vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Хачик Румян и личен архив
Публикувана на: 26-10-2012 г.
Съдия Ангелов, какво се опитвате да внушите на колегите си по време на обучението?
Всеки да постъпва така в ежедневието и работата си, че да накара хората първо да повярват в него като съдия и след това в правосъдието, защото общественото мнение за съда и правосъдната дейност по принцип не е особено ласкаво. И ако искаме да увеличим авторитета на правосъдието, трябва да накараме хората, които ежедневно се явяват пред нас, да повярват, че правосъдието се осъществява не само за себе си, а заради тях. Неслучайно в Съдебната палата има надпис „Правосъдието е от и за хората“.
Ако ние правим правосъдие само заради нас, за да покажем колко добри юристи сме, как можем да напишем едно блестящо съдебно решение, едно обосновано и хубаво преюдициално запитване до Съда в Люксембург, няма да изпълним това, заради което сме назначени. Ние сме избрани, за да помогнем на страните да разрешат споровете си и да повярват, че правосъдието се случва.
Защото, ако няма правосъдие, няма да има стабилност в държавата. Наскоро бях в Рим и докато наблюдавах, че реставрират форумите (б. а. – площадите на императорите), видях, че до всеки един форум – и на Траян, и на Цезар, и на Октавиан, и на Августин – до дома на императора е имало една сграда Сuria – Съда. Без съд няма държавност. Затова всеки император – въпреки неограничената власт, с която често е разполагал, е разчитал на съда, като институция, която придава авторитет на управлението му и е негов коректив.
И ако гражданите не повярват в съда, какво се случва?
Във всяка държава има и други алтернативни методи за разрешаване на спорове, но преимуществено те се основават на законността. Ако страните са обезверени и от тях, то те прибягват до способи със съмнителен ефект, често на ръба на закона, което допълнително руши доверието в правосъдието.
Звучи като ретроспекция от годините на силовите групировки.
Да, но това е опасно. Според мен съдебното ни производство в момента е много достъпно и удобно за защита правата на гражданите и търговците. Таксите са разумни и предполагат възможност всеки да участва. Тези, които нямат финансова възможност, могат да разчитат на освобождаване от такса и на безплатна правна помощ, като законодателството в тази насока се актуализира непрекъснато. Преди пет години ние не можехме и да си помислим, че някой, който няма финансова възможност, може да участва адекватно в съдебното гражданско производство, възползвайки се от системата на правната помощ.
Но щом някои търсят „алтернативно правосъдие“, значи недоверието у хората продължава. На какво се дължи?
В никоя държава от Европа правосъдието не е експресна дейност. Тя се движи по определени правила и в предварително очертани срокове. Действително има и случаи, при които съдебната дейност се развива извън разумните срокове, и тези случаи, за съжаление, винаги излизат на преден план. Това обезверява страните, макар да е изключение от правилото.
Идеята на правосъдието е всеки спор да бъде разрешен, колкото се може по-бързо и в съответствие със закона и справедливостта. Когато решението се отлага във времето, нито правосъдието печели, нито участниците в спора.
А съмненията в морала на магистратите и начина на техния избор и назначаване? Темата е водеща в новините, хората коментират, че едва ли не мафията се прелива в съдебната система и те трябва да си търсят алтернативни възможности за разрешаване на проблемите …
Не само в съдебната палата, в която работя, където сме три съда в една сграда (б.а. – районен, окръжен и апелативен съд в Пловдив), а и в НИП имам възможност да се срещам с много колеги от различни съдебни райони.
Огромната част от тях са умни и мотивирани, знаят закона и имат чувството за справедливост. Въпрос на лично усещане за всеки един е как да постъпи в конкретен случай. Всеки от нас е добре подготвен интелектуално, като правен капацитет, и може да се справи с всеки конкретен казус. Разбира се, не може еднозначно да кажем „Няма черни овце в системата!“.
Във всяко „стадо“ има такива, въпросът е какво да се прави с тях?
