Г-н Марковски, два мандата бяхте председател на Висшия адвокатски съвет (ВАС). На какво се дължи фактът, че колегите ви почти единодушно ви пишат шестица?
Преди да бъда избран за председател на ВАС, бях два мандата председател на Софийската адвокатска колегия (САК). Първият избор беше през 1996 г. – адвокатурата се люшкаше под напора на политическите вълни както и останалите институции, а това доведе и до касирането на моя избор. Не бях приемливата личност за определени среди. След няколко месеца отново бях избран. При следващия мандат се оказа, че се състезавах сам със себе си – нямах издигнат опонент.
А в изборите за председател на ВАС?
Повтори се същото. При първия избор „битката“ беше с двама много сериозни и известни адвокати – Лъчезар Тодоров и Хараламби Анчев. Спечелих с убедително мнозинство. А за втория ми мандат отново нямах опонент. Това за мен бе показател, че колегите са приели поведението ми като политика за адвокатурата.
През цялата си кариера сте бил адвокат. Какво е за вас това?
Сбъдната мечта. Моят живот, моята любов. Виждането ми за свобода на един човешки дух и възможност да служа на обществото.
Изкушавали ли сте се да станете магистрат?
Мои състуденти днес са известни магистрати, други станаха членове на ВСС като Георги Гатев, например. Всички си спомнят, че съм бил единственият в Алма Матер, който е казвал: „Следвам право, защото искам да стана адвокат.“
А политик?
Доста колеги се изкушиха. Според мен всеки адвокат се занимава с политика, но малцина го осъзнават. Адвокатът е човек, който всеки ден общува с хора. Това всъщност е политическа дейност. А пък когато заеме и ръководна длъжност в адвокатурата – обединяването на колегите, служенето на интересите на професията – също е вид политика, и то не лека. Така че адвокат, който не е с пулс за политическите събития, просто изпада от професията. Той е маргинален адвокат.
Пръкнаха се множество юридически факултети. Какво трябва да се промени, за да се повиши качеството и да се ограничи достъпът на новозавършилите юристи до адвокатурата?
Въпросът съдържа цяла бездна от проблеми. България се люшна от едната крайност, от една реалност до 1989 г., в нейната противоположност. От единствения юридически факултет в Софийския университет се нароиха над 15, което доведе не до срив на нивото на юридическото образование, а до истинска катастрофа. Нямаше подготвени кадри. Професорите от София се превърнаха в „Хвърковатата чета на Бенковски“. Те прелитаха от Благоевград до Бургас, от Бургас до Варна, от Варна до Монтана… Явяваха се за по няколко часа, подписваха книжки и дипломи за висше образование и – пак на път. За съжаление този феномен е неизживян.
Държавата се опита да се намеси, но много плахо и козметично. Поради това има 10 юридически факултета, които бълват с хиляди колеги без каквото и да е познание, но със самочувствие! В България в момента се произвеждат лумпени. И не е само в сферата на правото.
Понятието „хонорар“ като възнаграждение на адвоката означава, че той не е бизнесмен. А младите се насочват към специалността „право“ с идея да станат адвокати – бизнесмени.
Това е един от негативните ефекти на съвременното юридическо образование и на реализацията на младите колеги. Адвокатската професия е една от най-старите. Възникнала е паралелно с утвърждаването на държавността и винаги е била опозиция на властта. Тя е отстоявала интересите на гражданите срещу властници и никога не е била основана на принципа за извличане на печалба. Професията, която търси печалба, е търговец – ако не формира печалба – загива.
Адвокатската професия е професия на честта, наред с тази на лекарите. Единствената, в която съществува изразът pro bono – работа в полза на обществото безвъзмездно. Безплатна защита се предоставя от векове. Един от колосите на Великата френска революция Максимилиан Робеспиер, преди да стигне върха и да бъде гилотиниран, е бил адвокат. Прозвището му е било „Неподкупния“, не е взимал и стотинка от бедните, но е „смъквал кожите“ на богатите.
Успяхте да се преборите с ДДС за адвокатската защита, но сега отново законодателят го извади от праха?
В началото на 90-те години действаше Законът за данък върху оборота. Той предвиждаше облагането и на адвокатската защита, но след сериозно противопоставяне от страна на адвокатурата, актът на Министерския съвет бе отменен.
От няколко години отново се възроди желанието на властта да облага адвокатската дайност. Но не се използва изразът „дейност“, а се говори за „адвокатски услуги“. Очевидно на някои начинът на мислене не е мръднал с времето. Усилията, които полагаме от години – да се прочете Конституцията и да се разбере смисълът на адвокатската защита, явно много трудно дават резултат. Затова и борбата ни до момента не се е увенчала с особен успех.
Приехме Закона за правната помощ. Не се ли крие в него дефект да продължават „приятелските“ назначения на едни и същи служебни защитници?
Законът за правната помощ (ЗПП) е гигантска крачка напред в правилната посока. Очевидна е разликата в осъществяването на правната помощ преди приемането му и след това. Преди тази дейност беше лошо регулирана, непрофесионално и некоректно формулирана, което даваше възможност за невероятни корупционни практики. Никой не знаеше къде и колко пари отиват за правната помощ и колко е трябвало да бъдат.
