vergil Автор: Петър Бучков
Фотография:
Публикувана на: 16-10-2012 г.
Едно от най-великите достижения на цивилизования свят – Европейският съд за защита на правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, е на път да се удави в собствената си доктрина. Поведението му напомня за високомерието на „Титаник“ – връх на корабостроенето и технологиите, с перфектно оборудване и отличен екипаж, лукс, позлата, пера и красота. И въпреки тази самоувереност, срещата с творението на съществуванието – айсберга, е фатална.
Отчайваща статистика
Над 100 000 са висящите жалби за нарушения на човешките права в Страсбург за 2007 г., а решените дела са около 1500. Няма нужда от висша математика, за да стане ясно, че и 70% от жалбите да бъдат прекратени поради недопустимост, човек ще трябва да чака около 20 години за правосъдие. А тенденцията е жалбите да нарастват. През 2003 г. е имало 39 000 постъпили жалби, 65 000 висящи, 17 270 прекратени поради недопустимост и само 703 решени по същество дела.
Русия затвори порочна вратичка срещу демократичните ценности
Парадоксално е, но най-съдената държава в Страсбург – Русия, се оказа фронтмен в отстояване на достиженията в защита на правата на човека, като отказа да ратифицира Протокол 14. С него се целеше да се „разтовари“ работата на съда, като се измени Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКПЧ). Според протокола допустимостта на жалбите трябва да се преценява не от тричленен състав, а от един съдия. Предвиждаше се и към условията за недопустимост да се добави: „ако жалбоподателят не е претърпял значителен ущърб“. Което си е живо погазване на принципите на ЕКПЧ! Защото, ако те осъдят невинен, дори и на един лев, си е погазване на човешкото право за справедлив процес. Още нещо – при „повтарящ се“ казус съдията, който ще преценява допустимостта на жалбата, да се произнася с решение по същество, ако „основният въпрос на делото се отнася до тълкуване и прилагане на конвенцията и протоколите към нея и е вече предмет на добре установена практика на съда“. И не на последно място – с допълнението на ЕКПЧ се урежда задължителната сила на решенията на съда и тяхната изпълняемост, както и утвърждаване на приятелското споразумение с решение и изпращането му на Комитета на министрите, който да следи за изпълнението му.
Протокол 14 не стана факт досега и според водещи специалисти, никога няма да бъде приет.
Българските съдии са шампиони
Магистратите в ЕСПЧ са 47 души. На всеки през 2003 г. се е паднало да решава по 1–2 дела месечно, а през 2007 г. – по 3. У нас един съдия от Наказателната колегия (НК) на ВКС решава месечно по същество 12–15 дела, а в апелативните съдилища – по над 20. Некоректно ще е да се твърди, че го правят лошо. По-голяма част от българските съдии са изключителни професионалисти, а освен това материята на работата им е много по-всеобхватна и сложна от тази на ЕКПЧ, с която боравят колегите им в Страсбург.
Спасителните пояси
Не са много вариантите как Страсбург да изплува от бумагите, без да нарушава идеите и принципите на ЕКПЧ.
Увеличаване на броя на съдиите
Труден ход, тъй като бюджетът на Съда в Страсбург е „доста поизтънял“. За разлика от Съда на Европейските общности (СЕО) в Люксембург, в Страсбург нямат право да налагат глоби на осъдените държави при неизпълнение на решенията им.
Но дори и да се удвои броят на магистратите, ако работят с досегашното темпо, пак ще се чака над 10 години за решаване на делата.
Избиране само на професионални съдии от съответните държави
Досега критерият за назначаване на съдия в Страсбург е да е юрист „с призната компетентност и високи морални качества“. Но явно това не е достатъчно и липсата на професионален съдийски опит у много от избраните си казва думата. Ако магистратите в ЕСПЧ работят със същото натоварване, както колегите им от българския ВКС, броят на решенията им за година ще нарастне на над 6500 срещу 1500 към момента.
Намаляване на броя на жалбите
Това е оптималният вариант, но за целта е нужна волята на държавите, подписали ЕКПЧ. Специално за България това означава отлично познаване на конвенцията и съвестното є прилагане от магистрати, адвокати, дознатели, полицаи. За което е необходима преквалификация на всички юристи. Както и въвеждането на ред за санкциониране на длъжностните лица, заради които България е била осъдена в Страсбург.
