vergil 
Канех се отдавна. И все не намирах време.
Но неизпълненото намерение, да отида при учителя си по български език и литература, глождеше съзнанието ми непрекъснато. Тежеше ми и опасението, че вече на преклонна възраст, той може да не дочака моята благодарност и разкаяние.
В детството ми моята майка, също българичка, ми прочете разказ, чиито автор за съжаление не запомних – бях твърде малка. Ставаше реч за това, как той, вече известен писател, все се канел да отиде до родното си село, да види майка си, да й занесе кесия с ябълки и да й каже колко много я обича. Дните минавали, отлитали седмици, навъртали се години. Притискали го служебни и домашни проблеми, не намирал време за замисленото добро. Но все си повтарял, че ще го направи. Докато един ден пристигнала вест, че майчицата му тихо си е отишла от този свят. Незанесените ябълки и неказаните думи на обич останали да тежат на сина до края му.
Преди дни служебен ангажимент най-сетне ме прати в селото, където знах, че кара старините се моя любим учител. Докато разпитвах къде е къщата му, отвътре ме притискаше страх, да не би да повторя разказа наяве. Обаче извадих късмет – жив беше другаря Симеон Стоянов (по времето, когато бях ученичка обръщението беше такова).
Разтреперана натиснах звънеца на входната врата, радостни сълзи ме задушиха, докато чаках пред нея.
Жена му, също на достолепна възраст, отвори и хлъцна от изненада, че след толкова години някой се е сетил за мъжа й. „За него това означава много“, рече и заситни към вътрешността на къщата, бършейки очи. Милата, ако знаеше колко много значи пък за мен тази среща…
Влизам и най-сетне ето го!
Застинал в очакване, ням от вълнение.
„Другарю Стоянов, дойдох учителю“, изплаквам, а той протяга ръце да ме прегърне. Очите му, някога тъй добри, сега са побелели и невиждащи. Моя прекрасен учител се държи за ръката ми като дете, а аз не мога да спра да повтарям щастливо: „Миличкият, миличкият ми!“
„Много можех да науча от Вас. Ама нали си бях калпазанка – пропуснах. Защото знаех, че каквото и да направя, шестицата ми е в кърпа вързана. Простете ми за лошото поведение, учителю“, казах го най-сетне. А той, мил и опрощаващ, ми отвръща, че никога не ми се е сърдил, че съм била най-добрата му ученичка. И се разтреперва, когато научава, че съм журналистка, че словото е моя живот, че благодарение на него съм такава.
Много пъти съм разказвала за педагога Стоянов.
Той никога не се опита да ме вкара в рамка.
Седем години – от пети до единайсти клас, ме оставяше да развивам теми по свой начин и да оформям собствен стил. Винаги съм била убедена, че дължа скромните си постижения в писането и на него. Държах да го знае. Но тъй като беше изключително добър, ние, неговите ученици, злоупотребявахме с това. И най-много аз. Гонил ме е от час, писал ми е единица за подсказване, двойки за безобразничене и незнание. Но винаги вярваше в мен.
Нямаше училищно тържество, което да не е подготвено от него. Умело режисираше театрални постановки, рецитали и радиопредавания. Експериментираше, пробваше и развиваше талантите ни. Рисуваше прекрасно, цялото школо беше украсено с негови табла. Тъй наречената културно-масова дейност се крепеше изцяло на него. Той правеше живота ни по-интересен и цветен в едно твърде безцветно време – осъзнахме го след години.
Когато си тръгнах от дома му вече ми беше леко – успокоих душата си, зарадвах неговата. Може пък приятелката ми Надя да е права, че с признанието към учителя съм се пречистила и съм готова за ново начало. Искам да вярвам, че е така.