„Стадото“ ги знае, но механизмът за справяне с тях е труден и не винаги успешен. Може би пък и ние бихме могли да се обръщаме по-често към хората – чрез способите, които имаме в закона, и чрез служителите, натоварени с това – за да направим правосъдието малко по-достъпно и разбираемо за обществото. От липсата на комуникация и от консерватизма на системата идва този ефект, този начин на мислене, че едва ли не „черното“ преобладава в системата.
Да, тогите ни са черни. Но ние – хората, които стоим под тях, не сме изцяло черни.
Огромната част от колегите полагат наистина къртовски и сериозен труд. Резултатите са налице – в нашия съдебен район 87 % от първоинстанционните дела са приключени в рамките на тримесечен срок от постъпването им в съда.
За съжаление, напоследък ставаме свидетели на негативни явления, които допълнително рушат и без това неголямото доверие в системата ни. А липсата на доверие в съда води до невъзможност държавата чрез законодателя, който създава правната рамка за действия и бездействия на отделните граждани, да мотивира тези граждани да я спазват.
Единственият начин за спазване на ограниченията е да знаеш, че санкцията, която е предвидена за тях, ще бъде безусловна и реализирана в разумни срокове. Може да не е най-тежката, но няма да бъде избегната. Това е единственият вариант да накараш отделния човек като част от обществото да повярва, че има законност.
Но този човек търси и очаква бързо възмездие.
Възмездието не е равносилно на законност. За съжаление, от опита, който имаме на най-ниското ниво на съдебната система, се оказва, че бързият процес обикновено се оказва най-бавен.
Процесът е бърз, доколкото отговаря на стремежите на всяка от страните и на поведението и действията на съда в съответствие със закона. Ако някъде по веригата между стремежите на страните и действията и поведението на съда се скъса връзката, срокът за правосъдието излиза извън разумните предели.
Как ще коментирате наскоро произнесените две осъдителни решения на съда в Страсбург срещу България за прекомерна продължителност на процеса?
Първо искам да уточня, че България не е нито най-съдената държава в съда в Страсбург, както като цяло, така и по този конкретен текст на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ. Срещу държавата ни има две осъдителни решения, т.нар. пилотни (б.а.- делата „Димитров и Ханъмов срещу България“ и „Фингер срещу България“) от общо десетките осъждания на страната ни по този конкретен проблем.
Ако човек прочете мотивите на Съда в Страсбург, ще установи, че в случая става въпрос за приложение на законодателство, което вече е отменено – имаме и нов НПК, а и нов ГПК. Проблемът е, че и в момента липсва ефективно вътрешноправно средство за защита срещу гледането на гражданските и наказателните дела в неразумен срок.
Законодателството ни претърпя бурно развитие за последните 10 години. Разумният срок обаче – според критериите на Страсбург, зависи от няколко фактора, които не могат да се разглеждат поотделно: поведението на страните, действията на компетентните власти, фактическата и правна сложност на казуса. Всеки един от тези елементи е важен и когато съдът, пред който се разглежда конкретно дело, не държи сметка за тях като съвкупност, а отчита единствено собствените си действия или бездействия, се получава подобен резултат.
И какво може да се направи?
Най-трудната част от присъединяването ни към европейското юридическо пространство е промяната в начина на мислене. Нормативната база се променя, макар и не толкова лесно, но под влияние на определени цели, свързани с присъединяването ни към ЕС. Приложението на разпоредбите на ЕКПЧ, които с договора от Лисабон ще поставят още повече предизвикателства пред нас, изисква неминуемо и промяна в отношението ни към тях и към практиката на съдилищата в Страсбург и Люксембург.
През 2006 г. с колегите Павлина Панова, Маргарита Златарева и Искра Александрова направихме едно изключително полезно за юристите помагало за основните човешки права („Съдебна защита на основните чевошки права“). Събрахме практиката в областта на нашите съдилища, на съда в Страсбург и съда в Люксембург, на Конституционния съд. Подобен вид обобщение на съществуващите решения е ефективно да се прави на няколко години и да се ползва от всеки магистрат в ежедневната му дейност.
