vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Хачик Румян
Публикувана на: 22-03-2013 г.
Павлина Панова е новият заместник председател на Върховния касационен съд и предводител на наказателната колегия във върховната ни правораздавателна институция. Случи се след дългата и драматична тегоба, Парламентът да избере свой представител в Конституционния съд измежду върховен административен съдия, експрезидент, прокурор… и накрая единодушно се спря на Гроздан Илиев – досегашният заместник председател на ВКС.
За опразненото кресло на своя заместник председателят на ВКС проф. Лазар Груев номинира на 12 март 2013 г. колегата си съдия Павлина Панова. Явно 12 март е щастливата й дата в професионалното развитие – пак на 12 март, но през 2007 г. Павлина Панова израстна от съдия в Софийския апелативен съд до магистрат във ВКС.
С впечатляващо мнозинство Висшият съдебен съвет (ВСС) – 21 гласа „за” и един „въздържал” прие предложението на проф. Груев на заседанието си на 21 март 2013 г. – денят на астрономическото пукване на пролетта…
От редови районен прокурор до съдия в Страсбург.
Това в резюме е линия за развитието в правото на Павлина Панова.
А иначе е родена във Видин без никаква роднинска юридическа закваска. Завършила е английската гимназия в родния си град, а после право в СУ „Св. Климент Охридски”. И започва изкачването в кариерата. През юли 1992 г. става прокурор в Софийска районна прокуратура, а от ноември 1994 г е съдия – в Софийски районен съд до април 1998 г., в Софийски градски съд до септември 2001 г., в Софийския апелативен съд до март 2007 г. и от тогава е във Върховния касационен съд.
Освен магистрат тя е и учен и преподавател.
Павлина Панова е доктор по право с дисертация „Европейските стандарти за надлежна наказателна процедура по чл. 6 от ЕКЗПЧОС”. Преподава като хоноруван асистент наказателен процес в Юридическия факултет на Софийския университет, а от създаването на Националния институт на правосъдието е един от елитарните лектори по начално и текущо обучение на магистрати. Като преподавател я търсят и от адвокатското училище на Висшия адвокатски съвет ЦОА „Кръстю Цончев”.
Из дебрите на правото на Европейския съюз.
След специализация в Хагската Академия по международно право през 2005 г. Павлина Панова е избрана за кореспондент на България в работна група на Европейската комисия за приложение на Европейската заповед за арест. След приемането ни в ЕС от 2007 г. тя е член на Евроджъст – надзорният орган на Съюза в областта на наказателно-правното взаимодействие.
Тя е един от учредителите и член на управителния съвет на създадената през ноември 2008 г. Българска асоциация по европейско право по инициатива на нашия съдия в Съда на ЕС в Люксембург Александър Арабаджиев.
През май 2009 г. издаде своя труд „ Европейската заповед за арест”, която и до днес е основополагащ за юристите от практиката как да прилагат принципите на правото на ЕС в областта на наказателно-правното сътрудничество.
На 9 юни 2009 г. съдия Панова бе определена от българското правителство за дублиращ съдия ( на правен език ad hoc) на нашия магистрат в Европейския съд за правата на човека в Страсбург Здравка Калайджиева. Какви бяха причините да се стигне до това ad hoc – назначение може да прочетете в„Изпращаме дубльор в Страсбург”.
През април 2011 г. съдия Панова бе председател на изпитната комисия, назначена от тогавашния министър на правосъдието Маргарита Попова, която номинира за наш съдия в Първоинстанционния съд в Люксембург адвокат Марияна Кънчева.
За ролята на съдията, според вижданията на днешния нов заместник председател на ВКС Павлина Панова, ви предлагаме да прочетете един разговор – интервю с нея, проведен три седмици след приемането ни в ЕС през януари 2007 г., когато тя е все още магистрат в Софийския апелативен съд, и бе публикуван в списание Правен свят:
Павлина Панова: Съдията не измества Съдника
Съдия Панова, помага ли опитът на прокурор в съдийската работа?
Да. Но прокурорът вижда наказателния процес само от едната му страна. Усетих желание да провокирам себе си и да разбера дали бих могла да извършвам преценка за баланса на силите в един наказателен процес. Дългът на всеки съдия е да стигне до обективната истина, независимо от действията и бездействията на страните .
Нарушавате ли заповедта на бога “Не съдете и няма да бъдете съдени”?
