Кой съд е компетентен да гледа дела за обида и клевета в интернет

Автор: Петър Бучков
Фотография: Интернет
Публикувана на: 10.09.2012 г.
2615099ad7034a7a63a0f18aa883ccfc2e4cf0
Съдът на Европейския съюз в състав Голяма камара (13 съдии и генерален адвокат) на 25 октомври се произнесе с решение по една от най-възловите теми в процеса на бурната революция на комуникациите и информацията. А именно кои национални юрисдикции (съдилища) в държавите – членки на Европейския съюз са компетентни да разглеждат искове за обида и клевета, разпространени чрез интернет.
Процесът стартира на 14 декември 2010 г., като бяха обединени две преюдициални запитвания от Федералния конституционен съд на Германия и от Окръжен съд — Париж, Франция, които искат от върховните магистрати в Люксембург да уточнят до каква степен принципите за подсъдност при нарушения на правата на личността чрез печатни произведения се прилагат и при публикуване на информация на даден уебсайт (в глобалната мрежа). 
А от конкретните казуси, предмет на делото, 

лъха на любимите сюжети на „жълтата преса“ – любов, ревност, изневяра, отмъщение… в артистичните флора и фауна! 

Запитването от германският съд е по повод заведено пред него дело от германския гражданин Х срещу дружеството (търговеца) „eDate Advertisting“ GmbH в Австрия, което е издател на сайта www.rainbow.at. В този електронен вестник през 2007 г. било публикувано, че през 1993 г. немският гражданин Х е бил признат за виновен и осъден за убийство на известен актьор … от ревност. През 2008 г. Х бил пуснат от затвора. Искът му е, че електронното издание било попречило за обратното му интегриране в обществото след присъдата (Дело С-509/09).
С аналогично преюдициално запитване към СЕС се е обърнал и френският съд няколко месеца по-късно (Дело С-161/10). В случая, искът за клевета е бил заведен от популярния (във Франция) актьор Оливие Мартинес (и неговият баща Робер Мартинес) срещу английската асоциация MGN Limited, издател на сайта www.sundaymirror.co.uk. Поводът френският актьор Оливие Мартинес да се почувства „обиден и оклеветен“ е твърдението в английското електронно издание от 3 февруари 2008 г., че отново се бил събрал със „старото“ си гадже – австралийската поп и кинозвезда Кайли Миноуг.
Становището на ответниците е, че исковете срещу тях могат да бъдат предявени само пред съдилища в държавите по тяхното местоположение – срещу MGN Limited във Великобритания, а срещу „eDate Advertisting“ в Австрия.

До момента в случай на клевета чрез статия в печатни произведения. 

разпространени в няколко страни – членки на ЕС, пострадалият има две възможности да предяви иск за обезщетение срещу издателя. От една страна, той може да го направи пред компетентните съдилища на държавата, в която е установен издателят. Другата възможност е да предяви иск пред съдилищата на всяка държава членка, в която е разпространена публикацията и където, според пострадалия, е накърнена репутацията му. В последния случай, обаче, националните юрисдикции са компетентни да се произнесат само по вредата, причинена в държавата, в която те правораздават.

Но територията на Интернет е необятна.

И от там въпросът дали критериите за печатната преса се отнасят и за електронните? Докато при печатните медии е ясно дали издателят има или не целенасочена политика да разпространява изданието си в друга държава, то това не може с категоричност да се твърди за електронните форми – подобна целенасоченост не може да се вмени на редакцията. 

Страните, които се конституираха в процеса в Люксембург, на заседанието на 14 декември 2010 г. застанаха на две позиции. 

Според представителя на Европейската комисия, защитата на свободата на словото не се накърнява от възможността исковете за обида и клевета да бъдат предявявани пред съдилищата на която и да е от 27-те държави – членки. Подобно мнение бе застъпено и от процесуалните представители на Обединеното кралство и Гърция, които наблягаха, че възловият критерий за преценка е „броят на посещенията“. Като критерий за подсъдност бе предложена и „силна, о
собена връзка“ с хора, среди и бизнеси в други страни.

Подобна практика би била „спирачка“ на правото на свобода на изразяване, бе позицията на останалите – особено на Дания. Те застанаха „твърдо“ в защита на свободата на словото. Според тях тя би била ограничена сериозно, ако се допусне „обиденият“ да си избира кой съд в рамките на ЕС би го „разбрал“ и „оценил“ най-добре претенциите му. Това би засегнало най-вече малките независими електронни медии и би ги отклонила от изначалната им идея да „гонят“ истината. Викат му „Автоцензура“, а тя винаги е резултат на принуда!? 

Тежката дума на Съда в Люксембург в решението му от 25 октомври 2011 г.

Съдът приема за установено, че публикуването на информация в уебсайт се различава от регионалното разпространение на печатни медии, тъй като тази информация може да се разгледа незабавно от неограничен брой интернет потребители навсякъде по света. 
Така, от една страна, универсалното разпространение може да увеличи тежестта на нарушенията на правата на личността, и от друга, то прави изключително трудно установяването на мястото на материализиране на вредата, възникнала в резултат от тези нарушения. При това положение — като се има предвид, че отражението на публикуваната в интернет информация върху личните права на съответното лице може да се прецени най-добре от юрисдикцията по мястото, където се намира центърът на интересите на пострадалия — Съдът постановява, че тази юрисдикция е компетентна да се произнесе по всички вреди, причинени на територията на Европейския съюз. Във връзка с това Съдът уточнява, че мястото, където се намира центърът на интереси на съответното лице, поначало съвпада с обичайното му местопребиваване. 
Съдът обаче подчертава, че вместо иск за отговорност за цялата вреда пострадалият може във всички случаи да предяви иск пред юрисдикциите на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация. В този случай, подобно на причинените от печатна медия вреди, споменатите юрисдикции са компетентни да се произнесат единствено по вредата, причинена на територията на държавата, в която се намират тези юрисдикции. Увреденото лице също така може да сезира с иск за отговорност за цялата причинена вреда и юрисдикциите на държавата членка по мястото на установяване на лицето, публикувало информацията в интернет. 
На последно място, при тълкуването на Директивата за електронната търговия, Съдът приема, че принципът на свободно предоставяне на услуги поначало не допуска в приемащата държава членка спрямо доставчика на услуга на електронната търговия да се прилагат по-строги изисквания от предвидените в правото на държавата членка, в която е установен доставчикът.

Read Previous

Илиана Пальова: Често ни бъркат със Страсбург и Хага

Read Next

Аделина Прокоп: Животът е толкова интересен, защото не знаем къде ще се намираме утре

Most Popular