За този сборник съм чувал от ваши колеги, че съществува, но просто някъде си стоял опакован и не се разпространява. А същевременно продължава завеждането на дела в Страсбург срещу България за нарушения, извършени от правораздавателните и правозащитните органи, и за все още „тромавата“ ни настройка към правилата?
Опасностите пред страната ни след тези две „пилотни“ решения са свързани както с негативния отзвук в обществено-политически план, така и с възможността, ако не се създадат адекватни механизми за справяне с проблема, всеки български гражданин, който твърди, че е жертва на подобно нарушение, да се позовава директно на тези две решения и на липсата на действия на държавата ни за преодоляването на проблема.Това най-малкото не съответства на действителното положение в нашата съдебна система. При последните обобщени данни, които и председателят на ВКС проф. Лазар Груев представи в началото на юни, се установи, че над 70 % от делата приключват в тримесечен срок от постъпването им в съда. Друга голяма част завършват в рамките на година от образуването им. Т.е. изключения са тези, които надхвърлят разумната продължителност, а от решенията на Страсбург личи, че подобна статистика не е представена. Факт е обаче, че огромната част от осъжданията на България са заради несъответствието на законодателството ни и начинът му на прилагане с европейските принципи. Действително в рамките на последните десет години огромна част от законите бяха изменени, бяха приети някои изцяло нови, но това не става с необходимата бързина.
А относно термина „тромава настройка“ ще ви отговоря с обективен пример – решението на Конституционния съд от средата на май 2011 г. по отношение на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ).
Още от 2003 г. и насетне, по време на семинарите, посветени на чл. 5 от ЕКПЧ, обсъждахме с колегите въпросите за правото на лична свобода и сигурност, в това число и разпоредбата на УБДХ, която предвиждаше необжалваемост на съдебния акт, с който се налага административно наказание задържане в поделенията на МВР. Няма нищо лошо законодателството да предвижда подобна възможност, но на всяко задържано лице трябва да бъде предоставена възможността съд да проконтролира законността на задържането. Това е същината на института habeas corpus, който съществува от 1215 г. във Великобритания.
Много колеги от съдилищата даваха подобна възможност за контрол от по-горния съд, макар това да не съществуваше в нормативния акт. Други пък прилагаха разпоредбата буквално. Едва през 2011 г. Конституционният съд разреши проблема.
Така пак опираме до обучението на юристите от практиката, което се казва основен „ключ от бараката“ към просперитета и доверието в правораздавателната ни система, както от гражданите, така и от другите държави – членки на ЕС.
Да, защото когато юристите имат достъп до информация и обучения, до база данни с решения на местни и европейски съдилища, до възможност да сравняват начина си на мислене с този на други свои колеги от съдилищата, включително и от други държави членки, те разсъждават и прилагат закона адекватно на съвременните изисквания за правосъдната дейност и принципите, залегнали в европейското юридическо пространство. В този смисъл обучението и достъпът до съдебната практика на европейските съдилища ще направи правосъдието прозрачно и предвидимо.
Според някои предвидимо означава пристрастно правосъдие.
Пристрастно не е синоним на предвидимо. Предвидимо би следвало да е правосъдието при близки или сходни обстоятелства, особено когато една от страните е една и съща в множество идентични спорове с други лица, които са в еднакво положение. Предвидимо означава да липсва коренно различие в произнасянето на съда по всеки случай с еднакви факти и обстоятелства. Особено неприятно е, когато се прилага една и съща правна норма, но по различен начин, независимо от еднаквите факти.
Е, това не противоречи ли на европравните изисквания за единна съдебна практика в ЕС? Още повече в една държава, и то в един и същи съд?
Има такава приказка „Двама юристи – три мнения“.
Ние четем един и същи текст от закона, но аз мисля едно, а ти друго. В това няма нищо лошо, то ражда многообразие, богатство на идеи, сблъсък на тълкувания…
Изисква се голяма смелост, за да уеднаквиш тази противоречива практика. Върховният касационен съд е изключително натоварен. И дано успее да се справи с тази задача. Защото това е конституционна задача – да уеднакви правилното приложение на закона.
