vergil Автор: HOPE
Фотография: Рphoto-forum.net
Публикувана на: 21-03-2013 г.
ОФ – щрихче към фукнята за „освобождаването” на българските евреи
Неопровержим е фактът, че българската държава е спасила своите граждани-евреи от фашистките концлагери. Повече от достойно е поведението на родината ни в система на конституционна монархия да се опълчи на щенията на геополитическия си „партньор” Хитлер, който ни е обещал и етническо единение. Но българският народ, начело с интелигенцията си и църквата възроптава, подкрепя ги и Царят – Борис ІІІ, което му коства главата.
Но не бива да забравяме и моменти, които умело се замъгляват и премълчават от соцреализма, та до днес. А именно, че Царство България спасява българските евреи, а ОФ-импресионистите, пък ги направиха и „свободни” – от всичко материално по пътя им към Обетованата земя.
Хвърлете око на два откъса от детско-юношеските софийски впечатления на големия български бунтар и писател Атанас Славов из периода 1941-1946 г. И тъй като животът на планетата е ин-ян – благородна конкуренция на добро и зло, на красиво и грозно и пр. , ще ви ги представим в обратен ред – от резила към гордостта.
РЕЗИЛЪТ
Случва се през пролетта на 1946 г., при възторженото колоездене на 15-годишното момче Атанас Славов из някогашните гори на последователите на Петър Дънов около днешния басейн Дианабат в София. Причина за възхода и падението в емоциите на младия човек е, че след ефимерен допир с най-хубавото момиче в кино „Влайкова”, попада на брутално унижение… :
”Един сакат негър подкарваше инвалидната си количка към Ню Йорк на екрана, музиката се сипеше върху нас като звезден прах в тъмното
и най-достъпната хубавица на махалата, от която не смеех да си открадна дори целувка по бузата, опираше коляно в крака ми и аз просто забравях да дишам цели 130 минути. След туй – Баххх! Изскачахме пак на улицата, яхвахме колелата, и хайда през лагера на Бялото братство, през Ловния парк – в гората край гара „Дианабад”.
Гара „Дианабад” беше доста запустяла. Обслужваше фабриките от южното предградие на града и беше обградена от три страни с голяма гора, която още от турско време доставяше кислород на града.
Никога няма да забравя това място, заради шока.
Цяла влакова композиция с евреи, които официално емигрираха за Израел през 1946 година, беше отклонена по околовръстната железопътна линия на столицата и беше докарана в забулената от гората гара. Бяха сервирали храна и напитки на пътниците на сгъваемите маси, наредени по мълчаливите вековни дъбове.
Всяко двойно дъно на куфар бе отворено, всяка кукла беше издърпана от ръцете на децата и главата й бе изскубната,
всяко момиче бе съблечено голо
и килограми скрито злато бе конфискувано, преди бедните емигранти, ограбени от надеждата за що-годе прилично начало далеч от родината, да бъдат закарани в Бургас, където корабите за Израел вече ги чакаха.
Имаше нещо отвратително в начина, по който бяха хванали в капана тези емигранти.
Представителите на съюзническата военна мисия все още бяха в София и бяха изпратили влака на централната гара… Влакът бе тръгнал и щом напуснал гарата, изчезнал в паяжината от линии на индустриалното предградие и толкоз!”
ГОРДОСТТА
Действието се развива на ученическия парад за 24-ти май през 1941 г. Няколко месеца по-рано Царство България е обявило война на САЩ, а Атанас Славов е на 11 години и ученик в Американското основно училище в София. Въпреки напрегнатата ситуация, американските педагози решават да довършат учебната година и да изведат възпитаниците си – три-четвърти от които са „жигосани” с жълти звезди, на празненството на най-българския празник – НА БУКВИТЕ!
Споменът на Атанас Славов:
„Нея пролет щеше да бъде последният празник на Св. св. Кирил и Методий, който щяхме да празнуваме като ученици на Американското основно училище.
Празникът на азбуката, която преди десет века сме дали на руси, украинци, сърби и дори румънци. Щеше да има цветя, паради, песни, екзалтация! Щяхме да ликуваме, че макар и малки и скромни, и ние сме дали нещо на света. С една дума празникът беше много популярен, но понякога се случваше да се плъзне по линията на шовинистичната истерия, така че учителите ни се колебаеха дали да участваме в парада или не. В края на краищата страната ни беше във война със САЩ и можеше да имаме неприятности на улицата.
