vergil Автор: Атанас Славов
Фотография: НОРЕ
Публикувана на: 21-12-2012 г.
Никой не е по-голям от манталитета на своя народ, колкото и на някои никак да не им се ще да си го признаят. Това се опитваше да внушава през целия си смислен живот писателят – енциклопедист Атанас Славов. Да не вадим от сандъка на миналото на народа ни само героичните сцени и епизоди на културен възход. Защото така ще изградим само един изродски портрет и никога няма да отговорим на въпросът на Атанас Славов: „ Квой туй дето му викате Любов”.
Предлагаме ви едно разтърсващо разказче от сборничето, което е невероятен повод за размисъл в дните преди Коледа.
Прасето
Ето стои Наско със свако Панайот, сред двора, под ореха, и му стиска ръката, и свако му чеше прасето зад ухото, и то щастливо грухти на ситни, ситно пресекулки, и им се усмихва. Те двамата са му приятели, защото с тях идва храната в копанята. Кочината е скована от мешови пръти с кората още и придава тиролски вид на цялата работа. А орехът пази сянка на прасето. Наско много обича свако си, и прасето обича, защото и то го обича и го разпознава, и се смее като отидат при него.
Есента беше отминала. Прасето беше пораснало. Огромно. Огромен шопар стана. Лежеше на едната си страна, без да може да стане, толкова беше тежко. Но пак им се радваше. Пак им се усмихваше благодарно, кашата като удареше копанята.
Те му бяха приятели.
Свакото на Наско стърчеше в дебелото си сако и златната верижка на часовника на жилетката му просветваше, докато се усмихваше на порасналото прасе.
Дойде големият сняг. Скърцаше под краката им, като отиваха да го видят, а ходеха често, защото беше взело да квичи. Денонощно.
Врещеше от ужас и се мъчеше да си вдигне главата, ама не можеше, защото тежеше; тежеше всичко: бутове, крака, бузи, търбух!
– Какво му става? – питаше свако Панайот. Той също го обичаше. Опитваше се да го почеше зад ухото, но то квичеше, и квичеше, и напразно се мъчеше да се надигне.
– Да не е, дето ще го колят? – попита Наско.
– Глупости! Не знае.
Току преди Коледа вкараха една каруца през задната врата на двора и свако му с каруцаря и още трима приятели донесоха някакви вършини да го извадят и да го натоварят, че да го карат на екарисажа. Бая суетня падна. Разковаха вратичката на кочината. Дигнаха покрива. Обърнаха го върху вършините и – ужас!
Отдолу кожата му беше проядена и в три пръста на дебелата му сланина зееше прясно прогризана дупка.
Плъховете го бяха нападнали, то не е могло да мръдне и беше ги викало за помощ. Приятелите си. Но те не бяха разбрали.
Наско се разплака. Свако Панайот нежно му подръпна ръката:
– Недей сега! Не го е боляло. Хич! Не са прогризали до живо месо и е квичало от страх само.
Настаниха го криво-ляво на дъното на каруцата и то погледна Наско в очите, и се усмихна с бебешката си усмивка – двестакилограмовият шопар. Приятелите му бяха дошли и го бяха спасили!
На другата сутрин го докараха разфасовано.
Мъжете го внесоха в кухнята. Печката бумтеше до червено. Нагласиха една фуния на мелачката за месо. Щяха да правят суджуци. Нахлузиха червото на фунията. Месеха и месеха каймата. И се смееха като деца, защото имаше червено вино, и си мислеха как ще хвърлят първите смучки в жарта да се препърлят за мезе.
Топлото сърце на дома!
Пийваха и месеха, и се събуха по долни гащи по едно време, че горещо, и потта им се стичаше по челата им, и се смееха с дебелите си мъжки гласове, а Наско ги гледаше прехласнат. Космати гръцки богове! Месеха и се смееха, и спореха дали каймата е втасала.
– Последна проверка! – вуйчо Борис гаврътна чашата си, потри си ръцете и взе да валя бая големи каймяни валчета.
И взеха да ги пляскат горе на тавана да видят месото втасало ли е вече. Ако паднеха, щеше да трябва още да месят. Само че валчетата се залепиха и те се хванаха за мелачката, и взеха да мелят, и да пълнят, и на двайсетина сантиметра превъртаха червото три пъти, да може сетне да се отдели всяко парче суджук, и леля Кута като влезе с наръч дърва, избутаха я навън да ги остави на мира, и
– О! – смях, смях, и Наско се сети за влюбената усмивка на прасето.