При това положение как би следвало да постъпи съдът, когато има задължителни указания от по-горния съд или тълкувателно решение, което е в противовес с решение на Съда в Люксембург?
Съдът в Люксембург е достатъчно силен, че да може да постанови, че един национален съд може да не спазва задължителните указания на по-висшата инстанция и да не спазва разпоредбите на закона, а и на тълкувателно решение по приложението му, ако то противоречи на европейските правила, както личи и от последните произнасяния по дела, инициирани от българските съдилища. Така и в решението по делото, образувано по преюдициалното ни запитване С-250/09 Съдът на ЕС постанови, че разпоредба от националното ни законодателство не противоречи на европейските правни норми, но ако приложението му не съответства на преследваната от него правна цел и легитимни очаквания спрямо конкретния гражданин, то националният съд дори може да откаже да приложи този национален закон. Т.е. стига се до идеята, че по-важно е да се провери дали приложението на един закон отговаря на мотивите, довели до неговото приемане, и ако това не е така, съдът да откаже прилагането му, дори той да не противоречи на европейското право.За такава промяна на начина на мислене говорих и по-горе.
Преди време нашият съдия в Люксембург Александър Арабаджиев изнесе лекция на тема „Свободата на съдията да не прилага националното законодателство, ако то противоречи на това на ЕС“. Но, за да я има тази свобода, българският съдия трябва да познава правото на ЕС. В този ред на мисли, достатъчен ли е финасовият ресурс в държавата ни за европравна квалификация на юристите ни от практиката?
Всяка година Европейската комисия отпуска значителни финансови средства за съдебно обучение в България. Начинът на усвояването им не ми е известен. Но за пример ще посоча два проекта, които НИП направи, и смятам, че те са много успешни – този за създаването на интернет платформа за дистанционно обучение и този за създаването на мрежа към съдилищата от координатори по европейско право. Двете инициативи са изключително добре посрещнати от колегите, а и от контактите ми с тях установявам тяхната ефективност, включително и по конкретни случаи. Затова се надявам ежегодно да се увеличават възможностите на всеки магистрат да има достъп до правото на ЕС и допълнително да увеличава квалификацията си в тази насока.
Всеки да постъпва така в ежедневието и работата си, че да накара хората първо да повярват в него като съдия и след това в правосъдието, защото общественото мнение за съда и правосъдната дейност по принцип не е особено ласкаво. И ако искаме да увеличим авторитета на правосъдието, трябва да накараме хората, които ежедневно се явяват пред нас, да повярват, че правосъдието се осъществява не само за себе си, а заради тях. Неслучайно в Съдебната палата има надпис „Правосъдието е от и за хората“.
Ако ние правим правосъдие само заради нас, за да покажем колко добри юристи сме, как можем да напишем едно блестящо съдебно решение, едно обосновано и хубаво преюдициално запитване до Съда в Люксембург, няма да изпълним това, заради което сме назначени. Ние сме избрани, за да помогнем на страните да разрешат споровете си и да повярват, че правосъдието се случва.
Защото, ако няма правосъдие, няма да има стабилност в държавата. Наскоро бях в Рим и докато наблюдавах, че реставрират форумите (б. а. – площадите на императорите), видях, че до всеки един форум – и на Траян, и на Цезар, и на Октавиан, и на Августин – до дома на императора е имало една сграда Сuria – Съда. Без съд няма държавност. Затова всеки император – въпреки неограничената власт, с която често е разполагал, е разчитал на съда, като институция, която придава авторитет на управлението му и е негов коректив.
И ако гражданите не повярват в съда, какво се случва?
Във всяка държава има и други алтернативни методи за разрешаване на спорове, но преимуществено те се основават на законността. Ако страните са обезверени и от тях, то те прибягват до способи със съмнителен ефект, често на ръба на закона, което допълнително руши доверието в правосъдието.
Звучи като ретроспекция от годините на силовите групировки.