Това доведе до огромно напрежение между съдебната власт и адвокатурата. Адвокатурата потърси помощ от еропейските институции за създаването на ЗПП. Този закон също има кусури, но положението сега е далеч по-добро. Парите се гласуват от парламента. Националното бюро за правна помощ прилага закона, изплаща хонорарите и до стотинка отчита разходите. Т.е. – не може да се краде.
Но се твърди, че продължават „приятелските“ назначения?
Висшият адвокатски съвет реагира, указанието ни бе адвокатските съвети да въведат компютърно, случайно назначаване на колегите. Но понякога се налага незабавно даване на помощта и тогава дознател, следовател, прокурор или съдия назначават защитник. Казах, че е направена гигантска крачка, но след нея има още една – „политическо узряване на властта“, за да приемем европейските практики на правната помощ. За това пледираме още от 2000-та година.
Какъв е моделът там?
Изключително прост и затова – ефективен. В безспорни демокрации, каквито са Австрия, Франция и Холандия, държавата договаря с Висшия адвокатски съвет определена сума, привежда му я и се интересува само дали има гражданин, който се е нуждаел от правна помощ, отговарял е на изискванията на закона и не я е получил. В нашето Национално бюро за правна помощ има 5 души на ръководни длъжности, към 30 души персонал и сграда, което изяжда около една пета от бюджета на правната помощ. Там, където има администрация, никога нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. А адвокатурата със своите 27 колегии е готова да изпълнява тази дейност.
Още малко трябва на българската политическа класа, за да узрее за този модел.
С какво от извършеното от ВАС се гордеете?
Направих това, което обещах пред колегите преди 7 години. Имаме модерен европейски Закон за адвокатурата, Етичен кодекс, електронни регистри, възможност адвокатите да се сдружават, както е навсякъде в цивилизования свят. Въведохме института на задължителното застраховане, за да се постъпи при нас, се държи изпит, а обучението после е задължително. Създадохме дом на адвокатурата в идеалния център на София, в който сме приемали гости от целия свят. Българската адвокатура вече е член на европейското семейство на адвокатурите.
Гордеем се и с признанието, което получи адвокатурата за защита на медиците ни в Либия.
Хората се интересуват за какви пари са работили адвокатите на медиците ни.
Безвъзмездно. За честта и имиджа на България и за освобождаване на сънародниците ни.
Как виждате ролята на адвокатурата за преодоляване на общественото мнение, че магистратите са сред най-корумпираните?
Корупцията е най-енигматичният феномен на прехода. Всички говорим за нея, но никой не я вижда. Всички знаят, че я има, но никой не може да го докаже. Парадоксът е, че всички се възмущават от нея, но почти всички се възползват. С това си и обяснявам този висок процент, който се отрежда на корумпираните в съдебната система. Това са данни от социологически проучвания и тези, които твърдят, че магистратът Х или У или цялата система са корумпирани, трябва да са участвали в процеса. Те са част от корупцията, но обществото мълчи!
Няма анализ на проблема защо хората дават подкупи. Ако не дават, другите няма да получат. Съдията, който е поискал парите и не ги получи, дори и да отсъди във вреда на този, който не ги е дал, не е последна инстанция. Адвокатурата има място в борбата с корупцията. През първите години на моето председателстване се уморих да повтарям, че адвокатурата не може да бъде корумпирана. Но социолозите чак до 2003 г. поставяха колегите на челните места по корупция!
Как си го обяснявате?
Хората проумяха, че корупция има там, където има власт да се вземат решения!
Адвокатът няма власт, не решава. Слагаха ни и в друга графа – посредник между даващия и получаващия подкупа. Вероятно има някой, който да се изкуши. Вече и в тази класация не виждам адвокатите. Ролята на адвокатурата за възвръщане на доверието на обществото в правосъдието е в залата – да отстоява позиции, за да бъдат актовете на съда обосновани и законосъобразни.
Защо съдебната власт бе нарочена за най-порочната?
Несправедливо е съдебната система да бъде принасяна в жертва на един процес, който има две страни. В преход обществото се нуждае от един грешник и най-удобният е съдебната система. Така е от древността – трябва да има един виновен, който да бъде заклеймяван, обругаван, разпъван на кръст. И обикновено това е най-незащитеният.
Имате ли фаворит за свой приемник?
Дори и да имам, не бих споменал името му, защото пред тези, пред които имам авторитет, той би получил бонификация. Би привлякъл и отрицателното отношение на колегите, за които не съм добрият лидер.
А какъв искате да бъде?
Да продължи борбата за превръщането на правната помощ в институт на българската адвокатура. Да надгражда авторитета на адвокатурата като институция. Да положи усилия за осигуряване на училището за адвокати, за да го превърнем в едно модерно европейско училище. И разбира се, да отстоява интересите на адвокатурата навсякъде, където се наложи, без да бъде подвластен на политически и други зависимости.