vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Петър Бучков
Публикувана на: 26.08.2012 г.
Така в Люксембург наричат институцията на Съд на Европейския съюз. Подобно обожествяване не е случайно. Като се започне от статута на магистратите и се стигне до техния храм – уникална сграда от желязо и стъкло, окичена с две 24-етажни позлатени кули. И напълно зслужено. В 59-годишната си история (кратка в глобален план) Съдьт е преминал приз множество метаморфози. От ролята на миротворец при създаването му през 1952 г. до основен двигател на евроинтеграцията и гарант на правата на гражданите днес. От първото му (уж за малко) седалище във ренесансовата „Вила Ваубан” до днешната си палата, която е чудо на архитектурната мисъл. Много имена, много седалища, много правомощия…
Съдът се ражда с Парижкия мирен договор от 1951 г.,
под името Съд на Европейската въгледобивна и стоманодобивна общност, като юрисдикция на Европейската въгледобивна и стоманодобивна общност (EВСО). А целта е да не се потрети апокалипсисът на двете световни войни на 20-ти век, ябълката на раздора, за които, са били именно въгледобивната и стоманодобивната индустрии и търговията с техните продукти. Съдиите са били по един от шестте държави-учредителки на ЕВСО – Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. За да се избегне реми при гласуване на съдебните актове, бил въведен и седми съдия, който се избира на ротационене принцип, но може да е гражданин само на трите големи – Франция, Германия, и Италия. През 1957 г. с Римския договор се създават Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Въпреки че и трите общности – ЕВСО, ЕИО и Евратом са самостойни, те имат някои общи институции. Това са Парламентарната асамблея и Съдът. Така Съдът на Европейската въгледобивна и стоманодобивна общност се превръща в Съд на европейските общности (СЕО). След Амстердамския договор от 1988 г. СЕО официално е определен за официална и самостоятелна институция с ясно очертани правомощия и отговорности. С Договорът от Маастрихт през 1992 г. бе създаден Европейския съюз, а с влизането в сила на Лисабонския договор от декември 2009 г. Съдът се нарича Съд на Европейския съюз.
От ренесансовата „Вила Ваубан” до днешното чудо на архитектурната мисъл и строителните възможности
След създаването на Съда се води дебат къде да бъде постоянното му седалище. Основни претенденти са Брюксел и Лиеж, но в крайна сметка е избран Люксембург. Уж временно, но и до днес институцията е там с целия си авторитет и достоинство. Кабинетите на седемте съдии и двамата генерални адвокати били настанени във „Вила Ваубан”, администрацията и библиотеката в „Дом Хеликс”, а езиковата служба в сградата „Хамилиус”. Сградите са отделени и това затруднявало дейността на Съда. През август 1959 г. люксембургското правителство решава да предостави на Съда достойна сграда, собственост на епископството в местността Кот Диш.
В края на 60-те години възниква идея да бъде построена сграда, която символизира значимостта на институцията. Проектът е осъществен от белгийските архитекти Жаман и Ван дер Елс и колегата им Конземиус от Люксембург. Творението им е открито на 9 януари 1973 г. Разширяването на Европейския съюз провокира в началото на 90-те години Съдът да предложи нов амбициозен строителен проект, който люксембургските власти приемат. Идеята е да се строи така, че да се запази Палатата като символ на общностното правосъдие и да се съхрани архитектурната й стойност. Проектът е дело на интернационален екип от архитекти – французинат Доминик, люксембурецът Фритц и италианецът Пацовски. Първата копка е направена на 2 декември 2002 г., а шест години по-късно – на 5 декември 2008 г. Съдът официално влезе в новия си дом.
Цената на обновения комплекс от 350 милиона евро е платена от държавата Люксембург. Съдът възстановява парите на Великото Херцогство по лизингова схема с тримесечни вноски. Когато плащането достигне цената на сградата, ведно с разходите за финансиране (банкови лихви) и оперативните разходи, правото на собственост на сградата ще бъде прехвърлено на дружеството „Джустиция 2026”, което трябва да стане до не по-късно от 31 декември 2026 г.
Съжителство на модернизъм с промишлен привкус, ренесансови и ориенталски детайли… та до оригинали на Роден и Миро.
При създаването на новия комплекс архитектите са запазили стоманената конструкция на старата палата, като символ на историята на икономическия възход на Люксембург. Стотици стоманени колони и трегери, като болтовете на сглобките им не само не са прикрити, но и се подчертават. И между тях стъкло, стъкло, стъкло… Грондиозността „блъска” посетителя още от фоайето с размери от 3760 кв.м, което се осветява от полилей копие на този в Сикстинската капела в Рим. Същевременно осветителните тела в цялата сграда са прототипи на лампите в мините и прозводствените цехове. Но не и в местата отредени само за „
боговете” – заседателните зали на съдиите, които се озаряват от кристалнте шедьоври „Бакара” – най-скъпите полилеи на света.
На второто ниво се намира голямата съдебна зала от 1026 кв.м в която има 300 места за посетители и 23 преводачески кабини. Всеки стол за посетител е оборудван със слушалки и устройство с което да избере на какъв език желае да слуша прениите. Съдебните заседания са открити за граждани.
Голямата заседателна зала е покрита с впечатляваща конструкция – хем е полупрозрачна и внушава откритост, хем носи усещане за купол и тойнство. Погледната отвън, тя напомня на златна гъба от ядрен взрив. А в същност материята й е стоманена мрежа, с каквато в Люксембург се облицоват месопреработвателните цехове за по-добра хигиена (миене с вода под налягане)!
Палатата със съдебните зали е заобиколена от друга сграда, наречена „Пръстена”, като двете са свързани с множество „топли връзки”. В „Пръстена” се намират кабинетите на 27-те магистрати от Горния съд и на 8-те генерални адвокати, както и три зали за съвещания на съдиите.
Из коридорите и фоайетата има множество произведения на изящното изкуство – дар на Съда от правителства или институции на държавите-членки. Директен досег до оригинали на Роден и Миро в компанията на миньорски лампи …!
Тази част от ансамбъла на институцията е свързана с двете 24-етажни кули с
внушителна подземна галерия.
В нея има магазин, книжарница, кафене, столът за хранене на служителите. Там се помещава и най-богатата библиотека за европейско право в света – на два етажа, с 84 читателски места и един милион евро годишен бюджет за закупуване на нова литература.
В златните небостъргачи се трудят около 2000 души. Там се намират кабинетите на съдиите в Общия съд и в Съда на публичнете служба, Секретариата на съда, юристите-лингвисти и цялата останала администрация.