Не смятам, че съдията измества Съдника. Нито има правото. Нито има силата. Съдията упражнява професия. В даден момент, в определена ситуация, подвежда конкретни житейски факти под правна норма и я прилага съобразно закона, доказателствата и своята вътрешна убеденост.
В различни периоди различно се регламентира употребата и разпространението на наркотици. Не Ви ли затруднява фактът, че съдията е принуден често да бъде коректив на наказателната политика на държавата?
В определен период пример за неудачна законодателна промяна, която не държи сметка за разнообразието на обществените отношения беше редакцията на чл. 354 а от НК. Законодателят не правеше разлика с каква цел се извършват деянията. И съдът бе принуден да търси способи за налагане санкция на болни, страдащи от наркомания, различна от критерия на законодателя – кумулативно лишаване от свобода за повече от 10 години с глоба над 100 000 лв. Съдът бе в неудобното положение да търси правни способи за справедливо приложение на закона. Правната норма, в още по-голяма степен наказателната, за да бъде спазвана, трябва да е предвидима. Т.е. при сходни престъпления, извършителите трябва да очакват и сходна наказателно-правна репресия, А не да се очаква чувството за справедливост на съда, да бъде коректив на законодателя.
В „Какво премълчават медиите”(издателство “Литера Прима”, 2006г.) авторът Виктор Фаркас казва, че в Австрия някои неща, които се изучаваха като “стопанска престъпност”, днес се смятат за “съвършен мениджмънт” (Superdeal). Може ли да се каже това за хора, подложени на наказателно преследване у нас?
Съдът се намесва в решаването на определени обществени отношения, породени от неправомерно поведение на някой субект, тогава, когато е сезиран с това. Съдът не се самосезира, това трябва да се знае. Не е възможно да се произнася по твърдения за нарушения и престъпления, без прокуратурата да е внесла обвинителен акт. Дали е Superdeal или стопанска престъпност, съдът ще каже в присъдата си. Ако нещо е “съвършен мениджмънт”, а не стопанско престъпление, значи, че или няма наказателна норма или някой не си е свършил работата. Но това не е съдът.
Съдията не се влияе от обществените настроения. Той се произнася единствено и само въз основа на доказателствата, които лично е събрал. И това не винаги е по начин, който се очаква от хората. Понякога остава убеждението, че крупни престъпления не са наказани. Но трябва да е ясно, че ако съдът не се е произнесъл с осъдителна присъда, то деянието не е инкриминирано в съответна правна норма.
В последните години доста често се внасяха обвинителни актове за деяния, за които самата прокуратура беше наясно, че не са престъпления и не може да постигне осъждане за тях. Но съдът може би за това е съд, тъй като е коректив на тези обществени отношения.
Как бихте коментирали: ”Ако някой открадне една монета, обесват го. Който открито присвоява пари, който чрез монопол, непочтено лихварство и хиляди машинации открадне още повече, причисляват го към знатните люде”. Еразъм Ротердамски го е написал.
Престъпленията аналогични на “кражбата на една монета” са дребни. Те се доказват сравнително лесно и бързо. В обществото се създава впечатлението, че се осъждат обикновено такива извършители.
Крупните престъпления изискват по-продължителен процес на доказване. Авторите им обикновено са доста опитни и обиграни. В много от случаите действията им са “на ръба на закона”, което ги прави трудно доказуеми. Тези дела приключват в съда за по-продължително време, но това не означава, че извършителите остават ненаказани.
Освен това, понякога престъпността изпреварва законодателството. Деянията се извършват, а законодателят реагира много по-късно, за да инкриминира това противоправно поведение. А престъпление е само деянието, което е инкриминирано в съответния наказателен закон към момента на неговото извършване.
Твърдите, че обществото не е осведомено напълно за работата на съда. По какви причини?
Впечатлението, че обществото е в недостатъчна степен информирано за работата на съда, вероятно произтича от обстоятелството, че в медийното пространство понякога ударно се поднася данни в началото на разследването, а не се проследява хода на процеса в съдебната му фаза и неговия завършек.
Трябва да се знае, че първоначалната информация, поднесена на обществото, е всъщност информацията, която дава едната страна в процеса.
Съдът е този, който казва с акт осъществено ли е или не престъпление. Това е еманация на борбата на двете противоположни страни по делото да постигнат уважаване на тяхната претенция към съда. Това е една изкристализирла убеденост на съда, като решаващ орган, че определен факт е настъпил или не е.
