vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Авторът
Публикувана на: 29-09-2012 г.
Държавите-членки са свободни в мерките си, но съобразно стандартите на „Директивата за връщане“
„Правото на Европейския съюз не допуска национална правна уредба, която позволява лишаването от свобода на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, който не е бил подложен на принудителните мерки, предвидени в Директивата, и, в случай на задържане с оглед на прилагането на процедурата за извеждане, максималният срок на това задържане не е изтекъл“. Това постанови в така нареченото „спешно производство“ Съдът на Европейския съюз в Люксембург навръх Никулден (6 декември 2011 г.). В периода на световната икономическа криза в Европейския съюз особено се обостри проблемът с незаконно пребиваващите граждани на държави извън Съюза.
В случая се тълкува генезисът на т.нар. „Директива за връщане“ (2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни).
„Директивата за връщане“ предвижда, че когато се вземе решение за връщане на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, се започва с предоставянето му на период за доброволно напускане. И ако доброволното връщане не се случи, може, ако е необходимо, да бъде последвано от „мерки за принудително извеждане“. Директивата налага на държавите членки да го правят, като използват възможно най-малко принудителни мерки. Единствено при опасност извеждането да не се проведе успешно, държавата членка може да пристъпи към задържане на засегнатото лице, чиято продължителност в никакъв случай не може да надхвърля 18 месеца.
Герой в конкретния казус е арменският гражданин Ашхугбабиян, който се заселил във Франция през 2008 г. Година по-късно с решение на Префекта е задължен в едномесечен срок да напусне френската територия. Арменският гражданин не го изпълнил и през юни 2011 г. е прието ново решение за връщане (екстрадицията му) под формата на заповед за отвеждане до границата на страната, без срок за доброволно напускане. Освен това френските органи разпореждат неговото задържане, а впоследствие административно задържане за незаконно пребиваване, мерки, които той оспорва пред френското правосъдие.
Със случая е сезиран Апелативният съд на Париж, който се обръща към магистратите в Люксембург с питане дали „Директивата за връщане“ допуска френското законодателство, което наказва с наказание една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3750 евро гражданин на трета страна, който пребивава незаконно във Франция, за повече от три месеца. Към момента на запитването до Люксембург Ашхугбабиян вече не е бил задържан. Въпреки това Съдът на Европейския съюз решава да разгледа това дело по реда на бързо производство.
Мотивът на съдиите да решат делата в най-кратки срокове е „да се предотвратят евентуални случаи на незаконно лишаване от свобода или да се намали неговата продължителност“.
В решението си Съдът отбелязва:
– Директивата — чийто предмет не е да хармонизира в тяхната цялост националните правила във връзка с пребиваването на чужденците — се отнася само за решенията за връщане и тяхното изпълнение. Следователно, Директивата допуска национална правна уредба, която квалифицира незаконното пребиваване на гражданин на трета страна като правонарушение и предвижда наказателноправни санкции, включително наказание лишаване от свобода.
– Директивата допуска също така задържане с оглед да се определи дали пребиваването на гражданин на трета страна е редовно или не. Същевременно, Съдът уточнява, че националните органи са длъжни да действат с необходимата грижа и да заемат своевременно позиция. Веднъж установена незаконността на пребиваването, тези органи трябва, по принцип, да приемат решение за връщане.
– На второ място, Съдът разглежда съответствието с Директивата на френската правна уредба, доколкото тя може да доведе до лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане. Съдът припомня най-напред своето Решение по дело El Dridi, според което държавите членки трябва да приспособят наказателното си законодателство в областта на нелегалната имиграция и незаконното пребиваване така, че да осигурят зачитането на правото на Съюза. Следователно тези държави не биха могли да прилагат наказателноправна уредба, която може да застраши постигането на целите, преследвани от „Директивата за връщане“, и по този начин я лиши от полезното ѝ действие.
– Съдът тълкува по-нататък понятията „мерки“ и „принудителни мерки“, съдържащи се в Директивата, и приема, че се отнасят за всяка намеса, която води, ефикасно и пропорционално, до връщането на заинтересувания. Според Съда обаче налагането и изпълнението на наказание лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане не допринасят да се извърши извеждането, което тази процедура цели. Следователно такова наказание не съставлява „мярка“ или „принудителна мярка“ по смисъла на Директивата.
– Съдът прави извода, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която позволява лишаването от свобода на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, който не е бил подложен на принудителните мерки, предвидени в Директивата, и, в случай на задържане с оглед на прилагането на процедурата за извеждане, максималният срок на това задържане не е изтекъл4.
– Съдът припомня, че държавите членки могат да приемат или запазят, при зачитане на „Директивата за връщане“ и нейната цел, наказателноправни разпоредби за уреждане на положението, при което принудителните мерки не са позволили извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна.
Заключението на Съда на Европейския съюз е, че Директивата допуска да се налагат наказателноправни санкции, в съответствие с националните правила и при спазване на основните права, на граждани на трети страни, към които е приложена установената от тази директива процедура за връщане и които пребивават незаконно на територията на държава членка, без да съществува основателна причина за невръщане.
