vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: НОРЕ
Публикувана на: 25-03-2013 г.
Под странния или по-скоро провокативен (за размисъл) анонс „100 години от превземането на Одринската крепост и Първа пролет” се състоя празничен симфоничен концeрт в Централния военен клуб, организиран от Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” и Общински културен институт „Красно село” на 22 март 2013 г. Провокацията към зрителите от афиша за събитието бяха „Софийски солисти” с диригент Пламен Джуров, но на сцената се явиха Квартет „Димов”!?
Съчетаването на избор на музика – хем за почест превземането на обявена за „непревземаема” крепост с цената на дасетки хиляди жертви – свободни български войни, хем за възторг от „пукването” на астрономическата пролет, е сериозно предизвикателство!
Историята пак връща въпроса и към днешния ден: Да се жертваме героически за нечий личен интерес; Да се продаваме за сребърници или Да бъдем осветлени бунтари…
Изборът на Квартет „Димов” бе блестящ.
Баба Марта ли, духовете на незнайните войни ли… Но на 22 март 2013 г. се разви небивала снежна буря. Въпреки предизвикателствата на природата, Централният военен клуб отново беше пълен със зрители, макар сред тях да нямаше нито един представител на властта.
Квартет „Димов” изтръгнаха бунта на Бетовен. Но не творбите му пълни с тревога и гняв, а тези с надежда и непримиримост –
за деликатна борба…
Борбата е най-сладкото и относително нещо в главите на българите. И е обяснимо при условие, че българската армия няма загубена битка, а само загубени войни.
За интерпретациите по „борбата” наскоро ме подсети един българин – хижар – Тодор (хижа Изворът”) в подножието на последната вълна на планината ни Пирин към границата с Гърция. Нарича се „Али ботуш”, а по хребета й още се вижадат окопите и дори останки от оръжията на българските войници в битките с „великите сили”. Днес там е границата ни с Гърция. Отатък са все български села, включително и лобното място на Гоце Делчев. Но това е друга тема (тъжна)…
Резултатът бе, че при социализма този край бе превърнат в
гранична зона с „империализма” с поставяне на „кльонове”
и множество гранични застави, в които се изпращаха на „задължителна военна служба” най-буйните млади момчета.
Пак се отплеснах неактуално, защото вече сме в Европейския съюз и кльонове няма. Но граничните застави ги има, както уж били дадени под аренда за превръщането им в хижи.
Демократичната идея, обаче, още се дави в нечии алчни амбиции.
Отново тема за размисъл!
Но личната ми емоция. В навечерито на Нова година 2013-та попаднах в подобна бивша застава, отдадена за хижа на местен овчар. С приятелите ми прекарахме повече от чудесно. Съпругите ни (и слава Богу) не разбираха, че преспиват във войнишки помещения, а ние – кавалерите, със смесени чувства и вълнение преминавахме по коридора към стаите, където детайли възраждаха спомена за казармата.
И пак тема – в какво опоскано състояние военни – стопани на сградата, са предали заставата на човека – Тодор, за мирни цели – за любов, радост и наслада от природата. Изскубнали дори контакти и фасонките, които нови са по левче в железариите…
Та там разбрах усещането за борба.
В новогодишната нощ се кефехме под звуците на класиците в рокендрола. Домакинът ни бе възторжен и от време на време казваше (на определено парче) „това може ли да ми го запишете”. С вечерта желанията му за записи на музика растяха. И той обобщи: „Моля ви запишете ми всяка музика, в която има борба!”
Но палачинката май се обърна в днешното време. Или по-скоро така се завъртя, с такава скорост, че вече гадаем по очи или по гръб ще падне!
Питам се как ли бойците при Одрин биха реагирали на затварянето на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй” и на наглостта на виновниците да се кандидатират за управление на изкормената ни държава….?!…
Съчетаването на избор на музика – хем за почест превземането на обявена за „непревземаема” крепост с цената на дасетки хиляди жертви – свободни български войни, хем за възторг от „пукването” на астрономическата пролет, е сериозно предизвикателство!
Историята пак връща въпроса и към днешния ден: Да се жертваме героически за нечий личен интерес; Да се продаваме за сребърници или Да бъдем осветлени бунтари…
Изборът на Квартет „Димов” бе блестящ.
Баба Марта ли, духовете на незнайните войни ли… Но на 22 март 2013 г. се разви небивала снежна буря. Въпреки предизвикателствата на природата, Централният военен клуб отново беше пълен със зрители, макар сред тях да нямаше нито един представител на властта.
Квартет „Димов” изтръгнаха бунта на Бетовен. Но не творбите му пълни с тревога и гняв, а тези с надежда и непримиримост –
за деликатна борба…
Борбата е най-сладкото и относително нещо в главите на българите. И е обяснимо при условие, че българската армия няма загубена битка, а само загубени войни.
За интерпретациите по „борбата” наскоро ме подсети един българин – хижар – Тодор (хижа Изворът”) в подножието на последната вълна на планината ни Пирин към границата с Гърция. Нарича се „Али ботуш”, а по хребета й още се вижадат окопите и дори останки от оръжията на българските войници в битките с „великите сили”. Днес там е границата ни с Гърция. Отатък са все български села, включително и лобното място на Гоце Делчев. Но това е друга тема (тъжна)…
Резултатът бе, че при социализма този край бе превърнат в
гранична зона с „империализма” с поставяне на „кльонове”
и множество гранични застави, в които се изпращаха на „задължителна военна служба” най-буйните млади момчета.
Пак се отплеснах неактуално, защото вече сме в Европейския съюз и кльонове няма. Но граничните застави ги има, както уж били дадени под аренда за превръщането им в хижи.
Демократичната идея, обаче, още се дави в нечии алчни амбиции.
Отново тема за размисъл!
Но личната ми емоция. В навечерито на Нова година 2013-та попаднах в подобна бивша застава, отдадена за хижа на местен овчар. С приятелите ми прекарахме повече от чудесно. Съпругите ни (и слава Богу) не разбираха, че преспиват във войнишки помещения, а ние – кавалерите, със смесени чувства и вълнение преминавахме по коридора към стаите, където детайли възраждаха спомена за казармата.
И пак тема – в какво опоскано състояние военни – стопани на сградата, са предали заставата на човека – Тодор, за мирни цели – за любов, радост и наслада от природата. Изскубнали дори контакти и фасонките, които нови са по левче в железариите…
Та там разбрах усещането за борба.
В новогодишната нощ се кефехме под звуците на класиците в рокендрола. Домакинът ни бе възторжен и от време на време казваше (на определено парче) „това може ли да ми го запишете”. С вечерта желанията му за записи на музика растяха. И той обобщи: „Моля ви запишете ми всяка музика, в която има борба!”
Но палачинката май се обърна в днешното време. Или по-скоро така се завъртя, с такава скорост, че вече гадаем по очи или по гръб ще падне!
Питам се как ли бойците при Одрин биха реагирали на затварянето на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй” и на наглостта на виновниците да се кандидатират за управление на изкормената ни държава….?!…
