vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Хачик Румян
Публикувана на: 23-10-2012 г.
Ангажиментът, поет от България по споразумение със Съда в Страсбург датира от 30 октомври 2000 г.!?
На фона на грандиозните ни саги пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) и яките обезщетения за сметка на данъкоплатеца, конкретният случай е „невзрачен”. Пострадалият не е VIP-персона или скандален бизнесмен, а безработният, беден косовски албанец Али Кастрати. Не поиска и лев от държавата ни, но начинът за разрешаване на проблема с нарушаните му права е повратен момент на европейските изисквания и предизвикателства за реформиране на съдебната ни система.
За преминаване през границата при ГПП Калотина „без разрешение на надлежните органи” на 29.12.1997 г. Али Кастрати е задържан. За служебен защитник му е назначен адвокат Анатол Луканов, който на 30.12.1997 г. е подал жалба за изменение на мярката за неотклонение чрез Софийска районна прокуратура до Софийски районен съд. Доводите му са, че престъплението на Кастрати не е тежко (чл. 279, ал.1 от НК) и само по изключение за него се предвижда задържане под стража. В срок не по-късно от 7 дни на задържания трябва да се осигури възможност да обжалва пред съответния районен съд, съгласно чл. 152 „А”, ал. 1 от НПК. Това не се случва въпреки усилията на адвоката и на 13.02.1998 г. той сигнализира за нарушението Главния прокурор и Народното събрание. На 25.02.1998 г. Главна прокуратура разпорежда на СРП да изпрати жалбата на Районния съд, който на 27.02.1998 г. се произнася и освобождава Кастрати.
За двумесечния престой в ареста без съдебен контрол извън законовия срок, той подава жалба до Европейския съд в Страсбург срещу държавата ни, която е допусната за разглеждане.
Пълномощникът му адвокат Луканов се отказва от апетитен хонорар и командировки във Франция срещу цената на споразумение, предвидено като възможност в Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ).
Неизпълненият ангажимент на правителството ни
На 30.10.2000 г. по жалбата на Али Кастрати – № 41348 /1998 г. по описа на съда в Страсбург е подписано споразумение. Страни са неговият адвокат Анатол Луканов и Българското правителство, представлявано от правителствения съагент Виолина Джиджева. Съгласно него:
„Българското правителство ще подготви методика за персонифициране на отговорността на длъжностните лица, допуснали неправилно приложение на законите в случаите, по които Европейският съд по правата на човека е постановил осъдителни решения”
До ден-днешен , обаче, дванадесета година, такава няма, както липсва и пример за потърсена персонална отговорност от магистрат. Въпросът се оказва табу за четири правителства с напълно различни цветове и уклони – на Иван Костов, на Симеон Сакскобугготски, на Андрей Станишев, та до Бойко Борисов.
Но присъдите, налагани от Страсбург за плащане на обезщетения от държавата ни – сиреч от джоба на чинния данъкоплатец – не секват, заприличват на порой. Дори очакваните приходи от иновацията за данък върху лихвите от банковите депозити, надали биха могли да ги покрият.
Същевременно краят на световната финансова криза витае в сферата на мечтите (да не говорим на духовната), за сметка на рейтингът на некомпетентността и корупцията в съдебната система, който си стои закован, като аксиома, дадена Свише!?
На фона на грандиозните ни саги пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) и яките обезщетения за сметка на данъкоплатеца, конкретният случай е „невзрачен”. Пострадалият не е VIP-персона или скандален бизнесмен, а безработният, беден косовски албанец Али Кастрати. Не поиска и лев от държавата ни, но начинът за разрешаване на проблема с нарушаните му права е повратен момент на европейските изисквания и предизвикателства за реформиране на съдебната ни система.
За преминаване през границата при ГПП Калотина „без разрешение на надлежните органи” на 29.12.1997 г. Али Кастрати е задържан. За служебен защитник му е назначен адвокат Анатол Луканов, който на 30.12.1997 г. е подал жалба за изменение на мярката за неотклонение чрез Софийска районна прокуратура до Софийски районен съд. Доводите му са, че престъплението на Кастрати не е тежко (чл. 279, ал.1 от НК) и само по изключение за него се предвижда задържане под стража. В срок не по-късно от 7 дни на задържания трябва да се осигури възможност да обжалва пред съответния районен съд, съгласно чл. 152 „А”, ал. 1 от НПК. Това не се случва въпреки усилията на адвоката и на 13.02.1998 г. той сигнализира за нарушението Главния прокурор и Народното събрание. На 25.02.1998 г. Главна прокуратура разпорежда на СРП да изпрати жалбата на Районния съд, който на 27.02.1998 г. се произнася и освобождава Кастрати.
За двумесечния престой в ареста без съдебен контрол извън законовия срок, той подава жалба до Европейския съд в Страсбург срещу държавата ни, която е допусната за разглеждане.
Пълномощникът му адвокат Луканов се отказва от апетитен хонорар и командировки във Франция срещу цената на споразумение, предвидено като възможност в Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ).
Неизпълненият ангажимент на правителството ни
На 30.10.2000 г. по жалбата на Али Кастрати – № 41348 /1998 г. по описа на съда в Страсбург е подписано споразумение. Страни са неговият адвокат Анатол Луканов и Българското правителство, представлявано от правителствения съагент Виолина Джиджева. Съгласно него:
„Българското правителство ще подготви методика за персонифициране на отговорността на длъжностните лица, допуснали неправилно приложение на законите в случаите, по които Европейският съд по правата на човека е постановил осъдителни решения”
До ден-днешен , обаче, дванадесета година, такава няма, както липсва и пример за потърсена персонална отговорност от магистрат. Въпросът се оказва табу за четири правителства с напълно различни цветове и уклони – на Иван Костов, на Симеон Сакскобугготски, на Андрей Станишев, та до Бойко Борисов.
Но присъдите, налагани от Страсбург за плащане на обезщетения от държавата ни – сиреч от джоба на чинния данъкоплатец – не секват, заприличват на порой. Дори очакваните приходи от иновацията за данък върху лихвите от банковите депозити, надали биха могли да ги покрият.
Същевременно краят на световната финансова криза витае в сферата на мечтите (да не говорим на духовната), за сметка на рейтингът на некомпетентността и корупцията в съдебната система, който си стои закован, като аксиома, дадена Свише!?