„Правото на Европейския съюз не допуска национална правна уредба, която позволява лишаването от свобода на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, който не е бил подложен на принудителните мерки, предвидени в Директивата, и, в случай на задържане с оглед на прилагането на процедурата за извеждане, максималният срок на това задържане не е изтекъл“. Това постанови в така нареченото „спешно производство“ Съдът на Европейския съюз в Люксембург навръх Никулден (6 декември 2011 г.). В периода на световната икономическа криза в Европейския съюз особено се обостри проблемът с незаконно пребиваващите граждани на държави извън Съюза.
В случая се тълкува генезисът на т.нар. „Директива за връщане“ (2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни).
„Директивата за връщане“ предвижда, че когато се вземе решение за връщане на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, се започва с предоставянето му на период за доброволно напускане. И ако доброволното връщане не се случи, може, ако е необходимо, да бъде последвано от „мерки за принудително извеждане“. Директивата налага на държавите членки да го правят, като използват възможно най-малко принудителни мерки. Единствено при опасност извеждането да не се проведе успешно, държавата членка може да пристъпи към задържане на засегнатото лице, чиято продължителност в никакъв случай не може да надхвърля 18 месеца.
Герой в конкретния казус е арменският гражданин Ашхугбабиян, който се заселил във Франция през 2008 г. Година по-късно с решение на Префекта е задължен в едномесечен срок да напусне френската територия. Арменският гражданин не го изпълнил и през юни 2011 г. е прието ново решение за връщане (екстрадицията му) под формата на заповед за отвеждане до границата на страната, без срок за доброволно напускане. Освен това френските органи разпореждат неговото задържане, а впоследствие административно задържане за незаконно пребиваване, мерки, които той оспорва пред френското правосъдие.
Със случая е сезиран Апелативният съд на Париж, който се обръща към магистратите в Люксембург с питане дали „Директивата за връщане“ допуска френското законодателство, което наказва с наказание една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3750 евро гражданин на трета страна, който пребивава незаконно във Франция, за повече от три месеца. Към момента на запитването до Люксембург Ашхугбабиян вече не е бил задържан. Въпреки това Съдът на Европейския съюз решава да разгледа това дело по реда на бързо производство.
Мотивът на съдиите да решат делата в най-кратки срокове е „да се предотвратят евентуални случаи на незаконно лишаване от свобода или да се намали неговата продължителност“.
В решението си Съдът отбелязва:
– Директивата — чийто предмет не е да хармонизира в тяхната цялост националните правила във връзка с пребиваването на чужденците — се отнася само за решенията за връщане и тяхното изпълнение. Следователно, Директивата допуска национална правна уредба, която квалифицира незаконното пребиваване на гражданин на трета страна като правонарушение и предвижда наказателноправни санкции, включително наказание лишаване от свобода.
– Директивата допуска също така задържане с оглед да се определи дали пребиваването на гражданин на трета страна е редовно или не. Същевременно, Съдът уточнява, че националните органи са длъжни да действат с необходимата грижа и да заемат своевременно позиция. Веднъж установена незаконността на пребиваването, тези органи трябва, по принцип, да приемат решение за връщане.
– На второ място, Съдът разглежда съответствието с Директивата на френската правна уредба, доколкото тя може да доведе до лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане. Съдът припомня най-напред своето Решение по дело El Dridi, според което държавите членки трябва да приспособят наказателното си законодателство в областта на нелегалната имиграция и незаконното пребиваване така, че да осигурят зачитането на правото на Съюза. Следователно тези държави не биха могли да прилагат наказателноправна уредба, която може да застраши постигането на целите, преследвани от „Директивата за връщане“, и по този начин я лиши от полезното ѝ действие.
– Съдът тълкува по-нататък понятията „мерки“ и „принудителни мерки“, съдържащи се в Директивата, и приема, че се отнасят за всяка намеса, която води, ефикасно и пропорционално, до връщането на заинтересувания. Според Съда обаче налагането и изпълнението на наказание лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане не допринасят да се извърши извеждането, което тази процедура цели. Следователно такова наказание не съставлява „мярка“ или „принудителна мярка“ по смисъла на Директивата.
– Съдът прави извода, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която позволява лишаването от свобода на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, който не е бил подложен на принудителните мерки, предвидени в Директивата, и, в случай на задържане с оглед на прилагането на процедурата за извеждане, максималният срок на това задържане не е изтекъл4.
– Съдът припомня, че държавите членки могат да приемат или запазят, при зачитане на „Директивата за връщане“ и нейната цел, наказателноправни разпоредби за уреждане на положението, при което принудителните мерки не са позволили извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна.
Заключението на Съда на Европейския съюз е, че Директивата допуска да се налагат наказателноправни санкции, в съответствие с националните правила и при спазване на основните права, на граждани на трети страни, към които е приложена установената от тази директива процедура за връщане и които пребивават незаконно на територията на държава членка, без да съществува основателна причина за невръщане.