За успеха или неуспеха на двете страни да докажат своята теза или да опровергаят противната, обществото в повече случаи не е запознато и за това в публичното пространство витае усещането, че съдът като че ли се произнася едностранно.
Смятате ли, че може да се препоръча някаква промяна?
Както е вярно, че всяка медия има право да определя политиката си самостоятелно, така и е правилно всеки журналист да осъществява правото на свободно изразяване, ограничено от задължението да проследява процесите до край, за да информира за актовете на съда. Съдът не може да рекламира своята дейност. Законът го задължава да пази тайната на съвещанието и да излага мотивите си по един строго формален начин.
Ролята на журналиста, според мен е, да сведе тези мотиви по разбираем за всеки човек начин.
Съдът, за разлика от органите на изпълнителната власт по разследването, не е обвързан нито с изпълнителната, нито с която и да било полититическа власт. В хода на един процес, обществото не трябва да очаква съдът да коментира своята дейност. Информирайки, медиите трябва да пазят авторитета на съда, тъй като той е призван да решава споровете с окончателни актове. В наши дни никак не е трудно да се постигне това. Във всеки съд има съответна длъжност за връзки с обществеността и в електронните сайтове се публикува информация за актове на съда, а в някои случаи и мотивите им.
Вие сте работила по Европейската заповед за арест. Критиките към този закон са много остри в Германия, Австрия, Холандия и др. Вашето становище?
Действително, в доста от държавите от ЕС, които вече две години прилагат този институт на международното наказателно право и сътрудничество, съществуват сериозни опоненти на тезата за предаване на граждани на една държава – членка за съдене или изтърпяване на наказание в друга държава – членка. Тяхното недоволство и съмнение произтича от обстоятелството, че за пръв път, гражданството на едно лице не е пречка собствената му държава да го предаде на друга за осъществяване на наказателна репресия срещу него.
Смятам, че опасенията за нарушаване на основни човешки права, са прекалено крайни. Не трябва да се игнорира обстоятелството, че става въпрос за държави, обединени в съюз, който е територия на свободно движение на хора. При упражняване на това си право всеки гражданин на държава – членка, който успоредно с това е гражднани на ЕС, не само има права от тази свобода, но носи и отговорност при противоправно деяние. В този смисъл, той не може да се счита имунизиран срещу наказателната юрисдикция на държавата, чийто норми е нарушил. И да ползва право на избор да черпи права от друга държава в ЕС.
ЕЗА е институт, който се прилага от съдебните органи на двете заинтересовани държави – членки. В изпълнение на тази заповед, преценката за предаването на едно лице се извършва от съд, който съблюдава не само нормите уреждащи ЕЗА, но и основните човешки права.
Опасенията вероятно, в повечето случаи, идват от обстоятелството, че при изпълнение на ЕЗА се предвиждат хипотези на 32 вида престъпления. Съдът на изпълняващата държава няма право да извършва преценка за двойна наказуемост на деянието. Т.е. щом издаващата такава заповед държава е посочила, че изисква лицето за някое от тези 32 престъпления и за него по нейното право се предвиждат поне три години лишаване от свобода, то съдът на изпълняващата държава трябва да го предаде. Освен ако не констатира, че са налице някои от абсолютните основания за отказ.
Вярно, че може да се застъпва тезата за отказ от национален суверенитет на изпълняващата държава, тъй като тя е лишена от право на преценка.
Следва да се има пред вид обаче, че тези 32 противоправни деяния във всички държави от ЕС, представляват престъпления с висока степен на обществена опасност: убийства, изнасилване, измами, грабежи, ксенофобия, трафик на наркотици и т. н. В този смисъл, всяка държава – членка има интерес от наказателно преследване за тези деяния.
Няма ли опасност гражданите от бившата Източна Европа да бъдат подложени на по-тежка репресия в приемащата държава, поради нетърпимост към някои нашенци в по-старите членки на ЕС? ЕЗА дава ли гаранции за равенството на всички гражданите пред закона?
В Рамковото решение за ЕЗА липсва изрично онование за отказ от предаване на едно лице на друга държава – членка на ЕС, когато има сериозни основание да се счита, че то ще бъде преследвано и наказвано поради своята националност, гражданство, религия, убеждения. Но в преамбюла на това решение изрично се упоменава, че прилагането на ЕЗА като действие по признаване на чужд съдебен акт, в никой случай не може да води до нарушаване на основни човешки права.