Защо нямаше име! Що не го бяха кръстили?
Първо се обичахме. После дойде болката. Накрая го изядоха – и си каза – и нямаше болка.
И тъй.
Предлагаме ви едно разтърсващо разказче от сборничето, което е невероятен повод за размисъл в дните преди Коледа.
Прасето
Ето стои Наско със свако Панайот, сред двора, под ореха, и му стиска ръката, и свако му чеше прасето зад ухото, и то щастливо грухти на ситни, ситно пресекулки, и им се усмихва. Те двамата са му приятели, защото с тях идва храната в копанята. Кочината е скована от мешови пръти с кората още и придава тиролски вид на цялата работа. А орехът пази сянка на прасето. Наско много обича свако си, и прасето обича, защото и то го обича и го разпознава, и се смее като отидат при него.
Есента беше отминала. Прасето беше пораснало. Огромно. Огромен шопар стана. Лежеше на едната си страна, без да може да стане, толкова беше тежко. Но пак им се радваше. Пак им се усмихваше благодарно, кашата като удареше копанята.
Те му бяха приятели.
Свакото на Наско стърчеше в дебелото си сако и златната верижка на часовника на жилетката му просветваше, докато се усмихваше на порасналото прасе.
Дойде големият сняг. Скърцаше под краката им, като отиваха да го видят, а ходеха често, защото беше взело да квичи. Денонощно.
Врещеше от ужас и се мъчеше да си вдигне главата, ама не можеше, защото тежеше; тежеше всичко: бутове, крака, бузи, търбух!
– Какво му става? – питаше свако Панайот. Той също го обичаше. Опитваше се да го почеше зад ухото, но то квичеше, и квичеше, и напразно се мъчеше да се надигне.
– Да не е, дето ще го колят? – попита Наско.
– Глупости! Не знае.
Току преди Коледа вкараха една каруца през задната врата на двора и свако му с каруцаря и още трима приятели донесоха някакви вършини да го извадят и да го натоварят, че да го карат на екарисажа. Бая суетня падна. Разковаха вратичката на кочината. Дигнаха покрива. Обърнаха го върху вършините и – ужас!
Отдолу кожата му беше проядена и в три пръста на дебелата му сланина зееше прясно прогризана дупка.
Плъховете го бяха нападнали, то не е могло да мръдне и беше ги викало за помощ. Приятелите си. Но те не бяха разбрали.
Наско се разплака. Свако Панайот нежно му подръпна ръката:
– Недей сега! Не го е боляло. Хич! Не са прогризали до живо месо и е квичало от страх само.
Настаниха го криво-ляво на дъното на каруцата и то погледна Наско в очите, и се усмихна с бебешката си усмивка – двестакилограмовият шопар. Приятелите му бяха дошли и го бяха спасили!
На другата сутрин го докараха разфасовано.
Мъжете го внесоха в кухнята. Печката бумтеше до червено. Нагласиха една фуния на мелачката за месо. Щяха да правят суджуци. Нахлузиха червото на фунията. Месеха и месеха каймата. И се смееха като деца, защото имаше червено вино, и си мислеха как ще хвърлят първите смучки в жарта да се препърлят за мезе.
Топлото сърце на дома!
Пийваха и месеха, и се събуха по долни гащи по едно време, че горещо, и потта им се стичаше по челата им, и се смееха с дебелите си мъжки гласове, а Наско ги гледаше прехласнат. Космати гръцки богове! Месеха и се смееха, и спореха дали каймата е втасала.
– Последна проверка! – вуйчо Борис гаврътна чашата си, потри си ръцете и взе да валя бая големи каймяни валчета.
И взеха да ги пляскат горе на тавана да видят месото втасало ли е вече. Ако паднеха, щеше да трябва още да месят. Само че валчетата се залепиха и те се хванаха за мелачката, и взеха да мелят, и да пълнят, и на двайсетина сантиметра превъртаха червото три пъти, да може сетне да се отдели всяко парче суджук, и леля Кута като влезе с наръч дърва, избутаха я навън да ги остави на мира, и
– О! – смях, смях, и Наско се сети за влюбената усмивка на прасето.
Защо нямаше име! Що не го бяха кръстили?
Първо се обичахме. После дойде болката. Накрая го изядоха – и си каза – и нямаше болка.
И тъй.
