vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Автора
Публикувана на: 23-07-2013 г.
Под претекст за гарантиране на социално-икономически интереси, някои държави-членки на Европейския съюз (в конкретния казус Германия) налагат ограничения при финансирането на свои граждани в друга държава, ако не са пребивавали определен брой години в родината си преди това. Мотивът е, че след квалифицирането си с финансова подкрепа от родната държава, нямало гаранции, че ще се върнат да се реализират в нея.
Край на тази „цедка” сложи Съдът на ЕС в Люксембург с решението си от 18 юли 2013 г. с принципния анонс, че „след като държава членка предвижда система за предоставяне на помощи за обучение, която позволява на учещите да се ползват от такива помощи, когато следват курс на обучение в друга държава членка, първата държава членка трябва да следи за това правилата за предоставянето на тези помощи да не водят до неоправдано ограничение на правото на движение и пребиваване на територията на държавите членки.”
Решението на евромагистратите става закон за всички държави-членки на ЕС, които имат политика да подпомагат финансово свои граждани при обучение в чужбина, че не могат да използват при преценката си критерия „срок на пребиваване”.
Решението е провокирано от режима в една от най-социалните демокрации в ЕС – Германия.
Според немското законодателство, учещите германци могат да получават финансови помощи за срок от една година при следване на курс на обучение в друга държава членка на ЕС. За екстрата да бъдат подпомагани за целия срок на обучение, се изисква да докажат, че са имали място на постоянно пребиваване в Германия в продължение на най-малко три години преди началото на техния курс на обучение.
Ограничението довежда до две съдебни дела, заведени от засегнати ученици от отказ за финансова помощ за целия курс на следването им в чужбина:
Г-ца Laurence Prinz е родена в Германия и живее в продължение на няколко години заедно с родителите си в Тунис, след което завършва средното си образование в Германия. Преди да започне обучението си в университета „Еразъм“ в Ротердам през есента на 2009 г. тя е пребивавала в Германия в продължение на две години и осем месеца. Тъй като не изпълнява изискването за пребиваване в продължение на три години, тя получава финансова помощ единствено за първата година от курса й на обучение.
Г-н Philipp Seeberger също е роден в Германия, където живее до навършване на единадесет годишна възраст, след което живее заедно с родителите си в продължение на няколко години в Испания. Той твърди, че се е завърнал в Германия през 2006 г. Той започва обучението си в университета на Палма де Майорка в Балеар през есента на 2009 г. и тъй като не може да докаже, че е пребивавал в Германия в продължение на три години преди началото на обучението си, му е отказано отпускане на финансова помощ.
Двете германски юрисдикции, сезирани с казуса, отправят преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз:
„дали това изискване за непрекъснато пребиваване в продължение на три години противоречи на правото на свободно движение на гражданите на Европейския съюз”.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„Европейското гражданство и свободното движение на гражданите на Европейския съюз не допускат съществуването на национална правна уредба, която подчинява предоставянето, за срок от повече от една година, на помощ за обучение при следване на курс на обучение в друга държава членка на едно-единствено изискване, каквото е предвиденото в Германия — че търсещият такава помощ трябва да има място на постоянно пребиваване на територията на съответната държава в продължение на най-малко три години преди началото на посочения курс на обучение.
След като държава членка предвижда система за предоставяне на помощи за обучение, която позволява на учещите да се ползват от такива помощи, когато следват курс на обучение в друга държава членка, първата държава членка трябва да следи за това
правилата за предоставянето на тези помощи да не водят до неоправдано ограничение на правото на движение и пребиваване на територията на държавите членки.
Подобно единствено изискване, каквото е предвиденото в Германия, обаче е в състояние да възпре гражданите на съответната държава, каквито са г-ца Prinz и г-н Seeberger, да упражнят правото си на свободно движение и пребиваване в друга държава членка, като се отчита обстоятелството какви последици за правото на помощ за образование може да има упражняването на тази свобода.
В конкретния случай германското правителство изтъква, че изискването за непрекъснато пребиваване в продължение на три години е обосновано, тъй като то позволява да се гарантира, че помощта за обучение при следване на пълен курс на обучение в чужбина се изплаща единствено на учещите, които са доказали че са интегрирани в достатъчна степен в германското общество.
Така изискването за наличие на минимална степен на интеграция запазва целостта на националната система за помощи за обучение при следване на курс на обучение в чужбина, като предпазва предоставящата помощите държава от поемането на прекомерна икономическа тежест.
Въпреки това Съдът приема, че макар и за дадена държава членка да е оправдано да отпуска финансови помощи единствено на учещите, които са доказали, че в достатъчна степен са се интегрирали в посочената държава, разглежданото изискване е с прекалено общ и ограничителен характер и надхвърля необходимото за постигане на преследваната цел.
Съдът счита, че
при предвиждане на разглежданото изискване възниква риск от получаването на разглежданата помощ да се лишат учещи, които, въпреки че не са пребивавали в Германия непрекъснато в продължение на три години непосредствено преди началото на курса на обучението им в чужбина, все пак разполагат с достатъчно връзки, които ги свързват с германското общество.
