Петър Бучков 
(Този материал бе публикуван през септември 2017 г. в списание Правен преглед в брой посветен на 25-годишнината от ратифицирането от България на Европейската конвенция за правата на човека).
На мига усещам злостната неолиберална реакция на опитомените човекозащитници към заглавието. Та почвам с личното си усещане за Простор – безгранична прозрачност. Какво ако не простор би трябвало да е първостепенният атрибут на Европейския съд за защита правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург – институция с претенции, че е последната надежда на хората за справедливост!? Но всяка добра идея се изражда щом я яхне Сатаната. От устой на справедливостта Съдът в Страсбург постепенно с годините все повече заприличва на един обикновен политически играч. Тъй като съдиите в институцията се номинират от правителствата на държавите, ратифицирали конвенцията, много често изборът попада не на професионалисти, а на “послушници” или на връзкари – този магистратски пост е изключително престижен, отлично платен и е трамплин за бъдещето. Всяка приказка си има край, но да хвърлим едно око как нашата държава се вписа в нея, след като през 1992 г. България ратифицира Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ).
Стартирахме с шуробаджанашки скандал
При първия избор на наш евросъдия през есента на 1992 г. предложението на правителството на Филип Димитров бе изготвено в тайнство, като начело в списъка стоеше съпругата на тогавашният заместник-министър на правосъдието и бъдещ президент Петър Стоянов – адвокат Антонина Стоянова, а последен в класацията – съдията от Конституционния съд с 27-годишен стаж като арбитър и магистрат Димитър Гочев. По това време практиката бе да се избира първият предложен в списъка от трима на правителството на съответната държава. Благодарение на реакцията на вестник „Труд“ лъсна “тайният” списък, избухна скандал в парламента и правителството се принуди да изпрати уточняващо писмо, че фаворит на държавата ни е Димитър Гочев. Така г-н Гочев стана и до днес е единственият български съдия, представляващ държавата ни в Съда в Страсбург. (б.ред. Повече подробности може да прочетете в бр. 2 на Правен преглед в портрета на Димитър Гочев „Сърце без решетки“). Към този момент Съдът в Страсбург заседаваше на сесии по една седмица месечно. През останалото време магистратите работеха на позициите си в собствените им държави. Например Димитър Гочев по това време беше съдия в Конституционния ни съд. Длъжен съм да вметна единодушната оценка на колегите му от онези години в Страсбург – „великолепен професионалист и преди всичко човек“.
Политизирането и възбуждането на апетитите
ескалира през 1998 г., когато бе решено Съдът в Страсбург да
стане постоянно действащ. Апетитите към поста избуяха като бурени – огромна
заплата, перфектни условия, малко работа по матрица и деветгодишен мандат – Пей
сърце. Тогава се наложиха предсрочни избори. Повечето държави без коментари
преизбраха своите съдии. Но у нас президент беше Петър Стоянов, а премиер Иван
Костов, които гонеха гарес на Димитър Гочев, че не е имал особено мнение по
първото дело, за което България бе осъдена – арестът на Андрей Луканов – и
посочиха за свой фаворит Снежана Ботушарова – бивш депутат от Великото Народно
събрание, посланик в САЩ (след одобрение на лична молба до президента Желю
Желев) и не на последно място – партиен секретар на Юридическия факултет на СУ
“Климент Охридски” до 10.11.1989 година. Тогава ПАСЕ отхвърли кандидатурата й
на първото изслушване. Но на второто премиерът Иван Костов лично лобира и тя се
настани на апетитния пост.
Тройната коалиция опита да потрети сценария през 2007 година.
Министерството на правосъдието с титуляр проф. Георги Петканов самодейно номинира тогавашния си заместник-министър Маргарит Ганев, бившият съдия – после адвокат – Снежана Сапунджиева и професорът по право Момяна Гунева. И трите кандидатури бяха категорично отхвърлени след изслушването им от ПАСЕ – Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Разгоря се скандал. За първи път у нас бе проведен прозрачен и официален конкурс, след като правосъдното министерство бе оглавено от Миглена Тачева. Тримата номинирани от държавата ни след избора бяха заместник-председателят на ВКС Румен Ненков, съдията от ВКС Павлина Панова и адвокат Здравка Калайджиева. Без да коментираме политическото заиграване на лобитата в ПАСЕ, резултатът е, че пред двама дългогодишни съдии Панова и Ненков, спечели кандидатурата на Здравка Калайджиева. Моментът съвпада със задълбочаващата се статистика за срив на коефициента на полезно действие на Съда в Страсбург. Жалбите надхвърлят 100 хиляди годишно, а решените дела са по около 1500. И без висша математика става ясно, че и 70% от жалбите да се отхвърлят като недопустими, човек ще трябва да чака две десетилетия за правосъдие. На 47-те магистрати в ЕСПЧ им се пада да решават по около 3 дела месечно. У нас за такъв период един наказателен съдия решава по 15–20 и повече дела, като освен това материята на работата му е много по-всеобхватна и сложна от тази на ЕКПЧ, с която боравят неговите колеги в Страсбург.