Бяхме толкова разочаровани, като научихме, че няма да маршируваме, че те накрая си промениха решението. Облякохме си тъмносините униформи, сложихме си тъмносините каскети със златните инициали на училището, и това е! Не приготвихме песен като друг път, нито пък репетирахме отговори на поздравленията на официалните хора;
никой нямаше да ни поздрави! Беше като погребение.
Не можехме да се освободим от мисълта, че това е последният път, когато американско училище ще марширува по улиците на тази страна.
Всички училища си заеха местата на площада около „Св. Александър Невски”. Цар Борис започна обиколката си, като спираше да поздрави някой – според сценария на празника. Прескочи няколко училища и се спря пред нашето нестройно синьо ято.
Мъжът с цилиндъра до него го побутна по лакътя да продължи, но царят не беше сбъркал.
Застана пред нас в униформата си на артилерийски генерал и ние просто потънахме в земята: мекушави, бели, целите в лунички;
всеки двама от трима ни с жълтата еврейска звезда на палтото, както бе наредило правителството, за да предупреди гражданите кои от нас са евреи.
Царят си сложи пръстите до козирката и изкомандва:
– Здраве желаем, ученици!
Бяхме толкова уплашени, че кресливият ни детски отговор накара съседите ни да избухнат в смях.
Не можех да откъсна поглед от лицето на цар Борис. Беше скрито дълбоко под козирката, но видях очите му. Бяха като празни; никой не би могъл да прочете какво се крие там.
Някой до мен едва си поемаше дъх. Беше Нисим. Целият се тресеше от усилието си да не се разплаче. Извърна глава да скрие вълнението си, и аз се престорих, че нищо не забелязвам.
Няколко дни преди това беше предал една бележка на едно от момичетата и понеже бях сигурен, че е любовно послание, грабнах я и отблъснах грубо отчаяната му атака да си я върне. Отворих да я прочета на глас пред класа, но му я върнах: „Писателският съюз също е подписал апел да се спасят евреите” – казваше бележката. – „Царят го подкрепил!”.
Никога не съм бил по-засрамен в живота си! Аз още си играех, а тези 11 – 12 – годишни момчета и момичета вече бяха във водовъртежа на най-жестоките политически противоречия!
Сега – край! Уютното ни гнездо беше разпардушинено.
Трябвяше да излитаме всеки за своя сметка, с и без жълти звезди на реверите.
Царят, под настоятелния натиск на Хитлер, не можеше да направи кой знае колко вече и ни казваше „довиждане”, на нас, а може би и на някоя скрита своя мечта, кой знае.
Оттук нататък беше до историята да дава оценки за него, въпреки че сълзите на благодарност в очите на Нисим му произнасяха присъда, която малко от това, което щеше да се каже в бъдеще можеше да отмени.
Петнадесет дни преди това един от министрите бе наредил няколко хиляди евреи да се изпратят в немските лагери на смъртта, но съюзите на юристите, писателите, лекарите, както и църквите протестираха. Уж германофилът екзарх Стефан държа проповед от амвона на „Св. Александър Невски”, че
Бог има свои пътища да накаже евреите, ако трябва, и това не е наша работа,
защото за нас те са само съседи и приятели.
Бащата на нашия съученик Михаил беше евангелистки пастор и започна масово да ги покръства, за да ги спаси от смърт.
Така че царят беше написал „Не!”
на заповедта за депортирането им в Германия, и моите съученици оцеляха.
Рано следобед поехме назад по жълтите павета към площад „Възраждане”.
Настръхнали групи от прохитлеристи ни освиркваха по тротоарите.
Нашата директорка маршируваше отпред, с високо вдигната бяла глава, и се мъчеше да запази достойнството си колкото може по-добре. Празничната й рокля беше крещящо декорирана с огромни лилави цветя. Понякога съм се чудил откъде ги намират американките тези смешни свои рокли.
Още крача по улиците на омразата след теб, мисис Уудръф;
глупавият ти ученик, който и сега пази на върха на езика си странния остатъчен привкус на чувството за гордост, за достойнство и свобода, която донесе за нас през Океана!”
