Най-мощна бе предизборната тема (явна или не толкова), с всичките й Ин и Ян нюанси на възхвала и закопаване. Кой платил за превоз на ученици, за колко се купувал глас, поклони на признателност към Жозе Мануел Барозо, делбички на кукли и парцалки между доскорошни „възлюбени”… и пр. абстрактни мероприятия. Но еднакви по целенасочеността си – зомбиране на изтупани брашняни чували, които са загубили усещането, че ако заровят ръце в земята, наследена от дедите им (колкото и малка да е тя) и с „малко помощ от моите приятели” могат да бъдат щастливи.
В по-заден план остана отразяването на посланието и молбата на държавния ни глава Росен Плевнелиев за съпричастност на духовните пастири на различните религиозни общности в България за единение на българите и за спасение на душите на отчаяните, приели пътя на самоубийството (а и съчетано с убийства) за изход ! Джамиите и Синагогите откликнаха в петък чрез традиционните си служби на този ден. В неделя го сториха и католическите храмове. Голямото очакване бе към действията на Българската православна църква, която е основата на масовата ни религиозна национална идентичност. Прекрасни напътствия и пожелания. Но Светият синод не доби кураж да грабне посланието на 7 април – една от трите основополагащи дати в изконното православие – Благовещение – мигът, в който Дева Мария научава, че й е отредено да роди Спасителя на човечеството. Свещена дата, преди Синодът ни да „клекне” през 1968 г. и да приеме католическия Григориански календар.
Сториха го единствено монасите от манастир „Благовещение” край кюстендилското с. Копиловци.
Вярата и надеждата за любов и спасение е сакралният смисъл на 7-ми април.
Денят, в който Архангел Гавраил донася на Дева Мария благата вест, че тя е избрана да роди Спасителя на човечеството, Сина Божий Иисус Христос. И така е било по българските земи от приемането ни в христовата вяра при Цар Борис І, през византийското и турско владичество, устояло на католическия напор на Фердинанд, на ОФ-атеизма, … та чак до 1968 г., когато вече сме били в „олекотената” диктатура на Тодор Живков. И до днес ми е загадка защо се случва през 1968-ма, когато комунистите са извадили църквата от играта, а същевременно в суровия Съветски съюз си е останало датирането по православния календар???
Но към мига – по същество.
Няма по-подходящ и вълнуващ ден за призвание към мир и любоов
от Благата вест за Божието зачатие на Спасителя на душите ни! Така че не пренебрегвайте проникновението на Президента Росен Плевнелиев, който е роден четири години преди нахлуването на григорианското летоброене в Българската православна църква.
Над триста миряни се сбраха на празника при отец Касиан.
Рекорден приток от хора (не като този от води, който –уж, объркал енергетиката ни) се стече за празника в храма на манастир „Благовещение” край с. Копиловци. От няколко години следя развитието на създадената от схиархимандрит Касиан обител и виждам как лавинообразно нарастват хората, които искат да четат по звездите реалното Божие послание. Ей, хора, календарът не е случаен или обект на творчески хрумвания…
Репортажи и лични впечатления може да прочетете в секция Вяра на Новата реалност.
Общността набъбва.
Нормално е хората, които се чувстват онеправдани, да се сплотяват в трудни моменти – икономическата световна криза е факт. Но върхът е, когато – на такива сбирки, водещото са Вярата, Надеждата и Любовта, които носят мъдрост и толерантност. И това се случи в обителта на монаха Касиан и неговите братя. С тази потребност и възможност за общуване се сбраха хора, на които никой не бе покривал „пътните”, а носеха и храна за общия обяд с духовните си събратя.
С над 50% повече бяха поклонниците на празника в сравнение с миналата година и двойно повече от по-миналата. Статистика – звучи тъпо, но пък е показателна. Ако прочитът на тази суха материя се прави обективно и разумно, може да се зърнат доста значими детайли:
Пенсионери към бебета 1:1.
Няма по-вълнуваща гледка от това как млада майчица въвежда рожбата си в храма! Бяха толкова много!
Както и да видиш загрижени внуци да крепят на службата любимите си дядо или баба!
Станах очевидец. Изпаднах в хаоса на изненада, щастие и оптимизъм: как на финала всички дружно кусаха рибената чорба, сготвена от монасите, и слушаха в захлас притчите, как бяха добри един към друг, как им светеха очите… и нямаше страх…
Едно от неоспоримите доказателства, за мен, че българската общност и до днес не е загубила усещането си за Спасение и Спасител е прекрасният филм от 2008 г. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Гледайте го и не спирайте да използвате свободата си да гласувате… Спасителят гледа!