Тази тенденция върза ръцете на нашия съдия Здравка Калайджиева,
въпреки че е един от пионерите в областта на защитата на правата на човека у
нас. Тя беше сред първата група български юристи участвала в квалификация в
Хага през пролетта на 1992 г. , още преди присъединяването ни към ЕКПЧ. Стана
съучредител на сдружението “Адвокати за правата на човека” и през годините е
била адвокат по голяма част от българските жалби до Страсбург. Това й
изигра лоша шега след назначаването й за съдия в институцията. По регламент в разглеждането
на делата в ЕСПЧ задължително участва съдия, представител на държавата, срещу
която е заведена жалбата. Поради протяжността на съдопроизводството, която
описахме, са оказа, че доста казуси се влачат с години, по които съдия
Калайджиева някога е внасяла жалби като адвокат и е недопустимо да се
произнася по тях като магистрат. Това стана причина за поредната конфузна
ситуация на държавата ни –
Изпращане на дубльор в Страсбург.
Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) поиска от правителството ни подкрепление. Министерството на правосъдието се спря на Павлина Панова, която бе сред тримата номинирани от българската държава и класирана на второ място след гласуването в Страсбург. В резултат Павлина Панова успоредно с позицията си на съдия в Наказателна колегия на Върховния касационен съд биваше командирована от тогавашния председател на ВКС проф. Лазар Груев за по 3-4 дни всеки месец и през първите две години участва по повече дела отколкото постоянно действащият ни съдия в Страсбург.
Недоизяснени остават причините защо Здравка Калайджиева предсрочно се оттегли от поста. Но е факт, че тя участва в състава, който на база на фалшиво медицинско осъди България през декември 2012 г за „Изтезаване от полицейски служители с цел изтръгване на показания” на Юри Ленев – един от обвиняемите и оправдан за съучастие в убийството на Андрей Луканов. Случайно или не, осъждането ни съвпадна с развръзката в процедурата за избор на нов главен прокурор, когато един от претендентите бе Галина Тонева – съдията оправдал на ниво апелативна инстанция обвинените за убийството на екпремиера Луканов с мотив, че всичките събрани доказателства са били изтръгнати с насилие. Любопитно е как би се развило същото дело в Страсбург, ако наш представител беше Румен Ненков. Като съдия във ВКС той потвърди оправдателните присъди на обвинените за убийството на Андрей Луканов, отхвърляйки всички събрани доказателства с метафората „плодове на отровеното дърво“, тъй като били изтръгнати с насилие. Тогава със сигурност от българска страна в процеса в Страсбург щеше да участва дубльор и може би щеше да бъде спестен факта на резил за евромагистратите и обида за България да стане първата страна от ЕС, осъдена за инквизиции в полицията на база фалшив документ.
Опряхме баш човек на Български хелзинкски комитет да продължи традицията ни в Страсбург.
От януари 2015 г. наследникът на Здравка Калайджиева е отново адвокат – Йонко Грозев. Също с бляскава човекозащитна биография според хвалебствения му портрет в „Правен свят“: „Йонко Грозев е завършил право в СУ “Св. Климент Охридски” (1991). Завършил е магистратура в най-престижния правен факултет в света – Harvard Law School Cambridge, MA, USA през 1995. Директор на програмата за правна защита на Българския хелзинкски комитет (1995-2005). Програмен директор на правните изследвания в Центъра за либерални стратегии (от 2005). Образувал е и е спечелил редица дела в Европейския съд за правата на човека в Страсбург, свързани със забраната на мъченията, свободата на словото, вероизповеданието и сдружаването.Впечатляващи са негови дела като “Великова срещу България”, “Хасан и Чауш срещу България”, “Колев срещу България”.
Ясно е, че такъв човекозащитен активист-феномен ще се нуждае също от дубльор в Страсбург по делата срещу България. Май щеше да се изяви по-добре като представител на държавата Македония, след като на два пъти успя да осъди родината си България в институцията на сегашната си месторабота, за отказ да регистрира партия на шепа македонствещи сепаратисти ОМО „Илинден“.
Автор: Петър Бучков