Ако се включат в действие и трите механизма, има голям шанс Съдът в Страсбург да оцелее такъв, какъвто е замисле
Несъвместимост с Люксембург?!
Едно от изискванията за приемането ни в Европейското семейство беше да унифицираме правото си с това на ЕС. Започнаха т.нар. преюдициални (преди правото) питания от наши съдилища до СЕО в Люксембург – искат становище по казус на конкретно дело дали дадена директива на ЕС е приложима в случая и как. Тогава делото се спира у нас до произнасянето на Люксембург, което трае не по-малко от 8 месеца. Някоя от страните може да претърпи сериозни финансови загуби. А се стига и до нарушаване на правата на човека, произтичащи от ЕКПЧ, поради неразумен срок на решаване на делото. И ако такъв човек се оплаче в Страсбург, държавата ни може да бъде осъдена.
Според преподавателя в Страсбургския университет доц. Иван Боев България не е първата, която си задава интересния въпрос: „Като цяло се смята, че има някакава несъвместимост между съдебната практика и съдебната система на ЕС от една страна и ЕКПЧ от друга. Решението, което се търси и вече е намерено по Лисабонския договор, е чрез присъединяване на самия ЕС към ЕКПЧ. Наистина въпросът е много основателен и самият Европейски съд по правата на човека си го е поставял. Но нищо не му пречи да „накаже“ съответна държава, членка на ЕС, за нарушаване на дадено право, регламентирано от конвенцията, ако при прилагане на правото на ЕС съответната държава не се съобразява с правата, както са записани в ЕКПЧ.“
Появява ли се възможност за нова корупционна практика?
Под претекст за преюдициални питанки до Люксембург се създава възможност и за недобросъвестно протакане на даден процес. И някоя от страните да бъде облагодетелствана за доста дълъг период, който може да се окаже фатален за другата. Този детайл тревожи юристи не само от България, защото ако има корупционен интерес, то той е почти недоказуем. Дори и държавата да бъде осъдена от ЕСПЧ, персонален виновник няма да има, тъй като съдът, нарушил сроковете, се е консултирал с магистратите в Люксембург.
Отчайваща статистика
Над 100 000 са висящите жалби за нарушения на човешките права в Страсбург за 2007 г., а решените дела са около 1500. Няма нужда от висша математика, за да стане ясно, че и 70% от жалбите да бъдат прекратени поради недопустимост, човек ще трябва да чака около 20 години за правосъдие. А тенденцията е жалбите да нарастват. През 2003 г. е имало 39 000 постъпили жалби, 65 000 висящи, 17 270 прекратени поради недопустимост и само 703 решени по същество дела.
Русия затвори порочна вратичка срещу демократичните ценности
Парадоксално е, но най-съдената държава в Страсбург – Русия, се оказа фронтмен в отстояване на достиженията в защита на правата на човека, като отказа да ратифицира Протокол 14. С него се целеше да се „разтовари“ работата на съда, като се измени Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКПЧ). Според протокола допустимостта на жалбите трябва да се преценява не от тричленен състав, а от един съдия. Предвиждаше се и към условията за недопустимост да се добави: „ако жалбоподателят не е претърпял значителен ущърб“. Което си е живо погазване на принципите на ЕКПЧ! Защото, ако те осъдят невинен, дори и на един лев, си е погазване на човешкото право за справедлив процес. Още нещо – при „повтарящ се“ казус съдията, който ще преценява допустимостта на жалбата, да се произнася с решение по същество, ако „основният въпрос на делото се отнася до тълкуване и прилагане на конвенцията и протоколите към нея и е вече предмет на добре установена практика на съда“. И не на последно място – с допълнението на ЕКПЧ се урежда задължителната сила на решенията на съда и тяхната изпълняемост, както и утвърждаване на приятелското споразумение с решение и изпращането му на Комитета на министрите, който да следи за изпълнението му.
Протокол 14 не стана факт досега и според водещи специалисти, никога няма да бъде приет.