Всичките държави – членки на ЕС са страни на Конвенцията за защита на правата на човека.Те прилагат отдавна този акт и са в процес на хармонизация на наказателно-правните си системи с критериите на ЕС за защита правата на човека. В този смисъл, ако съд на източноевропейска държава счита, че с изпълнението на конкретна ЕЗА, ще доведе до нарушаване на основни права и свободи на търсеното лице, той не би следвало да я изпълнява. Друг е въпросът, че наказателната репресия в източните държави е много по-строга от тази в западните.
Какво е отношението Ви към създаването на Единен европейски наказателен кодекс?
Сред някои теоретици и практици на правото на ЕС, съществува мнението, че каталогът от тези 32 вида престъпления, за които споменах, представлява всъщност прототип на Европейски наказателен кодекс.
Аз смятам, че ЕС не е готов на такава сериозна крачка – създаването на Единен европейски наказателен кодекс. Наказателното право за всяка една държава е изключително чувствителна материя, в която тя брани своя национален суверенитет. Тя сама преценява дали и кого да преследва и съответно да накаже. Изработването на единно европейско право в областта на наказателните правоотношения, според мен, ще бъде един дълъг и в рамките на действието на съюза – вероятно неизбежен процес. Той изисква взаимно сближаване на интересите на държавите по отношение на наказателната репресия, което означава идентично инкриминирани престъпни деяния и еднакви наказателни санкции за тях.
Макар и плахо, се правят опити в тази насока. ЕЗА е една от първите стъпки. ЕС е все още далеч от идеята за единен европейски наказателен кодекс и европейски прокурор, което беще демонстрирано с процесите за отказ от ратификация на проекта за Конституция на ЕС. Както е известно, проектът не влезе в сила и не се очакава скоро това да стане, след като държави като Франция и Холандия казаха – “не”.
Независимо от предпазливостта на държавите – членки на ЕС, замисълът на същия да бъде “икономически съюз”, по дефиниция изисква защита на тези интереси, на правата и интересите на отделния гражданин. Единението на държавите в преследване на икономически цели, импилцитно изисква и тяхното обединение за осъществяване на единна правна политика. Въпрос на време.
21 януари 2007 г.
За опразненото кресло на своя заместник председателят на ВКС проф. Лазар Груев номинира на 12 март 2013 г. колегата си съдия Павлина Панова. Явно 12 март е щастливата й дата в професионалното развитие – пак на 12 март, но през 2007 г. Павлина Панова израстна от съдия в Софийския апелативен съд до магистрат във ВКС.
С впечатляващо мнозинство Висшият съдебен съвет (ВСС) – 21 гласа „за” и един „въздържал” прие предложението на проф. Груев на заседанието си на 21 март 2013 г. – денят на астрономическото пукване на пролетта…
От редови районен прокурор до съдия в Страсбург.
Това в резюме е линия за развитието в правото на Павлина Панова.
А иначе е родена във Видин без никаква роднинска юридическа закваска. Завършила е английската гимназия в родния си град, а после право в СУ „Св. Климент Охридски”. И започва изкачването в кариерата. През юли 1992 г. става прокурор в Софийска районна прокуратура, а от ноември 1994 г е съдия – в Софийски районен съд до април 1998 г., в Софийски градски съд до септември 2001 г., в Софийския апелативен съд до март 2007 г. и от тогава е във Върховния касационен съд.
Освен магистрат тя е и учен и преподавател.
Павлина Панова е доктор по право с дисертация „Европейските стандарти за надлежна наказателна процедура по чл. 6 от ЕКЗПЧОС”. Преподава като хоноруван асистент наказателен процес в Юридическия факултет на Софийския университет, а от създаването на Националния институт на правосъдието е един от елитарните лектори по начално и текущо обучение на магистрати. Като преподавател я търсят и от адвокатското училище на Висшия адвокатски съвет ЦОА „Кръстю Цончев”.
Из дебрите на правото на Европейския съюз.
След специализация в Хагската Академия по международно право през 2005 г. Павлина Панова е избрана за кореспондент на България в работна група на Европейската комисия за приложение на Европейската заповед за арест. След приемането ни в ЕС от 2007 г. тя е член на Евроджъст – надзорният орган на Съюза в областта на наказателно-правното взаимодействие.
