vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Интернет
Публикувана на: 12-12-2012 г.
„Тея не дадоха бонуси за Коледа!” – това е първата приказка, която чуваш при опит да се разговориш с пенсионер от поколението на „уравниловката”. Обясненията за финансова криза не хващат декиш, а ако им заговориш за Европейски стабилизационен механизъм – направо ще те напсуват. И хората са прави – трябваха им 20 години „преход”, за да осъзнаят , че днешните „собственици” на държавата са постигнали статута си на благоденствие, благодарение на техния – откраднат пенсионен фонд. Така, че край на воплите за „пенсионерска дискриминация”. „Анализирай Онова” – притчите за времената: на Царя, на Тодор Живков, на Андрей Луканов (доста хладничко), на Филип Димитров (изкусително), на Жан Виденов (мразовито) и Иван Костов (егоцентрично). Та нали се върнахме пак при Царя – този път Симеон – и то със саксонската фамилия Сакскобургготски! Последва Тройна коалиция, изявила се като „Нелегален Байрам на Бузлуджа с кетъринг от Враня”. Все рев, рев…, а сега и на рамото на Бойко Борисов!
Не страдайте, че няма да имате възможност да подарите чорапи или китайски пантофи на внуците си за Коледа. За тях е важно, че ви има, че сте ги обичали и обгрижвали, а като ви сурвакат за Новата година, им подарете ябълка, геврече или орехче… по стар български обичай!
Бъдете силни личности.
Предлагам ви едно истинско пенсионерско дежавю – последното писмо на големия войвода Ильо Войвода от 12 декември 1896 г.
Нищо ново, не сте уникални!
Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.
12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.
„Господин председателю!
Господа народни представители!
Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!
Може би това се прави за икономия?
Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?
Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”
За любителите на историята:
Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г: ,
Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.
Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.
През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.
Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.
Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил „на гости“ у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,
момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.
Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен „черен“, „кара“ означавало „страшен“.
Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.
Като пандурин той служил в манастира 18 години.
През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.
През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.
Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да „хванат гората“.
Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.
Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.
Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: „Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!“. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.
Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че
докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.
Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.
Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.
В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата
и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.
В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.
Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.
Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.
Ильо войвода навреме разбрал за опасността.
Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.
Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.
През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.
След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.
В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.
През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.
В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.
Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.
Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.
Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.
В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.
Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст „Св. Георги“ и им изказал благодарност.
Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.
Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.
На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.
Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.
С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.
Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.
През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.
След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.
След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите „Единство“, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.
След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.
В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.
Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.
Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.
През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.
Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.
За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.
Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.
Не страдайте, че няма да имате възможност да подарите чорапи или китайски пантофи на внуците си за Коледа. За тях е важно, че ви има, че сте ги обичали и обгрижвали, а като ви сурвакат за Новата година, им подарете ябълка, геврече или орехче… по стар български обичай!
Бъдете силни личности.
Предлагам ви едно истинско пенсионерско дежавю – последното писмо на големия войвода Ильо Войвода от 12 декември 1896 г.
Нищо ново, не сте уникални!
Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.
12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.
„Господин председателю!
Господа народни представители!
Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!
Може би това се прави за икономия?
Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?
Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”
За любителите на историята:
Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г: ,
Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.
Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.
През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.
Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.
Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил „на гости“ у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,
момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.
Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен „черен“, „кара“ означавало „страшен“.
Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.
Като пандурин той служил в манастира 18 години.
През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.
През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.
Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да „хванат гората“.
Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.
Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.
Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: „Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!“. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.
Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че
докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.
Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.
Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.
В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата
и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.
В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.
Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.
Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.
Ильо войвода навреме разбрал за опасността.
Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.
Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.
През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.
След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.
В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.
През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.
В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.
Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.
Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.
Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.
В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.
Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст „Св. Георги“ и им изказал благодарност.
Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.
Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.
На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.
Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.
С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.
Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.
През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.
След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.
След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите „Единство“, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.
След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.
В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.
Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.
Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.
През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.
Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.
За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.
Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.