Българските съдии са шампиони
Магистратите в ЕСПЧ са 47 души. На всеки през 2003 г. се е паднало да решава по 1–2 дела месечно, а през 2007 г. – по 3. У нас един съдия от Наказателната колегия (НК) на ВКС решава месечно по същество 12–15 дела, а в апелативните съдилища – по над 20. Некоректно ще е да се твърди, че го правят лошо. По-голяма част от българските съдии са изключителни професионалисти, а освен това материята на работата им е много по-всеобхватна и сложна от тази на ЕКПЧ, с която боравят колегите им в Страсбург.
Спасителните пояси
Не са много вариантите как Страсбург да изплува от бумагите, без да нарушава идеите и принципите на ЕКПЧ.
Увеличаване на броя на съдиите
Труден ход, тъй като бюджетът на Съда в Страсбург е „доста поизтънял“. За разлика от Съда на Европейските общности (СЕО) в Люксембург, в Страсбург нямат право да налагат глоби на осъдените държави при неизпълнение на решенията им.
Но дори и да се удвои броят на магистратите, ако работят с досегашното темпо, пак ще се чака над 10 години за решаване на делата.
Избиране само на професионални съдии от съответните държави
Досега критерият за назначаване на съдия в Страсбург е да е юрист „с призната компетентност и високи морални качества“. Но явно това не е достатъчно и липсата на професионален съдийски опит у много от избраните си казва думата. Ако магистратите в ЕСПЧ работят със същото натоварване, както колегите им от българския ВКС, броят на решенията им за година ще нарастне на над 6500 срещу 1500 към момента.
Намаляване на броя на жалбите
Това е оптималният вариант, но за целта е нужна волята на държавите, подписали ЕКПЧ. Специално за България това означава отлично познаване на конвенцията и съвестното є прилагане от магистрати, адвокати, дознатели, полицаи. За което е необходима преквалификация на всички юристи. Както и въвеждането на ред за санкциониране на длъжностните лица, заради които България е била осъдена в Страсбург.
Ако се включат в действие и трите механизма, има голям шанс Съдът в Страсбург да оцелее такъв, какъвто е замисле
Несъвместимост с Люксембург?!
Едно от изискванията за приемането ни в Европейското семейство беше да унифицираме правото си с това на ЕС. Започнаха т.нар. преюдициални (преди правото) питания от наши съдилища до СЕО в Люксембург – искат становище по казус на конкретно дело дали дадена директива на ЕС е приложима в случая и как. Тогава делото се спира у нас до произнасянето на Люксембург, което трае не по-малко от 8 месеца. Някоя от страните може да претърпи сериозни финансови загуби. А се стига и до нарушаване на правата на човека, произтичащи от ЕКПЧ, поради неразумен срок на решаване на делото. И ако такъв човек се оплаче в Страсбург, държавата ни може да бъде осъдена.
Според преподавателя в Страсбургския университет доц. Иван Боев България не е първата, която си задава интересния въпрос: „Като цяло се смята, че има някакава несъвместимост между съдебната практика и съдебната система на ЕС от една страна и ЕКПЧ от друга. Решението, което се търси и вече е намерено по Лисабонския договор, е чрез присъединяване на самия ЕС към ЕКПЧ. Наистина въпросът е много основателен и самият Европейски съд по правата на човека си го е поставял. Но нищо не му пречи да „накаже“ съответна държава, членка на ЕС, за нарушаване на дадено право, регламентирано от конвенцията, ако при прилагане на правото на ЕС съответната държава не се съобразява с правата, както са записани в ЕКПЧ.“
Появява ли се възможност за нова корупционна практика?
Под претекст за преюдициални питанки до Люксембург се създава възможност и за недобросъвестно протакане на даден процес. И някоя от страните да бъде облагодетелствана за доста дълъг период, който може да се окаже фатален за другата. Този детайл тревожи юристи не само от България, защото ако има корупционен интерес, то той е почти недоказуем. Дори и държавата да бъде осъдена от ЕСПЧ, персонален виновник няма да има, тъй като съдът, нарушил сроковете, се е консултирал с магистратите в Люксембург.
