времето. В резултат на тези ревизии всичко се оправи. Няма закон, който да ни задължава да го правим, и не всички съдии участват, защото това е извън служебните им задължения.
Но откакто преди 5-6 години въведохма тази практика, и делата се пишат и не се отсрочват.
Вече няма случаи, каквито не бяха рядкост преди, решено дело да стои ненаписано в някое бюро една-две години и повече. Като знаеш, че идва проверка, практически се стягаш и си изчистваш делата.
Остава субективният фактор, личностните качества и морал на съдии, прокурори.
В смисъл, че магистратите били лоши… Ама това не може да го направи съдът, прокуратурата нито ВСС. Това е разтегливо понятие и неща от от сорта на етични кодекси на магистрата са мижи да те лажем. Трябва да се свържат някакви критерии и те трябва u1076 да бъдат законови. Според мен, но това трябва да стане в парламента, едно от най-простите неща, за да се кандидатираш за магистрат, е преди това да те изследва основно психиатър. И там да ти кажат дали ставаш. Защото луди бол – навсякъде. Те служат и в парламента, и в изпълнителната власт, ама не ги знаеш кои са.
Той може днес да е „светъл“, да е в ремисия. Като цяло идеална система няма – във всяка има поне по 10-15 процента такива. И няма как иначе – в един здрав организъм не всичко е чисто… Но нали за това е здравият организъм – положителното да надделява.
Та аз не виждам как може да се реформира субективният фактор.
Тогава къде е разковничето – и въобще има ли такова…
Реформата, която никой не я пита, идва от материалната база. В България няма съдебни палати – какво да се лъжем! Подобно е положението и в полицията. Е как да правиш съдебна реформа, като няма база. Като се натрупат по двама-трима в една стая с всичките им преписки!?
Съдилищата във Варна не са в съдебни палати – районният съд беше общежитие, окръжният и апелативният са в сградата на бившия Общински народен съвет. Те не са пригодени за съдебни палати – преустройват ги, преправят ги, но… Единици са центровете в България, където има хубави съдебни палати. А д
обрите условия на работа до голяма степен превръщат една професия в привлекателна и тогава започва истинската конкуренция.
Затова ли рейтингът на съдебната ни система в социологическите проучвания се отчита като един от най-ниските?
Магистратът трябва да „бяга“, да не се стреми към рейтинг. Специално съдията, в най- оптимистичната версия, може да получи 50% одобрение – страните в процеса са две! Съдът не само че не трябва да се интересува от рейтинги, но това трябва и да му бъде гарантирано, като основна част от неговата независимост.
Какво е отношението ви към модерната тема – отправяне на преюдициални запитвания до Съда на Европейския съюз в Люксембург във връзка с прилагането на правото на Съюза, което всъщност е и нашето право като държава членка?
В преюдициалното запитване е заложен философският момент – да намерим камъчето истина. Много е красиво като философия, но не устройва изискванията в живия живот. Но то изисква спиране на делото за около година и половина до произнасянето на Съда на Европейския съюз. А по едно конкретно дело няма място за много философстване. Нужен е ефектът на „бързия удар“. Независимо по наказателно, трудово или гражданско дело, на хората им е нужно бързо правораздаване. То и без преюдициално запитване граждански и трудови дела, докато се „въртят“, недобросъвестната страна вече е ликвидирала предприятието или собствеността си. И когато излезе решението и изпълнитеният лист, потърпевшият остава с един гол изпълнителен титул… и с похабени нерви. Трябва да се прави икономия на време в правораздавателния процес.
Тогава има ли решение – хем „бърз удар“, хем право на ЕС?
Да, и той се нарича „Тълкувателни решения“ на ВКС и на ВАС. Такива започнаха да излизат след избора на Лазар Груев за председател на ВКС и мисля, че през миналата година бяха около десет. Отделен въпрос е, че засегнатите теми не са най-щекотливите. Има много по-спорни… А Пленумът на Върховния съд досега все още не се е събирал по никакъв въпрос.
Значи ли, че Пленумът на върховните ни съдии може да е посредникът между Люксембург и националните ни съдилища?
Националният пленум излиза с обобщение на дадена спорна материя в правото. Ако трябва, той да се обърне към Съда на Европейския съюз. Какъв е ефектът чисто практически. Произнасянето на Съда в Люксембург по преюдициални запитвания става задължително за нашето правораздаване. Но кой в редовите ни съдилища ще има информация за него!? Съвсем друго ще е, ако това го обобщи Пленумът и го разпрати като задължително.