Авторът на искрените редове, които не се нуждаят от коментар, Атанас Славов отлитна в по-добрия свят преди година и половина. Бог да го прости.
Неопровержим е фактът, че българската държава е спасила своите граждани-евреи от фашистките концлагери. Повече от достойно е поведението на родината ни в система на конституционна монархия да се опълчи на щенията на геополитическия си „партньор” Хитлер, който ни е обещал и етническо единение. Но българският народ, начело с интелигенцията си и църквата възроптава, подкрепя ги и Царят – Борис ІІІ, което му коства главата.
Но не бива да забравяме и моменти, които умело се замъгляват и премълчават от соцреализма, та до днес. А именно, че Царство България спасява българските евреи, а ОФ-импресионистите, пък ги направиха и „свободни” – от всичко материално по пътя им към Обетованата земя.
Хвърлете око на два откъса от детско-юношеските софийски впечатления на големия български бунтар и писател Атанас Славов из периода 1941-1946 г. И тъй като животът на планетата е ин-ян – благородна конкуренция на добро и зло, на красиво и грозно и пр. , ще ви ги представим в обратен ред – от резила към гордостта.
РЕЗИЛЪТ
Случва се през пролетта на 1946 г., при възторженото колоездене на 15-годишното момче Атанас Славов из някогашните гори на последователите на Петър Дънов около днешния басейн Дианабат в София. Причина за възхода и падението в емоциите на младия човек е, че след ефимерен допир с най-хубавото момиче в кино „Влайкова”, попада на брутално унижение… :
”Един сакат негър подкарваше инвалидната си количка към Ню Йорк на екрана, музиката се сипеше върху нас като звезден прах в тъмното
и най-достъпната хубавица на махалата, от която не смеех да си открадна дори целувка по бузата, опираше коляно в крака ми и аз просто забравях да дишам цели 130 минути. След туй – Баххх! Изскачахме пак на улицата, яхвахме колелата, и хайда през лагера на Бялото братство, през Ловния парк – в гората край гара „Дианабад”.
Гара „Дианабад” беше доста запустяла. Обслужваше фабриките от южното предградие на града и беше обградена от три страни с голяма гора, която още от турско време доставяше кислород на града.
Никога няма да забравя това място, заради шока.
Цяла влакова композиция с евреи, които официално емигрираха за Израел през 1946 година, беше отклонена по околовръстната железопътна линия на столицата и беше докарана в забулената от гората гара. Бяха сервирали храна и напитки на пътниците на сгъваемите маси, наредени по мълчаливите вековни дъбове.
Всяко двойно дъно на куфар бе отворено, всяка кукла беше издърпана от ръцете на децата и главата й бе изскубната,
всяко момиче бе съблечено голо
и килограми скрито злато бе конфискувано, преди бедните емигранти, ограбени от надеждата за що-годе прилично начало далеч от родината, да бъдат закарани в Бургас, където корабите за Израел вече ги чакаха.
Имаше нещо отвратително в начина, по който бяха хванали в капана тези емигранти.
Представителите на съюзническата военна мисия все още бяха в София и бяха изпратили влака на централната гара… Влакът бе тръгнал и щом напуснал гарата, изчезнал в паяжината от линии на индустриалното предградие и толкоз!”
ГОРДОСТТА
Действието се развива на ученическия парад за 24-ти май през 1941 г. Няколко месеца по-рано Царство България е обявило война на САЩ, а Атанас Славов е на 11 години и ученик в Американското основно училище в София. Въпреки напрегнатата ситуация, американските педагози решават да довършат учебната година и да изведат възпитаниците си – три-четвърти от които са „жигосани” с жълти звезди, на празненството на най-българския празник – НА БУКВИТЕ!
Споменът на Атанас Славов:
„Нея пролет щеше да бъде последният празник на Св. св. Кирил и Методий, който щяхме да празнуваме като ученици на Американското основно училище.
Празникът на азбуката, която преди десет века сме дали на руси, украинци, сърби и дори румънци. Щеше да има цветя, паради, песни, екзалтация! Щяхме да ликуваме, че макар и малки и скромни, и ние сме дали нещо на света. С една дума празникът беше много популярен, но понякога се случваше да се плъзне по линията на шовинистичната истерия, така че учителите ни се колебаеха дали да участваме в парада или не. В края на краищата страната ни беше във война със САЩ и можеше да имаме неприятности на улицата.