Тя е един от учредителите и член на управителния съвет на създадената през ноември 2008 г. Българска асоциация по европейско право по инициатива на нашия съдия в Съда на ЕС в Люксембург Александър Арабаджиев.
През май 2009 г. издаде своя труд „ Европейската заповед за арест”, която и до днес е основополагащ за юристите от практиката как да прилагат принципите на правото на ЕС в областта на наказателно-правното сътрудничество.
На 9 юни 2009 г. съдия Панова бе определена от българското правителство за дублиращ съдия ( на правен език ad hoc) на нашия магистрат в Европейския съд за правата на човека в Страсбург Здравка Калайджиева. Какви бяха причините да се стигне до това ad hoc – назначение може да прочетете в„Изпращаме дубльор в Страсбург”.
През април 2011 г. съдия Панова бе председател на изпитната комисия, назначена от тогавашния министър на правосъдието Маргарита Попова, която номинира за наш съдия в Първоинстанционния съд в Люксембург адвокат Марияна Кънчева.
За ролята на съдията, според вижданията на днешния нов заместник председател на ВКС Павлина Панова, ви предлагаме да прочетете един разговор – интервю с нея, проведен три седмици след приемането ни в ЕС през януари 2007 г., когато тя е все още магистрат в Софийския апелативен съд, и бе публикуван в списание Правен свят:
Павлина Панова: Съдията не измества Съдника
Съдия Панова, помага ли опитът на прокурор в съдийската работа?
Да. Но прокурорът вижда наказателния процес само от едната му страна. Усетих желание да провокирам себе си и да разбера дали бих могла да извършвам преценка за баланса на силите в един наказателен процес. Дългът на всеки съдия е да стигне до обективната истина, независимо от действията и бездействията на страните .
Нарушавате ли заповедта на бога “Не съдете и няма да бъдете съдени”?
Не смятам, че съдията измества Съдника. Нито има правото. Нито има силата. Съдията упражнява професия. В даден момент, в определена ситуация, подвежда конкретни житейски факти под правна норма и я прилага съобразно закона, доказателствата и своята вътрешна убеденост.
В различни периоди различно се регламентира употребата и разпространението на наркотици. Не Ви ли затруднява фактът, че съдията е принуден често да бъде коректив на наказателната политика на държавата?
В определен период пример за неудачна законодателна промяна, която не държи сметка за разнообразието на обществените отношения беше редакцията на чл. 354 а от НК. Законодателят не правеше разлика с каква цел се извършват деянията. И съдът бе принуден да търси способи за налагане санкция на болни, страдащи от наркомания, различна от критерия на законодателя – кумулативно лишаване от свобода за повече от 10 години с глоба над 100 000 лв. Съдът бе в неудобното положение да търси правни способи за справедливо приложение на закона. Правната норма, в още по-голяма степен наказателната, за да бъде спазвана, трябва да е предвидима. Т.е. при сходни престъпления, извършителите трябва да очакват и сходна наказателно-правна репресия, А не да се очаква чувството за справедливост на съда, да бъде коректив на законодателя.
В „Какво премълчават медиите”(издателство “Литера Прима”, 2006г.) авторът Виктор Фаркас казва, че в Австрия някои неща, които се изучаваха като “стопанска престъпност”, днес се смятат за “съвършен мениджмънт” (Superdeal). Може ли да се каже това за хора, подложени на наказателно преследване у нас?
Съдът се намесва в решаването на определени обществени отношения, породени от неправомерно поведение на някой субект, тогава, когато е сезиран с това. Съдът не се самосезира, това трябва да се знае. Не е възможно да се произнася по твърдения за нарушения и престъпления, без прокуратурата да е внесла обвинителен акт. Дали е Superdeal или стопанска престъпност, съдът ще каже в присъдата си. Ако нещо е “съвършен мениджмънт”, а не стопанско престъпление, значи, че или няма наказателна норма или някой не си е свършил работата. Но това не е съдът.
Съдията не се влияе от обществените настроения. Той се произнася единствено и само въз основа на доказателствата, които лично е събрал. И това не винаги е по начин, който се очаква от хората. Понякога остава убеждението, че крупни престъпления не са наказани. Но трябва да е ясно, че ако съдът не се е произнесъл с осъдителна присъда, то деянието не е инкриминирано в съответна правна норма.
