vergil 
Икономическа и социална са целите на „тригодишната бариера”.
И то наложени в Германия – смятаната за най-социална и кризоустойчива държава в Европейския съюз.
Но за каво иде реч по същество.
Учащите в Германия, които са граждани на Европейския съюз, да могат да кандидатстват за финансиране на следването им в друга държава-членка. Изискването на Германската държава е, че въпросните кандидат-студенти, за да получат финансиране на цялото си следване в чужбина, трябва да докажат, че последните три години са пребивавали непрекъснато в Германия. В противен случай, могат да получат финансиране само за първата година от следването си в чужбина.
„Правилото за трите години е наложено, за да се предотврати риска от прекомерна финансова тежест, която би могла да се отрази на общия размер на помощите, които могат да се отпускат („икономическа цел“), както и за да се идентифицират лицата, интегрирани в германското общество, а също и за да се гарантира, че финансиране се предоставя на онези учещи, които е най-вероятно да се завърнат в Германия след завършване на образованието си и там да дадат своя принос за германското обществото („социална цел“)”, пише в анализа на генерален адвокат Еленор Шарпстън.
Повод за делото в Люксембург са жалби на двама немски младежи пред национални юрисдикции.
Госпожица Лауренс Принц е родена в Германия, но е живяла няколко години с родителите си в Тунис, преди да завърши средното си образование в Германия. През есента на 2009 г. тя започва да следва бизнес мениджмънт в университета „Еразъм“ в Ротердам. Тъй като не отговаря на изискването за пребиваване в продължение на три последователни години в Германия, й е предоставено финансиране само за първата година от следването.
Филип Сиибергер също е роден в Германия и е живял няколко години в Испания с родителите си, преди да се завърне в Германия. Започнал през 2009 г. да следва икономика в Университета на Балеарските острови в Палма де Майорка, но тъй като не могъл да докаже, че е пребивавал в Германия в продължение на три години, преди да започне следването си, му е отказано финансиране.
В резултат от жалбите им, две германски юрисдикции отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС: дали правото на ЕС — по-специално разпоредбите относно гражданството на ЕС и свободата на движение на гражданите на ЕС — допуска държава членка да постави финансирането на следването в чужбина в зависимост от изискване за пребиваване като правилото за трите години?
Становището на генералния адвокат в Люксембург Еленор Шарпстън.
Правото на ЕС не задължава държавите членки да предоставят финансиране за следване нито на своя територия, нито в чужбина.
Ако предоставят финансиране обаче, то трябва да е в съответствие с правото на ЕС — като например правото на гражданите на ЕС да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки.
Правилото за трите години представлява ограничение на правото на свободно движение на гражданите на ЕС.
Поради самото си естество това изискване за пребиваване може да възпре гражданин на ЕС да упражни правото си да се премести в друга държава членка и да продължи средното си образование там, преди да кандидатства за финансиране на висшето си образование („възпиращ ефект“). Освен това то поставя в неблагоприятно положение всеки гражданин на ЕС, който вече е упражнил правото си на свободно движение, преди да кандидатства за финансиране.
Макар подобно ограничение ,по принцип, да може да бъде обосновано с оглед на икономическата цел да се избегне прекомерната тежест, която би могла да се отрази на общия размер на помощите, не е достатъчно държавата членка само да твърди, че с мярката се преследва такава цел, и нищо повече.
Държавата членка трябва по-скоро да оцени действителните или потенциалните рискове,
произтичащи от предоставянето на определени форми на финансиране. Въз основа на тази оценка тя може впоследствие да определи какво би представлявало прекомерна финансова тежест и да установи мерки с цел избягване или ограничаване на риска от възникването й.
Самият факт, че през 2008 г. приблизително един милион германски граждани са живели в други държави членки, не доказва нищо по отношение на наличието на действителен или потенциален риск от прекомерна финансова тежест, ако бъде премахнато изискването за пребиваване във връзка с финансирането на учащи.
Дали правилото за трите години е подходящо за постигането на икономическата цел зависи от обстоятелството дали неговото прилагане води до ограничаване на риска до разумна степен.
А дали правилото е пропорционално спрямо целта
зависи от това то да не налага по-голямо ограничение от необходимото за свеждането на финансовата тежест до разумни граници. За да направят тази оценка, националните юрисдикции е необходимо да знаят i) какво се смята за прекомерна финансова тежест, и ii) какво е прогнозното количествено отражение на правилото за трите години върху тази тежест.
По отношение на довода, че финансиране следва да се предоставя само на учащи, които показват определена степен на интеграция в обществото („целта за интеграция“),
генералният адвокат Шарпстън тълкува досегашната съдебна практика в смисъл, че изискването за определена степен на интеграция не представлява самостоятелна легитимна цел, а по-скоро средство за предотвратяване на прекомерна финансова тежест.
Тя обаче не изключва възможността за различно тълкуване на съдебната практика и приканва Съдът да разясни своята практика в това отношение.
В случай, че целта за интеграция се приеме за отделна легитимна цел, която е независима от икономическата цел, генералният адвокат Шарпстън приема, че правилото за трите години е prima facie подходящо средство за нейното постигане.
Тя обаче счита, че правилото е по-ограничително от необходимото, поради което не е пропорционално.
Правилото за трите години е твърде стриктно. То поражда риск да бъде отказано финансиране на учащи,
които макар да не са пребивавали непрекъснато в Германия в продължение на три години непосредствено преди да започнат да следват в чужбина, все пак са свързани в достатъчна степен с германското общество поради германското си гражданство, пребиваването си, училищното си образование или заетостта си в страната, езиковите си умения, семейните си и други социални или икономически връзки, или други обстоятелства, които могат да демонстрират тази връзка.
Ввъзможността пребиваването да се използва като основно или обичайно средство за доказване на необходимата степен на интеграция,
без да се изключва възможността кандидатът или органът да привеждат факти, от които е видно наличието (или липсата) на действително съществуваща връзка. Подобно правило би било по-прозрачно и ефективно, отколкото правило, съгласно което е необходимо да се подлагат на преценка индивидуалните обстоятелства във всеки случай, но не толкова ограничително, колкото правилото за трите години.
По отношение на социалната цел
да се предоставя финансиране само на учащи, които след следването си в чужбина действително биха станали част от работната сила в Германия или биха се вписали по друг начин в икономиката и обществото й, генералният адвокат Sharpston приема, че тази цел може да обоснове правилото за трите години. Тя обаче не е убедена, че е налице явна връзка между мястото, където учащите пребивават, преди да учат в чужбина, и мястото, където ще пребивават и работят след завършването си. Поради това тя изразява съмнение дали правилото е подходящо за постигането на социалната цел.
Освен това правилото е непропорционално, тъй като е прекалено едностранчиво.
В това отношение генералният адвокат не е убедена, че пребиваването в миналото в дадена държава членка може да се използва като единствен критерий, за да се предвиди къде ще живее лицето в бъдеще, след като то междувременно е пребивавало в друга държава членка.
Предложението на генералния адвокат Еленор Шарпстън е Съдът в Люксембург да отговори на немските юрисдикции (б.ред. което ще стане задължително за правораздавателната практика във всички държави-членки на ЕС), че
разпоредбите относно гражданството на ЕС и свободата на движение на гражданите на ЕС не допускат държава членка да постави помощ за обучение, предоставяна за посещаване на учебно заведение в чужбина за целия срок на следването, в зависимост от изпълнението на условие, изискващо всеки гражданин на ЕС, включително нейн собствен гражданин, да е пребивавал на територията й непрекъснато в продължение на три години непосредствено преди началото на следването си в чужбина.