Такъв може да е случаят, когато учещият е гражданин на съответната държава и е учил в нея в продължение на значителен период от време или пък са налице други фактори, каквито са по-специално семейството на учещия, неговата работа, езиковите му умения и наличието на други социални или икономически връзки”.
Край на тази „цедка” сложи Съдът на ЕС в Люксембург с решението си от 18 юли 2013 г. с принципния анонс, че „след като държава членка предвижда система за предоставяне на помощи за обучение, която позволява на учещите да се ползват от такива помощи, когато следват курс на обучение в друга държава членка, първата държава членка трябва да следи за това правилата за предоставянето на тези помощи да не водят до неоправдано ограничение на правото на движение и пребиваване на територията на държавите членки.”
Решението на евромагистратите става закон за всички държави-членки на ЕС, които имат политика да подпомагат финансово свои граждани при обучение в чужбина, че не могат да използват при преценката си критерия „срок на пребиваване”.
Решението е провокирано от режима в една от най-социалните демокрации в ЕС – Германия.
Според немското законодателство, учещите германци могат да получават финансови помощи за срок от една година при следване на курс на обучение в друга държава членка на ЕС. За екстрата да бъдат подпомагани за целия срок на обучение, се изисква да докажат, че са имали място на постоянно пребиваване в Германия в продължение на най-малко три години преди началото на техния курс на обучение.
Ограничението довежда до две съдебни дела, заведени от засегнати ученици от отказ за финансова помощ за целия курс на следването им в чужбина:
Г-ца Laurence Prinz е родена в Германия и живее в продължение на няколко години заедно с родителите си в Тунис, след което завършва средното си образование в Германия. Преди да започне обучението си в университета „Еразъм“ в Ротердам през есента на 2009 г. тя е пребивавала в Германия в продължение на две години и осем месеца. Тъй като не изпълнява изискването за пребиваване в продължение на три години, тя получава финансова помощ единствено за първата година от курса й на обучение.
Г-н Philipp Seeberger също е роден в Германия, където живее до навършване на единадесет годишна възраст, след което живее заедно с родителите си в продължение на няколко години в Испания. Той твърди, че се е завърнал в Германия през 2006 г. Той започва обучението си в университета на Палма де Майорка в Балеар през есента на 2009 г. и тъй като не може да докаже, че е пребивавал в Германия в продължение на три години преди началото на обучението си, му е отказано отпускане на финансова помощ.
Двете германски юрисдикции, сезирани с казуса, отправят преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз:
„дали това изискване за непрекъснато пребиваване в продължение на три години противоречи на правото на свободно движение на гражданите на Европейския съюз”.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„Европейското гражданство и свободното движение на гражданите на Европейския съюз не допускат съществуването на национална правна уредба, която подчинява предоставянето, за срок от повече от една година, на помощ за обучение при следване на курс на обучение в друга държава членка на едно-единствено изискване, каквото е предвиденото в Германия — че търсещият такава помощ трябва да има място на постоянно пребиваване на територията на съответната държава в продължение на най-малко три години преди началото на посочения курс на обучение.
След като държава членка предвижда система за предоставяне на помощи за обучение, която позволява на учещите да се ползват от такива помощи, когато следват курс на обучение в друга държава членка, първата държава членка трябва да следи за това
правилата за предоставянето на тези помощи да не водят до неоправдано ограничение на правото на движение и пребиваване на територията на държавите членки.
Подобно единствено изискване, каквото е предвиденото в Германия, обаче е в състояние да възпре гражданите на съответната държава, каквито са г-ца Prinz и г-н Seeberger, да упражнят правото си на свободно движение и пребиваване в друга държава членка, като се отчита обстоятелството какви последици за правото на помощ за образование може да има упражняването на тази свобода.
В конкретния случай германското правителство изтъква, че изискването за непрекъснато пребиваване в продължение на три години е обосновано, тъй като то позволява да се гарантира, че помощта за обучение при следване на пълен курс на обучение в чужбина се изплаща единствено на учещите, които са доказали че са интегрирани в достатъчна степен в германското общество.
Така изискването за наличие на минимална степен на интеграция запазва целостта на националната система за помощи за обучение при следване на курс на обучение в чужбина, като предпазва предоставящата помощите държава от поемането на прекомерна икономическа тежест.
Въпреки това Съдът приема, че макар и за дадена държава членка да е оправдано да отпуска финансови помощи единствено на учещите, които са доказали, че в достатъчна степен са се интегрирали в посочената държава, разглежданото изискване е с прекалено общ и ограничителен характер и надхвърля необходимото за постигане на преследваната цел.
Съдът счита, че
при предвиждане на разглежданото изискване възниква риск от получаването на разглежданата помощ да се лишат учещи, които, въпреки че не са пребивавали в Германия непрекъснато в продължение на три години непосредствено преди началото на курса на обучението им в чужбина, все пак разполагат с достатъчно връзки, които ги свързват с германското общество.
Такъв може да е случаят, когато учещият е гражданин на съответната държава и е учил в нея в продължение на значителен период от време или пък са налице други фактори, каквито са по-специално семейството на учещия, неговата работа, езиковите му умения и наличието на други социални или икономически връзки”.