В последните години доста често се внасяха обвинителни актове за деяния, за които самата прокуратура беше наясно, че не са престъпления и не може да постигне осъждане за тях. Но съдът може би за това е съд, тъй като е коректив на тези обществени отношения.
Как бихте коментирали: ”Ако някой открадне една монета, обесват го. Който открито присвоява пари, който чрез монопол, непочтено лихварство и хиляди машинации открадне още повече, причисляват го към знатните люде”. Еразъм Ротердамски го е написал.
Престъпленията аналогични на “кражбата на една монета” са дребни. Те се доказват сравнително лесно и бързо. В обществото се създава впечатлението, че се осъждат обикновено такива извършители.
Крупните престъпления изискват по-продължителен процес на доказване. Авторите им обикновено са доста опитни и обиграни. В много от случаите действията им са “на ръба на закона”, което ги прави трудно доказуеми. Тези дела приключват в съда за по-продължително време, но това не означава, че извършителите остават ненаказани.
Освен това, понякога престъпността изпреварва законодателството. Деянията се извършват, а законодателят реагира много по-късно, за да инкриминира това противоправно поведение. А престъпление е само деянието, което е инкриминирано в съответния наказателен закон към момента на неговото извършване.
Твърдите, че обществото не е осведомено напълно за работата на съда. По какви причини?
Впечатлението, че обществото е в недостатъчна степен информирано за работата на съда, вероятно произтича от обстоятелството, че в медийното пространство понякога ударно се поднася данни в началото на разследването, а не се проследява хода на процеса в съдебната му фаза и неговия завършек.
Трябва да се знае, че първоначалната информация, поднесена на обществото, е всъщност информацията, която дава едната страна в процеса.
Съдът е този, който казва с акт осъществено ли е или не престъпление. Това е еманация на борбата на двете противоположни страни по делото да постигнат уважаване на тяхната претенция към съда. Това е една изкристализирла убеденост на съда, като решаващ орган, че определен факт е настъпил или не е.
За успеха или неуспеха на двете страни да докажат своята теза или да опровергаят противната, обществото в повече случаи не е запознато и за това в публичното пространство витае усещането, че съдът като че ли се произнася едностранно.
Смятате ли, че може да се препоръча някаква промяна?
Както е вярно, че всяка медия има право да определя политиката си самостоятелно, така и е правилно всеки журналист да осъществява правото на свободно изразяване, ограничено от задължението да проследява процесите до край, за да информира за актовете на съда. Съдът не може да рекламира своята дейност. Законът го задължава да пази тайната на съвещанието и да излага мотивите си по един строго формален начин.
Ролята на журналиста, според мен е, да сведе тези мотиви по разбираем за всеки човек начин.
Съдът, за разлика от органите на изпълнителната власт по разследването, не е обвързан нито с изпълнителната, нито с която и да било полититическа власт. В хода на един процес, обществото не трябва да очаква съдът да коментира своята дейност. Информирайки, медиите трябва да пазят авторитета на съда, тъй като той е призван да решава споровете с окончателни актове. В наши дни никак не е трудно да се постигне това. Във всеки съд има съответна длъжност за връзки с обществеността и в електронните сайтове се публикува информация за актове на съда, а в някои случаи и мотивите им.
Вие сте работила по Европейската заповед за арест. Критиките към този закон са много остри в Германия, Австрия, Холандия и др. Вашето становище?
Действително, в доста от държавите от ЕС, които вече две години прилагат този институт на международното наказателно право и сътрудничество, съществуват сериозни опоненти на тезата за предаване на граждани на една държава – членка за съдене или изтърпяване на наказание в друга държава – членка. Тяхното недоволство и съмнение произтича от обстоятелството, че за пръв път, гражданството на едно лице не е пречка собствената му държава да го предаде на друга за осъществяване на наказателна репресия срещу него.
Смятам, че опасенията за нарушаване на основни човешки права, са прекалено крайни. Не трябва да се игнорира обстоятелството, че става въпрос за държави, обединени в съюз, който е територия на свободно движение на хора. При упражняване на това си право всеки гражданин на държава – членка, който успоредно с това е гражднани на ЕС, не само има права от тази свобода, но носи и отговорност при противоправно деяние. В този смисъл, той не може да се счита имунизиран срещу наказателната юрисдикция на държавата, чийто норми е нарушил. И да ползва право на избор да черпи права от друга държава в ЕС.