Да, но това е опасно. Според мен съдебното ни производство в момента е много достъпно и удобно за защита правата на гражданите и търговците. Таксите са разумни и предполагат възможност всеки да участва. Тези, които нямат финансова възможност, могат да разчитат на освобождаване от такса и на безплатна правна помощ, като законодателството в тази насока се актуализира непрекъснато. Преди пет години ние не можехме и да си помислим, че някой, който няма финансова възможност, може да участва адекватно в съдебното гражданско производство, възползвайки се от системата на правната помощ.
Но щом някои търсят „алтернативно правосъдие“, значи недоверието у хората продължава. На какво се дължи?
В никоя държава от Европа правосъдието не е експресна дейност. Тя се движи по определени правила и в предварително очертани срокове. Действително има и случаи, при които съдебната дейност се развива извън разумните срокове, и тези случаи, за съжаление, винаги излизат на преден план. Това обезверява страните, макар да е изключение от правилото.
Идеята на правосъдието е всеки спор да бъде разрешен, колкото се може по-бързо и в съответствие със закона и справедливостта. Когато решението се отлага във времето, нито правосъдието печели, нито участниците в спора.
А съмненията в морала на магистратите и начина на техния избор и назначаване? Темата е водеща в новините, хората коментират, че едва ли не мафията се прелива в съдебната система и те трябва да си търсят алтернативни възможности за разрешаване на проблемите …
Не само в съдебната палата, в която работя, където сме три съда в една сграда (б.а. – районен, окръжен и апелативен съд в Пловдив), а и в НИП имам възможност да се срещам с много колеги от различни съдебни райони.
Огромната част от тях са умни и мотивирани, знаят закона и имат чувството за справедливост. Въпрос на лично усещане за всеки един е как да постъпи в конкретен случай. Всеки от нас е добре подготвен интелектуално, като правен капацитет, и може да се справи с всеки конкретен казус. Разбира се, не може еднозначно да кажем „Няма черни овце в системата!“.
Във всяко „стадо“ има такива, въпросът е какво да се прави с тях?
„Стадото“ ги знае, но механизмът за справяне с тях е труден и не винаги успешен. Може би пък и ние бихме могли да се обръщаме по-често към хората – чрез способите, които имаме в закона, и чрез служителите, натоварени с това – за да направим правосъдието малко по-достъпно и разбираемо за обществото. От липсата на комуникация и от консерватизма на системата идва този ефект, този начин на мислене, че едва ли не „черното“ преобладава в системата.
Да, тогите ни са черни. Но ние – хората, които стоим под тях, не сме изцяло черни.
Огромната част от колегите полагат наистина къртовски и сериозен труд. Резултатите са налице – в нашия съдебен район 87 % от първоинстанционните дела са приключени в рамките на тримесечен срок от постъпването им в съда.
За съжаление, напоследък ставаме свидетели на негативни явления, които допълнително рушат и без това неголямото доверие в системата ни. А липсата на доверие в съда води до невъзможност държавата чрез законодателя, който създава правната рамка за действия и бездействия на отделните граждани, да мотивира тези граждани да я спазват.
Единственият начин за спазване на ограниченията е да знаеш, че санкцията, която е предвидена за тях, ще бъде безусловна и реализирана в разумни срокове. Може да не е най-тежката, но няма да бъде избегната. Това е единственият вариант да накараш отделния човек като част от обществото да повярва, че има законност.
Но този човек търси и очаква бързо възмездие.
Възмездието не е равносилно на законност. За съжаление, от опита, който имаме на най-ниското ниво на съдебната система, се оказва, че бързият процес обикновено се оказва най-бавен.
Процесът е бърз, доколкото отговаря на стремежите на всяка от страните и на поведението и действията на съда в съответствие със закона. Ако някъде по веригата между стремежите на страните и действията и поведението на съда се скъса връзката, срокът за правосъдието излиза извън разумните предели.
Как ще коментирате наскоро произнесените две осъдителни решения на съда в Страсбург срещу България за прекомерна продължителност на процеса?
Първо искам да уточня, че България не е нито най-съдената държава в съда в Страсбург, както като цяло, така и по този конкретен текст на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ. Срещу държавата ни има две осъдителни решения, т.нар. пилотни (б.а.- делата „Димитров и Ханъмов срещу България“ и „Фингер срещу България“) от общо десетките осъждания на страната ни по този конкретен проблем.
