Петър Бучков 
От тази фотография – горе-долу – май датира смисленият ми спомен за приключението из което яздя безспир … та до днес. Третият ми рожден ден през 1966 г. Снимките на момчeнца с пистолетчета бяха нещо обичайно в тогавашния соцреалистичен стайлинг. Разликата е в прическата! А от там и последиците. Когато миличките ми родители решиха да извършат първата интервенция с божията ми косичка го направиха според представите си за тогавашната визия на великия китарист на Beatles Джордж Харисън. Майка ми Марлена – Мария Мончева и татко ми Николай Бучков – Бучката. Обяснението е просто. Татко е невероятен китарист и музикант – бачка в завод, а вечер свири по ресторанти. А мама е момиче, което с възторг и гордост води колежките от работата си „Спортния тотализатор“ да слушат изпълненията на групата на съпруга й в кръчмата. А имало и екстра – запазена маса за оркестъра!!! Купонът естествено не спирал и в деветдесет процента от случаите продължавал в родния ми дом на ул. Гогол №5. Чудех се как дянат на това темпо тези „дъртаци“… по това време на възраст между 23 и 30 години. Но без аналитични отклонения.
На този неспирен лъчезарен купон моята особа се появяваше като действащо лице. Марленка ме представяше пред еуфоричната група – с прическата ала Джордж Харисън – и със страхотно усилие – да изглежда сериозна, ме запитваше: „Пепи, какво си ти!?“. И аз отговорно отговарях:
„Малко битълсче и малко идиотче!“.
Следваше бурен смях и аплодисменти от компанията. „Дъртите“ бяха страхотно лъчезарни и красиви. А аз – горд и щастлив! Не знам дали осъзнаваха последствията.
ДНК-то на „малко битълсче и малко идиотче“ се вклини в същността ми.
Няма да изпадам в детайли за развоя на живота на недораслите ми „дъртаци“ мама Марлена и татко Николай. Впуснаха се в други свои си приключения, но задружният им стайлинг върху мен стана клеймо! Не само, че не секна, а направо си
избухна купонът на „Гогол“№5.
Пак няма да коментирам лично. За качеството му да се изкажат стотиците присъствали, които се кефеха страхотно на нещо, което бе недопустимо в укутканите домове на родителите им. За мен оставаше да изхвърля няколко кофи с пясък и кал-паднал от обувките им при танците… и с целувка и мили очи да се извиня на мама Марлена и на втория ми баща Павелчо. Те пък се оказаха най-толерантните пичове. Хора, които обичаха палавостта на младостта. Разказваха ми как, когато съм отбивал задължителната казарма, приятели от компанията са идвали в „култовото си гнездо Гогол 5“ с молба (и с някоя бутилка в ръка): „Извинявайте, може ли малко да поседим в стаята на Пепи!?“. Нямам информация Марленка и Павелчо на някого да са отказали, даже са им давали и по нещо за мезе. А пък по-малката ми сестричка Нели беше луда по приятелите ми, които я защитаваха в йерархията на квартала. Пак се отплеснах… Идеята ми беше за
еволюцията на приключението ми.
И назидателната казарма (конкретно в моя случай) не бе в състояние да секне купона на Гогол 5. Не знам има ли стаичка, която да е приютила толкова искрена любов. Започнах да изпадам в илюзията, че „малкото битълсче и малко идиотче“ еволюира в „голямо битълсче“ с отговорности на зрял мъж. Платих соленичка цена за това… Ужасни разочарования ме полазиха. Меко казано е, че се почувствах предаден… от „братя“. Но си заслужаваше. На ръба на „пропастта“ срещнах Любовта-истинската, мечтаната, търсената. С Нея сторихме и създадохме чудеса, които нямам намерение да ви споделя – на тоза етап. Най-важното, което осъзнах е, че голям Beatles е невъзможно да станеш и че еволюцията ми е единствено в
„Малко битълсче и все по-голямо идиотче“.
Мамо Марленче, татко Николай, Павелчо – благодаря ви, че ме натикахте и ми позволихте да осъществявам това приключение. Кефете се в по-добрия свят … и му мислете как ще се държите следващия път! Не се притеснявайте, че голямата част от участниците в купона у дома изчезнаха. Просто прехвърлиха енергията си под мощниците на неолиберализма – лявата е БХК (Български хелзинкски комитет), а дясната – ДА България. Когато приключат акцията за ароматизиране на зловонията им, може и да се опитат да се завърнат на купона при „малкото битълсче и тотално идиотче“.
Няма да ги върна…
Големите пичове са казали: „Представи си“, „Всичко от което се нуждаем е любов“, „Изгрява слънцето, иде светлина“ … та до гениалното прозрение в перверзията на Труман Капуоти: „Няма нищо по-страшто от сбъднатите молитви!?“.
Автор: Петър Бучков