ЕЗА е институт, който се прилага от съдебните органи на двете заинтересовани държави – членки. В изпълнение на тази заповед, преценката за предаването на едно лице се извършва от съд, който съблюдава не само нормите уреждащи ЕЗА, но и основните човешки права.
Опасенията вероятно, в повечето случаи, идват от обстоятелството, че при изпълнение на ЕЗА се предвиждат хипотези на 32 вида престъпления. Съдът на изпълняващата държава няма право да извършва преценка за двойна наказуемост на деянието. Т.е. щом издаващата такава заповед държава е посочила, че изисква лицето за някое от тези 32 престъпления и за него по нейното право се предвиждат поне три години лишаване от свобода, то съдът на изпълняващата държава трябва да го предаде. Освен ако не констатира, че са налице някои от абсолютните основания за отказ.
Вярно, че може да се застъпва тезата за отказ от национален суверенитет на изпълняващата държава, тъй като тя е лишена от право на преценка.
Следва да се има пред вид обаче, че тези 32 противоправни деяния във всички държави от ЕС, представляват престъпления с висока степен на обществена опасност: убийства, изнасилване, измами, грабежи, ксенофобия, трафик на наркотици и т. н. В този смисъл, всяка държава – членка има интерес от наказателно преследване за тези деяния.
Няма ли опасност гражданите от бившата Източна Европа да бъдат подложени на по-тежка репресия в приемащата държава, поради нетърпимост към някои нашенци в по-старите членки на ЕС? ЕЗА дава ли гаранции за равенството на всички гражданите пред закона?
В Рамковото решение за ЕЗА липсва изрично онование за отказ от предаване на едно лице на друга държава – членка на ЕС, когато има сериозни основание да се счита, че то ще бъде преследвано и наказвано поради своята националност, гражданство, религия, убеждения. Но в преамбюла на това решение изрично се упоменава, че прилагането на ЕЗА като действие по признаване на чужд съдебен акт, в никой случай не може да води до нарушаване на основни човешки права.
Всичките държави – членки на ЕС са страни на Конвенцията за защита на правата на човека.Те прилагат отдавна този акт и са в процес на хармонизация на наказателно-правните си системи с критериите на ЕС за защита правата на човека. В този смисъл, ако съд на източноевропейска държава счита, че с изпълнението на конкретна ЕЗА, ще доведе до нарушаване на основни права и свободи на търсеното лице, той не би следвало да я изпълнява. Друг е въпросът, че наказателната репресия в източните държави е много по-строга от тази в западните.
Какво е отношението Ви към създаването на Единен европейски наказателен кодекс?
Сред някои теоретици и практици на правото на ЕС, съществува мнението, че каталогът от тези 32 вида престъпления, за които споменах, представлява всъщност прототип на Европейски наказателен кодекс.
Аз смятам, че ЕС не е готов на такава сериозна крачка – създаването на Единен европейски наказателен кодекс. Наказателното право за всяка една държава е изключително чувствителна материя, в която тя брани своя национален суверенитет. Тя сама преценява дали и кого да преследва и съответно да накаже. Изработването на единно европейско право в областта на наказателните правоотношения, според мен, ще бъде един дълъг и в рамките на действието на съюза – вероятно неизбежен процес. Той изисква взаимно сближаване на интересите на държавите по отношение на наказателната репресия, което означава идентично инкриминирани престъпни деяния и еднакви наказателни санкции за тях.
Макар и плахо, се правят опити в тази насока. ЕЗА е една от първите стъпки. ЕС е все още далеч от идеята за единен европейски наказателен кодекс и европейски прокурор, което беще демонстрирано с процесите за отказ от ратификация на проекта за Конституция на ЕС. Както е известно, проектът не влезе в сила и не се очакава скоро това да стане, след като държави като Франция и Холандия казаха – “не”.
Независимо от предпазливостта на държавите – членки на ЕС, замисълът на същия да бъде “икономически съюз”, по дефиниция изисква защита на тези интереси, на правата и интересите на отделния гражданин. Единението на държавите в преследване на икономически цели, импилцитно изисква и тяхното обединение за осъществяване на единна правна политика. Въпрос на време.
21 януари 2007 г.