Ако човек прочете мотивите на Съда в Страсбург, ще установи, че в случая става въпрос за приложение на законодателство, което вече е отменено – имаме и нов НПК, а и нов ГПК. Проблемът е, че и в момента липсва ефективно вътрешноправно средство за защита срещу гледането на гражданските и наказателните дела в неразумен срок.
Законодателството ни претърпя бурно развитие за последните 10 години. Разумният срок обаче – според критериите на Страсбург, зависи от няколко фактора, които не могат да се разглеждат поотделно: поведението на страните, действията на компетентните власти, фактическата и правна сложност на казуса. Всеки един от тези елементи е важен и когато съдът, пред който се разглежда конкретно дело, не държи сметка за тях като съвкупност, а отчита единствено собствените си действия или бездействия, се получава подобен резултат.
И какво може да се направи?
Най-трудната част от присъединяването ни към европейското юридическо пространство е промяната в начина на мислене. Нормативната база се променя, макар и не толкова лесно, но под влияние на определени цели, свързани с присъединяването ни към ЕС. Приложението на разпоредбите на ЕКПЧ, които с договора от Лисабон ще поставят още повече предизвикателства пред нас, изисква неминуемо и промяна в отношението ни към тях и към практиката на съдилищата в Страсбург и Люксембург.
През 2006 г. с колегите Павлина Панова, Маргарита Златарева и Искра Александрова направихме едно изключително полезно за юристите помагало за основните човешки права („Съдебна защита на основните чевошки права“). Събрахме практиката в областта на нашите съдилища, на съда в Страсбург и съда в Люксембург, на Конституционния съд. Подобен вид обобщение на съществуващите решения е ефективно да се прави на няколко години и да се ползва от всеки магистрат в ежедневната му дейност.
За този сборник съм чувал от ваши колеги, че съществува, но просто някъде си стоял опакован и не се разпространява. А същевременно продължава завеждането на дела в Страсбург срещу България за нарушения, извършени от правораздавателните и правозащитните органи, и за все още „тромавата“ ни настройка към правилата?
Опасностите пред страната ни след тези две „пилотни“ решения са свързани както с негативния отзвук в обществено-политически план, така и с възможността, ако не се създадат адекватни механизми за справяне с проблема, всеки български гражданин, който твърди, че е жертва на подобно нарушение, да се позовава директно на тези две решения и на липсата на действия на държавата ни за преодоляването на проблема.Това най-малкото не съответства на действителното положение в нашата съдебна система. При последните обобщени данни, които и председателят на ВКС проф. Лазар Груев представи в началото на юни, се установи, че над 70 % от делата приключват в тримесечен срок от постъпването им в съда. Друга голяма част завършват в рамките на година от образуването им. Т.е. изключения са тези, които надхвърлят разумната продължителност, а от решенията на Страсбург личи, че подобна статистика не е представена. Факт е обаче, че огромната част от осъжданията на България са заради несъответствието на законодателството ни и начинът му на прилагане с европейските принципи. Действително в рамките на последните десет години огромна част от законите бяха изменени, бяха приети някои изцяло нови, но това не става с необходимата бързина.
А относно термина „тромава настройка“ ще ви отговоря с обективен пример – решението на Конституционния съд от средата на май 2011 г. по отношение на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ).
Още от 2003 г. и насетне, по време на семинарите, посветени на чл. 5 от ЕКПЧ, обсъждахме с колегите въпросите за правото на лична свобода и сигурност, в това число и разпоредбата на УБДХ, която предвиждаше необжалваемост на съдебния акт, с който се налага административно наказание задържане в поделенията на МВР. Няма нищо лошо законодателството да предвижда подобна възможност, но на всяко задържано лице трябва да бъде предоставена възможността съд да проконтролира законността на задържането. Това е същината на института habeas corpus, който съществува от 1215 г. във Великобритания.
Много колеги от съдилищата даваха подобна възможност за контрол от по-горния съд, макар това да не съществуваше в нормативния акт. Други пък прилагаха разпоредбата буквално. Едва през 2011 г. Конституционният съд разреши проблема.
