Къде клечат гладните български европейци!?

Автор: Петър Бучков

 Фотография: Автора

 Публикувана на: 05-12-2013 г.

Сякаш се връща на мода (след 22 години) апелът в зората на демократичния преход, отправен от премиера Димитър Попов: „За Бога братя, не купувайте!”. А поводът е настъпването след Нова година ( от 1 януари 2014 г.) лелеяно от нашенците падане на ограниченията за български граждани да работят в други страни от Европейския съюз.
С лека перифраза „За Бога братя, не се изкушавайте!” . От 7 години България е член на ЕС и неизменно най-бедната. С наближаването на „падежа” за премахване ограниченията за работа, великите държави-членки, създатели на ЕС, започват все по-явно да демонстрират, че не ни искат. Някой по-яростно и популистки като премиерът на Великобритания Камерън, който призова държавите-членки да ограничат движението на българи и румънци. Господин Камерън е поне прям и директен. Докато други измислят йезуитски номерца, които са в състояние да сринат много по-жестоко ентусиазма на българина, тръгнал да оцелява чрез труд в голямата ни нова „Родина” – Европейския Съюз. В Белгия вече е приета законово „бюрократична тесла” – администрацията да не приема документите за работа на емигранти от ЕС при най-малко съмнение в достоверността им, без да е задължена да дава обяснения или да направи справка с държавата на произход. Коментира се, че подобен механизъм за възпиране на българи и румънци обмисляла и Холандия. Подобен акт е тотално нарушение на правото на ЕС. Практиката, обаче, показа, че ще минат поне 5-6 години от неговото констатиране от Европейската комисия, през установителното производство пред Съда в Люксембург, та до налагане на реални финансови санкции.
Реалитито, което очаква българските ентусиасти за работа в „развитите демокрации” на ЕС, ще си позволя да опиша с един минимодел, на който станах свидетел за по-малко от 12 часа преди седмица:

Къде клечат гладните?
На последния етаж, в зала 3 на НДК! Звучи абсурдно, но по време на големия филмов фестивал Киномания 2013 попаднах на небивала дискриминация.
И по-специално на цикъл от прожекции на кулинарно европейско кино – продукции на държави все от т.нар. „стари демокрации”. Няма да коментирам художествените качества на творбите – за всеки влак си има пътник.
Шашна ме организацията на прожекцията, оставила усещане за разединение у зрителите.
Кино с консумация бе иновацията,
приложена в панела за кулинарното кино. Звучи интригуващо, докато не зърнете разделението в Зала 3 на НДК, къде станаха прожекциите. То се основаваше в разликата на цената на билетите – половината от 25 лева, другата от 10 лева. Имаше и покани.
Залата бе отцепена на две, както си е по протокол с месингови колчета, свързани с вериги, облицовани във вишневочервено кадифе.
Пред екрана бяха масите с бели покривки, свещници, цветя и менюта. Там се настаняваха хората, бръкнали се с по 25 лева и поканените. По време на прожекцията им се сервираха блюда и напитки като тези във филма.
Зад разделителната линия бяха подредени черни столчета. За зрителита с билети от по 10 лева. Те също се водят с консумация… , но единствено на чаша вино в ръка. Между тях имаше родители с деца и възрастни хора.
По средата на прожекцията повечето от зрителите на черните столчета напуснаха салона с вид на тромбонист, пред който някой е гризал лимон по време на концерта. Докато тези от белите покривки блажено мъркаха на раздумка, дояждайки си десерта и след края на филма.
Кому и защо беше нужна подобна демонстрация на разединение?! Нямам нищо против маниерите на елитарните клубове. Но да допускаш зрители на забавлението им, и то на цената на еднодневна пенсионерска надница, си е меко казано гавра…
Как ли би изглеждало приложението на иновацията кино с консумация при прожекцията на еротичния европейски филм „Дълбоко гърло”, която се случи по същото време в зала № 11 на НДК!?
На тези със скъпите билети щяха да правят свирки, а на бедните на столчетата отзад – активисти на поредната НПО, субсидирана от ЕС, да раздават безплатни презервативи.
Както и да го погледнеш тази хипотеза е доста по-безобидна. Най-много да си тръгнеш понамокрен като след „мокър сън”, което според докторите било и полезно.
Докато задръстването на празен търбух с киселини може да доведе и до язва – причина за доста българи да си отлитнат на оня свят при състоянието на родното ни здравеопазване.
И всичко това в ден, когато си мислех, че съм направил своята малка крачка към обединението.
Сутринта със сестра ми се захванахме да изхвърлим старите вещи от апартаментче в Западен парк на баба и дядо, който наследихме след смъртта на родителите ни. Фън шуй на спомените ни. Бая се озорихме да свалим от шестия етаж продънени фотьойли, (на които като деца сме преспивали), хладилник и печка от зората на социализма, маси и столове с осакатени крайници…
Предстоеше мазето, в което не бях влизал от дете! Стана обед, а нямаше и помен от циганска каруца.
Да намеря подкрепление ми отне едно кръгче с колата из квартала.
Спретната каручка с черно конче спря пред блока.
Водачът – около 25- годишен бе със светлоотразителна жилетка, а бригадата му се състоеше от пет циганета на възраст между 7 и 15 години. Не можеше да сбъркаш, че са роднини – изрисуваните им искрящи очи бяха правени като по матрица.
Бяха доволни от находката и чевръсто започнаха да редят каруцата. Водачът просто дирижираше стройната организация със спокойни тихи напътствия като поемаше и най-тежкия товар.
За всяка извлечена от мазето вещ ме питаха „Бате, това нема ли да ти требва?”.
Лопати, брадви, чанти… до радиокасетофон, който се оказа, че свири.
Поставих им едно единствено условие – за съвсем запазено детско бюро от дърво, което преди години ми бяха подарили за първия учебен ден на сина ми. „Давам ви го само, ако се заречете, че няма да го изгорите, а някой ще учи на него!”. Обещаха сърцато, а дали ще го изпълнят, е проблем на тяхната съвест.
Всичко ненужно – пластмаси, хартии и буркани, шефът тихо разпореждаше и най-малките отиваха и ги изхвърляха… разделно в съответните контейнери. После чинно изметоха мазето и оставиха лопатка и метла до вратата „Може да й потрябват на госпожата!”.
Среща с тубата на детството ми.
„Бате, тука има нещо като бензин” ме сепна ръководителят и тупна пред мен двадесетлитрова тежко избеляла пластмасова туба.
Леко я погалих и сърцето ми се „преобърна”: „Това момчета е нафта на 19 години. И ви е наградата за съвестната работа. Струва към 50 кинта”.
Като на лента ми премина как през 1970 г. си купихме нафтова печка. Живеехме на ул. Гогол (до Орлов мост) и за гориво баща ми трябваше да ходи пеш до най-близката бензиностанция при Театър София. Купи си, тогава сигналнорезидава, 20-литрова пластмасова туба. В първите години ходех с него за компания, после започнах да я нося в отсечки от пътя, а накрая стана лично моя (преди да започнат да карат нафта с цистерни по варели в мазетата на къщите). Но и от там преносът на горивото за топлината на дома продължи да е със същата туба.
Бях забравил, че когато си купих първата кола през 1994 г – стар дизелов Фолксваген – пасат, баща ми каза да знам, че за резерв ми е оставил 20 литра нафта в мазето, останала от отплителното ни тяло при соца, което поради нерентабилност родителите ни спряха да използват през 1992 г.
Лицата на циганетата заблестяха, но все още с недоверие
„Да не се е развалила за толкова години!”. „Нафтата е кръвта на динозаврите, които са измрели преди милиони години. Отидете до въртележката на автобусите и ще я продадете веднага”. Разделихме се с циганетата, а после се качихме със сестра ми Нели да си вземем довиждане с бърлогата на дядо и баба.
Когато си затръгвахме потънали в спомени и размисли, се оказа, че едно от средните циганета (около 11-12-годишно) ни чака пред блока.
„Нещо не е наред ли?” – попитах. Снежнобялата му усмивка лъсна и ми обясни със задъхан възторг, че веднага продали нафтата за 40 лева, старият касетофон работел, батко им палел печката, а братята му пратил да купят кебапчета, кола и бира. Всички необходими условия за неделен обеден купон.
„А ти, защо ни чакаш?”
„В една чанта намерихме нещо, което сигурно ви трябва”.
Малката мърлява ръчичка на момчето изсипа в дланта ми дузина черно-бели снимки.
Все на добре познати ми любими и не дотам хора, отлитнали вече към по-добрия свят. И все от времена, когато още не сме били родени с Нели.
Осъзнах за сетен път, че няма нищо ново в кръговрата на човешкия живот. От избелелите снимки ме грабнаха прями погледи, граничещи с нахалство, присъщи единствено на младостта.
Тръгнах си лек и усмихнат, че животът е прекрасен – тук и сега. Няколко часа по-късно попаднах на кино с консумация, а след 25 дни ме очаква и територията на Европейския съюз без огроничения за право на труд…