Бяхме толкова разочаровани, като научихме, че няма да маршируваме, че те накрая си промениха решението. Облякохме си тъмносините униформи, сложихме си тъмносините каскети със златните инициали на училището, и това е! Не приготвихме песен като друг път, нито пък репетирахме отговори на поздравленията на официалните хора;
никой нямаше да ни поздрави! Беше като погребение.
Не можехме да се освободим от мисълта, че това е последният път, когато американско училище ще марширува по улиците на тази страна.
Всички училища си заеха местата на площада около „Св. Александър Невски”. Цар Борис започна обиколката си, като спираше да поздрави някой – според сценария на празника. Прескочи няколко училища и се спря пред нашето нестройно синьо ято.
Мъжът с цилиндъра до него го побутна по лакътя да продължи, но царят не беше сбъркал.
Застана пред нас в униформата си на артилерийски генерал и ние просто потънахме в земята: мекушави, бели, целите в лунички;
всеки двама от трима ни с жълтата еврейска звезда на палтото, както бе наредило правителството, за да предупреди гражданите кои от нас са евреи.
Царят си сложи пръстите до козирката и изкомандва:
– Здраве желаем, ученици!
Бяхме толкова уплашени, че кресливият ни детски отговор накара съседите ни да избухнат в смях.
Не можех да откъсна поглед от лицето на цар Борис. Беше скрито дълбоко под козирката, но видях очите му. Бяха като празни; никой не би могъл да прочете какво се крие там.
Някой до мен едва си поемаше дъх. Беше Нисим. Целият се тресеше от усилието си да не се разплаче. Извърна глава да скрие вълнението си, и аз се престорих, че нищо не забелязвам.
Няколко дни преди това беше предал една бележка на едно от момичетата и понеже бях сигурен, че е любовно послание, грабнах я и отблъснах грубо отчаяната му атака да си я върне. Отворих да я прочета на глас пред класа, но му я върнах: „Писателският съюз също е подписал апел да се спасят евреите” – казваше бележката. – „Царят го подкрепил!”.
Никога не съм бил по-засрамен в живота си! Аз още си играех, а тези 11 – 12 – годишни момчета и момичета вече бяха във водовъртежа на най-жестоките политически противоречия!
Сега – край! Уютното ни гнездо беше разпардушинено.
Трябвяше да излитаме всеки за своя сметка, с и без жълти звезди на реверите.
Царят, под настоятелния натиск на Хитлер, не можеше да направи кой знае колко вече и ни казваше „довиждане”, на нас, а може би и на някоя скрита своя мечта, кой знае.
Оттук нататък беше до историята да дава оценки за него, въпреки че сълзите на благодарност в очите на Нисим му произнасяха присъда, която малко от това, което щеше да се каже в бъдеще можеше да отмени.
Петнадесет дни преди това един от министрите бе наредил няколко хиляди евреи да се изпратят в немските лагери на смъртта, но съюзите на юристите, писателите, лекарите, както и църквите протестираха. Уж германофилът екзарх Стефан държа проповед от амвона на „Св. Александър Невски”, че
Бог има свои пътища да накаже евреите, ако трябва, и това не е наша работа,
защото за нас те са само съседи и приятели.
Бащата на нашия съученик Михаил беше евангелистки пастор и започна масово да ги покръства, за да ги спаси от смърт.
Така че царят беше написал „Не!”
на заповедта за депортирането им в Германия, и моите съученици оцеляха.
Рано следобед поехме назад по жълтите павета към площад „Възраждане”.
Настръхнали групи от прохитлеристи ни освиркваха по тротоарите.
Нашата директорка маршируваше отпред, с високо вдигната бяла глава, и се мъчеше да запази достойнството си колкото може по-добре. Празничната й рокля беше крещящо декорирана с огромни лилави цветя. Понякога съм се чудил откъде ги намират американките тези смешни свои рокли.
Още крача по улиците на омразата след теб, мисис Уудръф;
глупавият ти ученик, който и сега пази на върха на езика си странния остатъчен привкус на чувството за гордост, за достойнство и свобода, която донесе за нас през Океана!”
Авторът на искрените редове, които не се нуждаят от коментар, Атанас Славов отлитна в по-добрия свят преди година и половина. Бог да го прости.