Така пак опираме до обучението на юристите от практиката, което се казва основен „ключ от бараката“ към просперитета и доверието в правораздавателната ни система, както от гражданите, така и от другите държави – членки на ЕС.
Да, защото когато юристите имат достъп до информация и обучения, до база данни с решения на местни и европейски съдилища, до възможност да сравняват начина си на мислене с този на други свои колеги от съдилищата, включително и от други държави членки, те разсъждават и прилагат закона адекватно на съвременните изисквания за правосъдната дейност и принципите, залегнали в европейското юридическо пространство. В този смисъл обучението и достъпът до съдебната практика на европейските съдилища ще направи правосъдието прозрачно и предвидимо.
Според някои предвидимо означава пристрастно правосъдие.
Пристрастно не е синоним на предвидимо. Предвидимо би следвало да е правосъдието при близки или сходни обстоятелства, особено когато една от страните е една и съща в множество идентични спорове с други лица, които са в еднакво положение. Предвидимо означава да липсва коренно различие в произнасянето на съда по всеки случай с еднакви факти и обстоятелства. Особено неприятно е, когато се прилага една и съща правна норма, но по различен начин, независимо от еднаквите факти.
Е, това не противоречи ли на европравните изисквания за единна съдебна практика в ЕС? Още повече в една държава, и то в един и същи съд?
Има такава приказка „Двама юристи – три мнения“.
Ние четем един и същи текст от закона, но аз мисля едно, а ти друго. В това няма нищо лошо, то ражда многообразие, богатство на идеи, сблъсък на тълкувания…
Изисква се голяма смелост, за да уеднаквиш тази противоречива практика. Върховният касационен съд е изключително натоварен. И дано успее да се справи с тази задача. Защото това е конституционна задача – да уеднакви правилното приложение на закона.
При това положение как би следвало да постъпи съдът, когато има задължителни указания от по-горния съд или тълкувателно решение, което е в противовес с решение на Съда в Люксембург?
Съдът в Люксембург е достатъчно силен, че да може да постанови, че един национален съд може да не спазва задължителните указания на по-висшата инстанция и да не спазва разпоредбите на закона, а и на тълкувателно решение по приложението му, ако то противоречи на европейските правила, както личи и от последните произнасяния по дела, инициирани от българските съдилища. Така и в решението по делото, образувано по преюдициалното ни запитване С-250/09 Съдът на ЕС постанови, че разпоредба от националното ни законодателство не противоречи на европейските правни норми, но ако приложението му не съответства на преследваната от него правна цел и легитимни очаквания спрямо конкретния гражданин, то националният съд дори може да откаже да приложи този национален закон. Т.е. стига се до идеята, че по-важно е да се провери дали приложението на един закон отговаря на мотивите, довели до неговото приемане, и ако това не е така, съдът да откаже прилагането му, дори той да не противоречи на европейското право.За такава промяна на начина на мислене говорих и по-горе.
Преди време нашият съдия в Люксембург Александър Арабаджиев изнесе лекция на тема „Свободата на съдията да не прилага националното законодателство, ако то противоречи на това на ЕС“. Но, за да я има тази свобода, българският съдия трябва да познава правото на ЕС. В този ред на мисли, достатъчен ли е финасовият ресурс в държавата ни за европравна квалификация на юристите ни от практиката?
Всяка година Европейската комисия отпуска значителни финансови средства за съдебно обучение в България. Начинът на усвояването им не ми е известен. Но за пример ще посоча два проекта, които НИП направи, и смятам, че те са много успешни – този за създаването на интернет платформа за дистанционно обучение и този за създаването на мрежа към съдилищата от координатори по европейско право. Двете инициативи са изключително добре посрещнати от колегите, а и от контактите ми с тях установявам тяхната ефективност, включително и по конкретни случаи. Затова се надявам ежегодно да се увеличават възможностите на всеки магистрат да има достъп до правото на ЕС и допълнително да увеличава квалификацията си в тази насока.
